Жадното земеделие: как да отключим потенциала на напояването?

Остарялата инфраструктура и неефективното управление пречат този ресурс да достигне до земеделцит

Климатичните промени увеличават нуждата от напояване

Д-р инж. Петър Филков, Климатека 

Пет от последните шест години в България са по-сухи от обичайното. За много земеделски производители това означава все по-труден избор - как да осигурят вода за културите си, когато сушата става все по-честа. Все повече от тях настояват за нови сондажи, но това не решава основния проблем. Парадоксът е, че страната не страда от липса на воден ресурс. Проблемите са други: разпадаща се напоителна инфраструктура, огромни загуби по каналите и липса на дългосрочна политика за управление на водата. А климатичните промени увеличават нуждите на земеделските култури от вода. Така България е изправена пред дилемата как да осигури повече вода за земеделие без да застраши подземните води - стратегически резерв за питейно водоснабдяване, от който ще зависят и бъдещите поколения.

България: наполовина по-малко вода за напояване

Докато в другите страни от ЕС земеделието е сред най-големите потребители на вода, главно заради напояването, в България този сектор консумира наполовина по-малко. През периода 2020-2023 г. (фиг. 1) земеделието има дял от 31% от общото изземане на вода в ЕС и е на второ място след охлаждането при производството на електроенергия (33%).

У нас делът му е наполовина: едва 15%, на трето място след охлаждането при производството на електроенергия (66%) и общественото водоснабдяване (16%). В края на XX век България е имала сходен модел на използване на вода между различните икономически сектори с този на ЕС.

Как за 30 г. водата за напояване спада тройно?

Намаляването на използваната вода за напояване се дължи най-вече на промените в българското земеделие и постепенното разрушаване на напоителната инфраструктура от 90-те години насам. От страна с развито поливно земеделие България се превръща в производител на култури, които рядко се напояват, а голяма част от напоителните системи излиза от употреба. В резултат общото изземане на вода е намаляло с 36% за последните над 30 години - от средно 8,27 млрд. m3 годишно в началото на 90-те години до 5,27 млрд. m3 през периода 2020-2023 г. Напояването се свива рязко като използваните водни обеми са спаднали от 2,30 млрд. m3 до 0,8 млрд. m3 годишно.

Цената на разпадащата се инфраструктура

Голяма част от инфраструктурата за напояване с днешна дата е разрушена или е спряла да функционира. През годините значителна част от каналите и съоръженията са повредени или унищожени, а общинските напоителни системи вече не съществуват.
През 1990 г. страната разполага с около 1,25 млн. хектара напоителни площи. След промените държавните системи преминават към дружеството “Напоителни системи” ЕАД, а останалите - към общините. По официални данни изградените държавни напоителни площи в момента са 744 хил. хектара, но реално годните са само около 56% от тях (420 хил. хектара). Размерът на напояваните площи варира според това дали годината е суха или влажна, но тенденцията остава ясна: използването на напоителната инфраструктура днес е многократно по-ниско, отколкото преди промените.

Причините 

Причините са няколко. Българското земеделие постепенно се преориентира от плодове и зеленчуци към зърнени култури. Днес 37% от обработваемата земя е заета от пшеница, а 27% - от слънчоглед - култури, които обикновено не се напояват. Царевицата има нужда от напояване, но това се прави само в районите с изградена инфраструктура, а в Добруджа такава почти липсва. Макар днес да се напояват сравнително малко площи, това не означава непременно, че за напояване се използват пропорционално по-малки количества вода. Причината е, че голяма част от водата в държавните напоителни системи се насочва към отглеждането на ориз - най-водоемката култура. Затова държавните системи продължават да доставят средно 286 млн. m3 вода годишно, като между 85% и 95% от този обем се използва именно за оризопроизводство. Това силно ограничава възможността други земеделски производители да получат достъп до вода.

До 98% от водата изтича неупотребена 

Анализ на данните на НСИ показва, че средно около 61% от водата от държавните напоителни системи не се използва ефективно. Това означава, че едва около 39% достига до земеделците. Тази средна стойност прикрива огромните разлики между отделните системи. Реално около 90% от водата за напояване в България се използва за оризопроизводство, концентрирано в районите на Пазарджик, Пловдив и Стара Загора. Там системите работят сравнително добре и коефициентът им на полезно действие (КПД) достига 50-55% - близо до максимума при сегашното им състояние и при непрекъсната доставка на вода.

В останалите напоителни системи обаче картината е съвсем различна. На места КПД пада до едва 2-5%, което означава, че почти цялата подадена вода остава неизползвана.

Три стъпки към по-ефективно напояване

За да използва по-добре наличните водни ресурси за напояване, България трябва да действа в три основни посоки.

Първо, съществуващите напоителни системи трябва да се използват по-ефективно. Това означава да се насърчават земеделските производители да разчитат на тях, а услугата по доставка на вода да стане по-надеждна и предвидима. Воден ресурс може да се освободи за сметка на намаляването на площите с ориз- културата с най-високо потребление на вода.

Второ, необходима е модернизация на инфраструктурата. Приоритетът не е просто намаляването на загубите по каналите, а ограничаването на неизползваните водни обеми и по-ефективното управление на системите. Въвеждането на измервателни устройства би подобрило услугата и би намалило споровете между доставчици и земеделци. Разширяването на напояването ще изисква и възстановяване на десетки помпени станции, включително за използването на ресурса на р. Дунав, като високите енергийни разходи могат да бъдат компенсирани чрез фотоволтаични системи и други източници на евтина електроенергия.

Трето, подземните води трябва да останат резервен, а не основен източник за напояване. В районите без работещи напоителни системи държавата може да въведе облекчени, но стриктно контролирани режими за сондажи. В същото време не бива да се субсидира изграждането на нови кладенци там, където съществуващата инфраструктура може да осигури вода. Това са само част от необходимите мерки.

Възстановяването и модернизацията на напоителните системи ще отнемат години, затова решенията не бива да чакат. Колкото по-дълго се отлагат, толкова по-трудно България ще се адаптира към все по-сухия климат.