Защо да е просто, когато може да го направим толкова сложно

Случаят с Ива Михайлова показва колко са затормозени двустранните ни отношения със Северна Македония

И в Скопие, и в София сме царе на това да превръщаме частните случаи в поле за политическа битка, в която първоначалната идея да се размива и загубва някъде по пътя на борбата за победа над опонента. И как после да не кажеш, че и по този „показател“ от двете страни на границата сме толкова едни и същи, колкото и по много други критерии. Както обичам често да споменавам, че ако има пет неща, които да поставят под съмнение близостта между българи и македонци, има други деветдесет и пет, които категорично я потвърждават. Били сме отделни и различни, ама друг път!

Цялата правно-юридическа и политическа сага около случая с българската гражданка Ива Михайлова от Кочани потвърждава това. Един чисто хуманитарен казус се натовари с претенцията с това правосъдието в Северна Македония да се прави на гордо и независимо, въпреки че отдавна е доказано, че не е такова. И политиците в Скопие да не искат да помогнат да се намери нормално решение, позовавайки се тъкмо на върховенството на правото и независимостта на съда, който те отдавна държат на къса каишка.

Онзи ден президентът Илияна Йотова каза, че е писала писмо до държавния глава на съседната ни държава госпожа професор Гордана Силяновска-Давкова по случая с Михайлова с молба „като човек и като жена“ да помогне на това 23-годишно момиче да не стане инвалид. Писмото е било изпратено още на 11 август, а досега, или поне до онзи ден, събота, отговор от Силяновска-Давкова няма.

И как да има, когато президентът на Северна Македония я занимават други летни грижи. Например да посети лагера на спортистите от страната, които се готвят да участват в поредните Средиземноморски игри в Таранто, Италия, за да им пожелае успех. И нещо повече, да бъде първият президент на Северна Македония, който да присъства на откриването им на италианския бряг.

Сериозен ангажимент, който дори само фонетично - Северна Македония на Средиземноморските игри, би предизвикало учудване. Когато сегашната суверенна и независима Република Северна Македония бе част от СФРЮ, това бе напълно нормално защото отговаряше на статута на Средиземноморските игри, според които в тях участват държави, които имат излаз на Средиземно море. След разпада на Югославия онези нейни републики, като Словения, Хърватия, Черна гора и Босна и Херцеговина, всички те с морски статут с бряг на Адриатика, продължиха участието си в игрите, провеждани на четири години.

Сърбия и Северна Македония - също, въпреки че нямат излаз на море. Чувам даже, че през 2030 г. Косово щял да бъде домакин на форума, като съседна морска Албания била поела ангажимента да организира състезанията по ветроходство, за които най-младата балканска държава - естествено! - няма условия. Както се вижда, става дума за едно широко разбиране на средиземноморската принадлежност на бившите югорепублики - стари и нови, в което няма нищо лошо. Лошото е там, че при съседите ни край Вардар това участие в спортната проява се приема като знак за една принадлежност към вече една несъществуваща държава.

Колко пъти съм чувал в Скопие да се говори за Адриатика и за Средиземно море като за „наше море“, като спомен за едни времена, към които много политици край Вардар не крият своята носталгия. В това число и президентът Гордана Силяновска-Давкова, отдавайки такова внимание на участието на голямата група спортисти от страната в малкия италиански град Таранто, където те трябвало да демонстрират „истинските ценности на спортната дипломация“. Нещо като културната дипломация, която самата Силяновска-Давкова се опита за рекламира с една своя визита в София по повод балетна постановка на операта от Скопие.

Извинете за отклонението, но то има, макар и непряка, връзка с опитите на официална София да бъде намерено най-адекватното решение по случая с Ива Михайлова. А колко просто е то, да го вземат дяволите - при доказаната невъзможност момичето да бъде лекувано в Северна Македония, при общата убеденост, че то има нужда от това и при вече потвърдената позиция на апелацията от Щип, че Михайлова е необходима на съдебния процес, колко му е българската държава да даде гаранции, че младата жена ще се лекува в България, но че ще бъде на разположение в Кочани при заседанията по процеса.

Хем така ще бъде задоволено крайно изостреното чувство на магистратите от Кочани и от Щип, че държат процеса за катастрофата под контрол и че властите се съобразяват с тяхната независимост, хем политиците биха дали знак, че в името на доброто съседство умеят да отделят хуманитарния случай от „високата“ политика, хем в крайна сметка лично държавният глава Гордана Силяновска-Давкова може да се похвали, че в отношенията с България освен културната е в ход и здравната дипломация. Но не, тя гордо мълчи.

Не, наистина не мога да разбера твърдоглавието на някои хора край Вардар. Ти им говориш с цивилизован език, даваш им толкова шансове в ръцете да опитат да направят някакъв пробив в застоя на двустранния диалог, вдигаш им топката над мрежата, както се казва на езика на волейболистите, а те тъкмо в този случай решават да покажат какви големи привърженици са на върховенството на правото и на независимостта на съдебната система. И да извлекат съответните пропагандни дивиденти от всичко това. На всеки друг това може да се разказва, но не и пред мен. И по времето на Груевски, и при Заев, а сега и при Мицкоски правосъдието в Северна Македония е под строг политически контрол на управляващите и тяхна бухалка. Писал съм и съм говорил достатъчно за това, при това с убедителни примери.

Но мен ме учудва нещо друго. Не, не ме учудва, а по-скоро ме дразни. Хора, става дума за град Кочани. За един град, който продължава да живее под знака на трагедията от миналата година, когато в пожара в дискотеката „Пулс“ живота си загубиха 63 деца и младежи. Съдебният процес за виновниците за пожара върви с темпо, което се различава от бързането на съдебния състав по делото, в което участва и Михайлова. А казват, че след пожара не само правосъдието, не само Кочани, а и цялата република била вече друга. Лично аз не виждам обаче въпросната „другост“.

Защо ли? България чрез своите първи хора начело на държавата бе първата, която предложи помощ на пострадалите от драмата. Бе първата, която приюти в своите болници доста от ранените при огъня и след съответното лечение ги върна обратно живи при близките им. И получи за това благодарност от същите лица, които сега предпочитат да си играят на голяма политика, вместо да се опитат да намерят решение на един не толкова сложен казус. На Ива Михайлова ù трябва лечение и България може да ù го осигури. На магистратите от Кочани им трябва човек в съдебната зала по време на заседанията и България, надявам се, може да го гарантира. Защо в единия случай бяха потърсени възможностите на българското здравеопазване, а в този - не може. Нали в крайна сметка става дума за здравето на хората.

Чета, че в Скопие доста хора се били възмущавали от постепенното ангажиране във възходяща степен на все повече институции в България от случая с Ива Михайлова. Не било нужно, защото това усложнявало и без това оплетените отношения между двете държави през последните месеци. Президент се ангажирал, пък и премиер, а и Външно министерство, на всичко отгоре и медиите, нямало нужда. Не съм забелязал обаче всички тези институции да са нарушили добрия дипломатически и чисто човешки тон. Всичко е по правилата, това не може да се отрече.

Не съм чул нито един от представителите на тези институции да се изказал против правото на съда в Кочани да вземе своето решение за ролята на Ива във въпросната катастрофа. Става дума само и единствено на този етап за възможността за нейно лечение в България, което съдът и апелацията в Щип ù отказаха. С други думи, не се намесваме в правосъдието, а търсим решение на един хуманитарен проблем на един български гражданин.

Е, признавам, и аз съм се подавал на изкушението да препоръчам някои по-остри и непремерени действия, но срещу бездушието отсреща това просто се налага понякога. Но не мога да приема поведението на отделни представители на една патриотична родна парламентарна партия, които са се опитали на последното заседание на съда в Кочани в залата да раздават свое правосъдие. Явно тези мъже, които имали забрана за влизане в Северна Македония, но се появили в съда, не си дават сметка, че със своите действия само втвърдяват позицията на местните магистрати.

И показват, че не познават манталитета на тамошните хора и институции. Сигурно са били искрени в намеренията си, но резултатът е обратен на това, което са очаквали. Да бяха попитали своя лидер за неговата роля в друг случай с българска гражданка и нейните неволи с правосъдието в друг един град в Северна Македония - Гевгели. Става дума за Спаска Митрова, лека да ù е пръстта!
Но и ние, както хората оттатък границата, не обичаме да се учим от грешките си. Затова не ми казвайте, че не сме едни и същи.