Директорът на болницата в Бургас: Състоянието на Стефан Данаилов е стабилно

Русия и Китай поискаха заседание на Съвета за сигурност заради ракетните разработки на САЩ

Семейството на убитата Кристин ще съди лекаря от линейката и болницата

Започват масови проверки в Пловдивско заради незаконни гонки

Марияна Николова: Не приемам председателския пост в Съвета по киберсигурност като капан

Проф. Олег Асенов, АПИ: Тол системата може да заработи от 1 февруари 2020 г.

България е с най-много жертви при катастрофи с коли в ЕС

Доналд Тръмп отмени посещение в Дания

Президентът на Италия започва консултации за ново правителство

Тръмп: Подкрепям завръщането на Русия в Г-8

Проектите за шофьорски закони отиват за скрап Анонимна работна група от КАТ и ДАИ ги писа 3 години без резултат

На 21 август 2019 да почерпят

Българин стана 7-и на световното по плуване

Испания прати военен кораб в Лампедуза, за да ескортира съд с мигранти

Сирийската армия блокира турски наблюдателен пункт

“Светият път” – София през XV век

Пренасянето на мощите на св. Иван Рилски – стенопис на Никола Образописов от метоха Орлица.

Национален поклоннически поход следва маршрута на пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от Търново до Рилския манастир през 1469 г.

Краят на похода, дълъг 580 км, е пещерата на светията близо до Рилския манастир

Както е известно на читателите, през месец юли се провежда първият Национален поклоннически поход „Светият път“. Участниците следват маршрута на пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от старопрестолно Търново до Рилския манастир през 1469 г. В броя на „Труд“ от 12 юли разказахме за Никопол, последната столица на Търновското царство. Тръгвайки от дунавския град, от 6 до 14 юли поклонниците преминаха през селата Жернов, Муселиево, Мечка, Коиловци, Върбица, град Плевен и Кайлъка, Брестовец, Тодорово, каньона на река Чернелка, Петърница, Бъркач, Садовец, Ъглен, град Луковит. Следващият етап, продължил до 21 юли, включваше Карлуково, Кунино, Камено поле, Долна Бешовица, Тържишкия манастир, Старо село, Царевец, Долна и Горна Кремена, Върбешница, град Враца, Бистрешкия манастир „Св. Иван Пусти“, Паволче, Челопек, Люти брод, Черепишкия манастир. Тръгвайки от него, през Игнатица, манастира „Седемте престола“, Батулия и Курилския манастир на 25 юли участниците в „Светия път“ пристигнаха в София.

За повечето от изброените села, градове и манастири може да се разказва отделно, при това с интересни забележителности, красиви местности, различни предания… С удоволствие ще се спрем на някои от тях по-нататък в нашата поредица. Държим още тук обаче да отбележим нещо важно – „Светият път“ насочи вниманието, особено на местните хора, към забравени средновековни паметници в Плевенско, Ловешко, Врачанско и Софийско, т.е. инициативата има и научно-познавателни проекции. Проучвайки разнороден материал, Евгени Коев и Паскал Пиперков възстановиха маршрута отпреди 550 години във възможно най-правдоподобния му вид. Защо обаче някогашният „Свети път“ през 1469 г. не е осъществен „по права линия“, а „криволичи“ из Северна България? Явно е бил свързан с местните български общности, като монасите са имали за задача и да събират дарения за своя манастир. Преминават през села и градове, преодолели в по-голяма степен най-тежките последици на османското завоевание. Това важи и за София, въпреки военните и политическите сътресения през онази епоха.

София пада в ръцете на османските турци през 1385 г. след дълги битки. Песни и легенди свързват града с цар Иван Шишман, водил своята храбра войска на бой „… на Софийско поле за Христово име…“ Стратегическото местоположение утвърждава София като резиденция на бейлербея (управителя) на Румелия – завладените земи на Балканите. Османската власт е принудена от самите обстоятелства все още „да търпи“ българската аристокрация. Със София нещата са по-сложни предвид събитията само четвърт век преди 1469 г. През есента на 1443 г. кръстоносците на полско-унгарския крал Владислав Ягело, останал в историята като „Варненчик“, и Янош Хуняди навлизат в България. Хиляди българи и цели конни отряди от Ниш, София и околните места се присъединяват към християнската армия. Уви, кръстоносците се оттеглят, изоставяйки българите на произвола на съдбата… Въпреки това София продължава да е център на съпротива. През 1454 г. самият султан Мехмед II, завладял Цариград година по-рано (29 май 1453 г.), „… плени Радич, български войвода в София…“ – очевидно не става дума за хайдушки предводител, а за представител на аристокрацията. За да бъде пресечен нов български бунт, турците сриват крепостните стени на града до основи. И по-късно в София срещаме видни боляри – през 1476 г. такъв е Радослав Мавър, ктитор на Драгалевския манастир. Предвид близостта във времето Радослав навярно е един от болярите, участвали в посрещането на мощите на св. Иван. През 1493 г. в София изпъква „воеводата“ Радивой, който обновява Кремиковския манастир.

Благодарение на изследването „Българите през XVI век“ на проф. Елена Грозданова и доц. Стефан Андреев имаме представа как са изглеждали нашите градове, вкл. София, няколко десетилетия по-късно. През 1469 г. нещата са различни. Трябва да се знае, че София не придобива ориенталски вид толкова бързо. Дори и най-старият от монументалните ислямски храмове – „Буюк (Голямата) джамия“, дело на великия везир Махмуд паша, е завършена през 1494 г. „Баня баши“ пък е изградена през 1556-1557 г. Както разказват пътешествениците, през първия век на робството вече е имало джамии, но от кирпич и дърво. Завоевателите удовлетворяват амбицията си да имат представителен храм по обичайния за тях „толерантен“ начин, заграбвайки базиликата „Св. София“. Тогава ролята на главен храм на Софийската митрополия е поета от древната ротонда „Св. Георги“. Така е, докато и тя не е заграбена стотина години по-късно… Българите християни пазят своята вяра, но първите свидни жертви все пак са от по-късно време – гибелта на св. Георги Нови Софийски е през 1515-а, на Георги Най-нови през 1534, следвани от Никола Нови през 1555 г. и другите софийски новомъченици.

Както преди 550 години, и днешните поклонници спряха за литургия в „Св. Георги“. Според Владислав Граматик монасите „… стигнаха в славния град Средец и внесоха ковчега във великия храм на светия великомъченик Георги, гдето лежи и светият крал Милутин, наричан Бански. И там, понеже двамата светци бяха на един одър и издаваха двойно благоухание за почуда на всички, тутакси се стече при тях целият град със свещи и кадила…“ Мощите на сръбския крал, които днес са в църквата „Св. Неделя“ („Св. Крал“), са донесени от манастира „Банска“ в Косово към 1460 г. – едва десет години преди интересуващото ни духовно събитие. Според преданието за кратко те са били в средновековния манастир в Горна Баня, но през 1469 г. раклата на „светия крал“ е в ротондата. Пренесена е в „Св. Неделя“, когато и този храм е превърнат в джамия.

От София рилските монаси изпращат писмо до своя игумен Давид: „Сега сме в град Средец (…), след което ще тръгнем за манастира. Нека вашата светост се погрижи да излезе да посрещне светеца с подобаващата се чест…“ Както в Никопол и в другите села и градове по „Светия път“, идването на мощите на св. Иван е посрещнато с възторг от християнското българско население. Рилските монаси са приети с почит, като получават и щедри дарения. Както разказва Владислав Граматик, „… една жена от тамошните богаташки, ктиторица, направи на светеца ракла от негниещо дърво на цена сто пенези. И след като положиха светеца (…), ктитор Георги, мъжът на жената, даде шест златици, та купи скъп покров…“ Неизвестната по име дарителка е съпругата на „кир“/„господин“ Георги, подпомагал братството още при възстановяването на манастира. Очевидно Георги е един от влиятелните софийски първенци в средата на петнадесетото столетие.

Идва денят рилските монаси да отпътуват. „Когато гражданите узнаха – продължава Владислав Граматик, че те ще си заминат заедно със светеца, всички, с жените и децата си, се събраха в църквата и помежду си решиха свещениците в светите си одежди и със свещи и кадила да изпроводят светеца. Но някои от народа не позволяваха и казваха: „Боим се от завистта на агаряните, може нещо неочаквано да ни напакостят…“ Закрилата над шествието от мюсюлманско насилие е поета от първенците на града: „… Народът потегли: мнозина, по-избраните мъже на коне, други пеша, а по-голямата част с жените и децата боси. Когато стигнаха на четири поприща извън града, те се притекоха със сълзи и стенания, целуваха раклата на светеца, както си беше на носилката, и казваха: „Отхождаш си от нас, дивни отче, а нас оставяш пак сироти, както преди!“ И като се удряха в гърдите, те се връщаха назад. А велможите, заедно със свещениците и иноците, отидоха до местността, наричана Лещница. И като ги нагостиха там и се простиха с тях по обичая, върнаха се, но някои от тях заминаха с другите чак до манастира…“

На 26 юли днешните поклонници потеглят през Бояна, Владая, Кладница, Боснек, Горна Диканя, Дрен, Тополница, Червен брег, Яхиново за град Дупница. Оттам на 29 юли през Бели път и град Рила – до метоха „Орлица“. На следващия ден през метоха „Пчелина“ шествието ще пристигне в Рилския манастир. Краят на поклонническия поход, дълъг близо 580 км, е пещерата на св. Иван. Уверени в успеха на „Светия път“, нека благодарим за емоцията да съпреживеем болките и радостите на нашите предци. Ще завършим с няколко реда от „Завета“ на св. Иван, които не са загубили своя смисъл и след толкова векове: „Избирайте си наставници и си поставяйте началници, които Бог ви покаже, сиреч мъже (…), превъзхождащи всички по разум и духовно разсъждение… А най-много се пазете от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е корен на всички злини…“

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.