Президентско управление е вредно и опасно за България

И най-лошият парламент винаги е средоточие на различните граждански интереси

Има една стара мечта на олигархичните мрежи на прехода – президентска република. Защото тогава “копчето" на управлението е в един човек и ако контролираш този човек, значи контролираш управлението. И понеже тук и там пак се надигат гласове за президентско управление, за пореден път ще кажа, че това е вредно и опасно за България.

Големият смисъл на демократичното управление е да издигне институционални и процедурни бариери срещу едноличната власт и потенциалните злоупотреби с нея и да създава условия за споделяне на властта измежду разнородните социални групи, за да се балансират техните интереси. Всяка еднолична власт е токсична. Конституционната теория и практика са доказали, че най-ефикасният модел, който възпира едноличната власт, е парламентарното управление. Обратно - далеч по-непопулярен в това отношение е президентският модел. Да припомним същностната характеристика на президентската република: титуляр на изпълнителната власт е президентът, която се осъществява пряко или чрез назначен от него министър-председател, които са обект само на силно ограничен парламентарен контрол (одобрение на някои назначения и редките хипотези на импийчмънт при нарушение на конституцията и държавна измяна). Но парламентът не може да бламира изпълнителната власт.

Още преди няколко десетилетия известният професор от Йейлския университет Хуан Линц обоснова обстойно тази закономерност в своето класическо есе: “Заплахите на президенциализма" и по-сетне - в “Провалът на президентската демокрация". Извеждайки негативните характеристики на президентската република, тогава той се позова и на емпиричния социален опит - от общо 31 държави със стабилна демокрация (с поне четвърт век непрекъснато демократично управление) само четири са президентски републики - Коста Рика, Колумбия, Венецуела и САЩ. Докато 24 са парламентарни републики, а 3 - някакви хибридни модификации. От тогава картината не се е променила съществено, с изключение на това, че президентската република във Венецуела се изроди в авторитарен режим, за да потвърди един от основните изводи на Линц – в общества с дълбоко разделение, социална нестабилност и неукрепнали демократични традиции президентската република най-лесно може да напусне територията на демокрацията.

И преди някой да побърза да възрази – нали САЩ, най-старата демокрация, са президентска република – трябва да се подчертае, че САЩ са изключението, а не правилото. Безспорният успех на президентския модел в САЩ се дължи на националната специфика. В САЩ властта на президента е сериозно ограничена първо от федералния характер на държавата. Отделните щати имат своите суверенни права, институции и законодателства, които са недосегаеми за федералната власт и за Белия дом. Изпълнителната власт е дисперсирана в множество автономни центрове на щатско ниво. Към това трябва да се прибави и силната демократична традиция, която вече четвърт хилядолетие е вградена в генетичния код на американската нация, независимата съдебна власт, свободните медии и високата гражданска култура на общественото мнозинство. В съвкупност тези фактори липсват в повечето демокрации. Затова, например, в Европа, която добре помни авторитарните и тоталитарни режими преди и след Втората световна война, нормата е парламентарна република, а доколкото има модификации, като полупрезидентския модел във Франция, те отново са плод на национална специфика и отреждат по-силна позиция на парламента в контрола върху изпълнителната власт, за разлика от класическата президентска република. Днес президентският модел е характерен за много от държавите от Третия свят в Африка, Централна и Южна Америка, както и за републиките от бившия СССР. Тоест - за държави, които без съмнение са вън от понятието за демокрация и в повечето случаи са еднолични режими. Навсякъде в такива държави рано или късно президентският режим се изражда в потисничество срещу инакомислещите и даже в диктатура и клептокрация. Защо не си спомним, например, драмата на Аржентина при прословутия Перон, който на крилете на своята популистка харизма и под бурните овации на широките народни маси, за броени години съсипа страната и от една от най-обещаващите икономики преди Втората световна война, я сгромоляса в паяжините на Третия свят.

При президентската република изпълнителната власт се концентрира изцяло в ръцете на президента, избран с гласовете на една част от обществото. Опозицията, а това значи и гражданите, които са дали подкрепата си за нея, няма конституционен механизъм да търси отговорност от него, да внася вотове на недоверие и да защитава пълноценно интересите и исканията на хората, които не са гласували за действащото управление. Защото победилият, дори само със стотна, взима цялата изпълнителна власт за цял мандат, без да е контролиран от парламента. При парламентарното управление е тъкмо обратното - представителството на разнородните политически и обществени среди е много по-пряко, включително с възможност да влияят върху изпълнителната власт, когато действията й са в разрез с преобладаващия обществен интерес. Дори и най-добрият президент винаги е изразител на своята еднолична воля! Докато и най-лошият парламент винаги е средоточие на различните граждански интереси.

Само при парламентарното управление правителството зависи пряко от парламента, който може да оттегли доверието си предсрочно от него, когато нагласите в обществото се променят рязко. Дори и най-безпомощната опозиция може да „извика” един министър на парламентарен контрол и да му потърси сметка за едно или друго! Това при президентския режим е невъзможно.

Нека погледнем в очите нашите реалности - дълбоко ерозирана гражданска култура, тежка социална поляризация и хронично неуважение към институциите, липса на трайна демократична традиция. Това е идеалната хранителна среда за авторитарни тенденции. Само конструкцията на държавата може да попречи на това. Най-прекият път към едноличен режим би било установяването на президентски модел. Дежурното клише ама, то сега е същото, имаме “премиерска република", е невярно. Защото именно парламентарната конструкция на държавата пречи концентрацията на власт в премиера да се изроди в едноличен режим. Има достатъчно силни други центрове на власт – пряко избраният президент, възможност за преструктуриране на парламентарното пространство и сваляне на правителството и пр. И сме виждали многократно как тези сдържащи механизми работят. Дори и при събитията от последната година. Нищо от това няма да е възможно при една президентска република с едноличен титуляр на изпълнителната власт и безгласен парламент. Няма да се уморя да повтарям – българският политически модел днес страда от тежки пороци - корупция, клиентелизъм, посредственост и безидейност на партийните елити. Но това не трябва да компрометира самото парламентарно управление. Това че някой свири фалшиво, не означава, че трябва да забраним музиката!