А от икономическа гледна точка, вирусът може да ни въвлече в ледников период
Въпреки че в Африка има много по-малко случаи на коронавирус и по-бавен процент на заразяване от Обединеното кралство, много страни на този континент са предприели драстични екстремни мерки за предотвратяване на неговото разпространение. В страната, в която съм роден – Судан, след като беше регистриран само един случай и една смърт, всички училища и университети бяха затворени. Няколко други държави, като Египет, взеха крайни предпазни мерки и затвориха своите летища.
Тук няма опровержения, няма смесени съобщения и неоснователни обещания колко скоро ще изпратим този пакет с вируси на този континент.
Трудните и навременни действия се раждат все по-малко от политическата зрелост, а по-скоро от горчивия опит и от осъзнаването, че вече обременените системи за обществено здравеопазване не могат да издържат на този натиск. Епидемията от ебола от 2014 г. е все още свежа в съзнанието в страните от Африка на юг от Сахара и това беше опит, който показа, че превенцията и сдържането са единствената надежда за ограничаването на хиляди смъртни случаи.
Ако ние сме загрижени за невъзможността да се овладее вируса в Западна Европа и САЩ, представете си как многократно увеличен този ужас го очаква развиващия се свят. С малко средства за медицинска намеса и с няколко други рискови фактори, като недохранване, висока плътност на населението, живот в комуни и липсата на достъп до вода и перални, процентите на смъртност при една пандемия биха могли да ни си видят пигмейски в сравнение с това, което досега се наблюдава на Запад. А от икономическа гледна точка, вирусът може да ни въвлече в ледников период. Няма да има военновременни средства за борба с него, няма да има стимулиращи пакети, няма да има застрахователни плащания.
Има много малко данни за въздействието върху Африка от предишните пандемии като испанския грип 1918-19 (с изключение на Южна Африка, където заради движението на войските 6% от населението загива). Но ние имаме опит от икономическите последствия от подобни южноазиатски страни. А страните в Африка, които са претърпели най-много жертви, са тези, които са най-изложени на глобалните потоци от хора и капитали като пристанищата или пътните артерии, по които минават войските и работната ръка.
Има нещо болезнено предсказуемо в това как коронавирусът е въведен в Африка. Заможните пътници, които се завръщаха от почивки и командировки, донесоха вируса, а също така и заразените туристи. В Египет първите случаи на Covid-19 изглежда бяха свързани с един круизен кораб, където местните жители, обслужващи туристите, се заразиха с болестта.
Разпространението на вируса в континента се намира в пресечната точка на пътуванията и финансовите потоци, които излагат африканските страни на тръпчивия вкус на глобализацията, такава, при която притокът на хора се насърчава поради бизнес и туризъм и силно се ограничава извън континента дори и за богатите и добре свързани страни.
Това е една повтарящата се тема как протича пандемията досега. Бедните, неосигурените, обезверените, информационно бедните и по-малко мобилните са като обречени на заколение патици. Много западни икономики, включително САЩ и Обединеното кралство, бавно изтласкват тези хора до ръба на оцеляването, като същевременно ограничават обезщетенията за заетост, заплащане на отпуски, отпуск по болест, а частното осигуряване е предназначено за една все по-изключителна класа. Една от причините британските и американските правителства да са толкова бавни да предоставят безплатни тестове, медицински грижи и спасителни мерки за тези, които са загубили своята работа, е, че тези неравенства вече са вградени в системата. Те не могат да бъдат отменени за една нощ, дори когато животът зависи от това.
Глобалната икономика е създадена така, че печелившите, прикриват своята плячка, а за губещите остава да се бият за остатъците. Ако богатите единични държави не могат да се справят с пандемията, за да спасят собствения си народ, няма никаква надежда, че ще положат усилия да разширят помощта за страните с по-малко ресурси.
И точно тук е заложен трагичния капан за онези, които смятат, че този структурен дисбаланс не е наш проблем. В този случай националните и международните неравенства не могат да продължат, без всички да загубят. Реализацията тепърва трябва да започне с всеобхватни законодателни мерки, защото е ясно, че богатите не могат да се барикадират срещу бедните, независимо колко високи са тези бариери пред крепостта. Ограничаването на разпространението на вируса означава да се гарантира, че всички в тази общност, било то местни или глобални, ще имат възможността да се тестват, да се самоизолират, ако е необходимо, и да получат адекватно лечение.
Да, до известна степен това е утопичен стремеж. Но по същество той е и най-прагматичен. Не можем да възхваляваме добродетелите на малките правителствени и глобални общества, без да разбираме, че рискът за мнозинството не може да бъде спрян без мерки за спиране на разпространението. Вирусите не правят разлика между класи и националности.
Точно както работата и общественият живот не могат да бъдат затворени завинаги, така и границите не могат да бъдат затворени за неопределен период от време. Държавите от Африка се движат бързо към коронавируса, добре осъзнавайки, че са сами. И ако не се предотврати това с един план Маршал срещу пандемията, изготвен от по-заможните страни, и ако вирусът избухне в по-бедните, този катаклизъм накрая ще обхване всички.
(Превод за „Труд” – Павел Павлов)