Труд
Автор:
Труд news
Подобни огнени стихии са известни и като зомби пожари
“Земята гореше под краката ни.” Така описва екологът Румяна Иванова пожара край Илинденци в Пирин през лятото на 2025 г., когато освен вековната гора започва да гори и торфът под нея. Как е възможно да гори самата земя? Отговорът се крие в една от най-ценните, но и най-уязвими екосистеми на планетата - торфищата.
Макар често да остава скрит под повърхността, торфът е един от най-ценните природни запаси на въглерод и ключов елемент на торфищата и някои влажни зони. Торфът е пласт под земната повърхност от частично разградени растителни остатъци, който се натрупва в постоянно преовлажнена и бедна на кислород среда. Процесът на натрупването му е изключително бавен. В планините торфените мъхове израстват само с няколко милиметра годишно. Така година след година, век след век, се натрупва под земята торф, който съхранява огромни количества въглерод.
Макар да заемат едва около 3% от сушата на Земята, торфищата съхраняват повече въглерод, отколкото всички световни гори, взети заедно. Това ги превръща в едни от най-важните естествени въглеродни депа на Земята. Но въглеродът остава безопасно заключен в торфа само докато екосистемата запазва своя естествен воден режим. Именно това ги прави и толкова ценни, но и така уязвими.
Торфищата и торфообразуващите влажни зони са естествено защитени от пожари, докато водният им режим е запазен. В добре овлажнения торф водата силно ограничава възможността огънят да проникне в почвата и да достигне до натрупания торфен пласт.
Опасността се появява, когато тази естествена защита бъде нарушена. Продължителните суши, по-високите температури, пресушаването на влажни зони и други човешки намеси могат да понижат нивото на водата и да изсушат торфа. Така почва, която в продължение на хилядолетия е съхранявала вода и въглерод, постепенно се превръща в леснозапалимо гориво.
Когато пламъците достигнат до изсъхнал торф, започва един от най-трудните за овладяване видове пожари. За разлика от обикновения горски пожар, при който горят дърветата и тревите, тук започва да тлее самата органична почва.
Огънят прониква десетки сантиметри под повърхността, където се разпространява почти незабележимо. Именно защото горят под земята, торфените пожари се откриват трудно - дори когато на повърхността вече няма видими пламъци, под земята пожарът може да продължава да тлее. Това ги прави и изключително трудни за гасене.
Понякога торфените пожари продължават да тлеят седмици или дори месеци. В някои случаи те остават активни под снежната покривка през цялата зима и се разпалват отново през пролетта, когато снегът се стопи и условията станат по-сухи. Заради тази способност да “се завръщат към живот” подобни презимуващи огнени стихии са известни и като зомби пожари. Последствията от торфените пожари далеч надхвърлят изгарянето на растителността. При тях в атмосферата се освобождават огромни количества въглерод, натрупван в продължение на стотици и хиляди години, унищожават се местообитания на редки растения и животни, а самият торфен пласт може да бъде загубен. За разлика от гората, която може да се възстанови за десетилетия, образуването на нов торф отнема стотици, а понякога и хиляди години.
И в България има места, където при определени условия може да се стигне до торфени пожари. Рискът съществува в два различни типа екосистеми - високопланинските торфища и торфообразуващите влажни зони.
През лятото на 2025 г. екологът Румяна Иванова от екипа на Българска фондация Биоразнообразие е на терен, за да помага при гасенето на горския пожар в района на Илинденци в Пирин. Там тя установява, че на места гори и натрупаната в почвата органична материя, която разпознава като торф. Торфеният слой там е образуван от многогодишни натрупвания на частично разложена тръстика и друга растителност, запълващи пространствата между скалите. Екипите се движат върху горящата органична почва, а димът излиза направо от земята.
Топлината е толкова силна, че въпреки специалните обувки с метални подметки на огнеборците им е трудно да останат на едно място за повече от няколко минути. Екипите прекарват няколко дни на терен. Един ден огънят е потушен в даден участък, но на следващия установяват, че пожарът гори на 200-300 метра разстояние. Така разбират, че вероятно продължава да тлее и да се разпространява под земята. По-късно това е потвърдено и от директора на пожарната в Благоевград.
Именно това е една от характерните опасности при пожарите в торф - тлеещият фронт може да остане скрит в почвата и да се появи отново далеч от видимото огнище.
Случаят показа, че при продължителни суши и високи температури торфените и богатите на органична материя почви в българските планини също могат да се превърнат в скрито гориво.
Тъй като много от тези места са труднодостъпни, потушаването им изисква продължителна работа, често на ръка.
Районът около бедствието попада в една от планинските зони в България, където се срещат торфища. Те се формират основно от сфагнови (торфени) мъхове и се срещат във високите части на Рила, Пирин, Витоша, Западните Родопи, Стара планина и Средна гора.
В България има равнинни и крайречни влажни зони, в части от които при продължително преовлажняване се натрупват богати на органична материя почви и торфени пластове. Такива процеси са известни край Драгоманското и Алдомировското блато, Сребърна, част от крайдунавските блата и други запазени или в миналото пресушени влажни зони. Развивайки се на границата между водата и сушата, тези местообитания осигуряват убежище, места за хранене и размножаване на множество птици, земноводни, влечуги, насекоми и редки растения.
За разлика от високопланинските торфища, тук огненото бедствие най-често започва в сухата надземна растителност. През зимата и ранната пролет папурът и тръстиката изсъхват и стават силно запалими. Именно тогава възникват голяма част от пожарите, често вследствие на умишлено палене на суха растителност.
Такъв беше пожарът в Драгоманското блато през 2020 г. Той унищожи около 80% от растителността, изгори туристическата инфраструктура, а нивото на водата беше най-ниското от възстановяването на блатото през 90-те години насам.
Шест години по-късно мястото все още се възстановява. В блатото отново гнездят десетки видове птици и се срещат редки растения, но огненото бедствие показа колко уязвими могат да бъдат влажните зони при ниско водно ниво.
През последните години учени регистрират все повече торфени пожари в Канада, Аляска, Сибир и Югоизточна Азия. Според публикуван през 2026 г. анализ на рекордния пожарен сезон в Канада през 2023 г., 75% от въглеродните емисии са дошли от изгарянето на почвата и торфа, а не от дърветата и другата надземна растителност.
Още по-драматични са пожарите в Индонезия, където пресушени тропически торфища горят с месеци, а отделените емисии временно надхвърлят дневните емисии на някои индустриални държави. Те причиняват и тежко замърсяване на въздуха, и сериозни здравни проблеми за милиони хора.
Най-добрата защита на торфищата и торфообразуващите влажни зони е в опазването на естествения воден режим. Торфище, което е достатъчно влажно, много трудно може да изгори.
Затова възстановяването на пресушени торфища, затварянето на отводнителни канали и запазването на естественото водоснабдяване не са само мерки за опазване на биоразнообразието. Те са и една от най-ефективните стратегии за предотвратяване на бъдещи пожари и за ограничаване на емисиите на парникови газове.
Много преди появата на първите пламъци е важно да се застраховаме - с опазването и възстановяването на естествения воден режим на торфищата и влажните зони. Докато торфът остава влажен, той продължава да съхранява въглерода, натрупван в него стотици и хиляди години, а рискът самата земя да се превърне в гориво остава нисък.
(От Климатека)
