Контрареволюция на десницата преобразява Европа

Демокрацията се оказва неспособна да се противопостави на тегобите на времето

Поне засега никъде не се стремят да възстановят фашизма и бруталната диктатура

Саксония-Анхалт - продължение на успехите на десните в Италия, Швеция и Финландия

През цялата минала седмица победата на “Алтернатива за Германия” на местните избори в германската провинция Саксония-Анхалт бе водеща тема за медиите из Стария континент. Като маститите политически наблюдатели на големите вестници във влиятелните столици на Европа се надпреварваха да обясняват успеха на крайнодясната формация с нейното твърдо намерение, ако дойде на власт, да се бори до дупка срещу нелегалната имиграция, да репатрира нежеланите пришълци, да гарантира абсолютна сигурност по улиците и площадите чрез засилено полицейско присъствие, да възпитава подрастващите на труд, на семейна вярност и патриотизъм, да спре военната помощ за Украйна, да осигури отново внос на евтин руски газ и т. н.

И въпросните анализатори често представяха резултата от вота в германската провинция като предизвестие за успех на партията на фенката на еднополовата любов Алис Вайдел и на национално равнище, вещаейки “дясната зараза” след това да се разпростре върху цяла Европа.

Но сякаш те, вещите коментатори на вестници като “Индипендънт”, “Льо Монд” или “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”, забравяха неволно или нарочно, че една от най-големите страни в тази същата Европа - Италия, вече четири години е ръководена и то добре от ултраконсервативно правителство, в което влизат представители на две крайнодесни партии - “Италиански братя” на премиерката Джорджа Мелони и “Северна Лига” на вицето ѝ Матео Салвини.

Да не говорим за това как малцина коментатори изобщо се сетиха за неопровержимата даденост, че десницата от четири години управлява и в Хелзинки чрез вицепремиерката в правителството на Петери Орпо и лидерка на партията “Истинските финландци” - Риика Пура, както и в Стокхолм, където “Шведски демократи” на националиста Йими или Джими Окесон, който до завчера подкрепяше “отвън” кабинета на консерватора Улф Кристерсон. А при успех на парламентарния вот на 13 септември, в неделя, резултатът от който трябваше да стане известен след редакционното приключване на вестника снощи, съмишленици на Окесон би трябвало да влязат в новия кабинет на десницата, а той лично да поеме поста министър на правосъдието.

Доста неприятно обаче, дори направо дразнещо, е това, че голям брой, при това авторитетни западни наблюдатели, обясняват успеха на десните сили с техните популистки политики, които, видиш ли ти, съвпадали с въжделенията на обикновените хора, уплашени от имигранти, войни, несигурност и скъп живот. А само няколко анализатори - може би един или двама в полезрението на пишещия тези редове, обясниха възхода на десницата на Стария континент и нейната контрареволюция в ход, която може би ще го преобрази из основи, с жестоката криза на всевластната из него досега демокрация.

Всъщност това е историята на една Европа, която се бунтува срещу самата себе си, напускайки без угризения цял век приемливо съществуване, тъй като отхвърля поуките му и се отрича от неговото наследство. И навлиза в нова фаза, която може да бъде наречена “постдемократична” - поради липса на по-добро определение, но най-вече защото нито една дума все още не може напълно да опише неизвестното, което предстои. Очевидна е непрекъснатата, прогресираща и всепоглъщаща ерозия на демокрацията - подчерта водещото перо на римския в. “Република” - Ецио Мауро.

“След като чрез борбата с диктатурите преодоляхме идеологическите кошмари, някога отровили Европа, - обяснява италианецът, - ние просто повярвахме, че либерално-демократичната и конституционна култура се е превърнала в геополитическата форма на континента - едва ли не в негова същност, утвърждавана чрез мъчителното, но неуморно изграждане на Европейския Съюз”. Този Съюз се роди от отхвърлянето на разделенията между европейските нации и от ангажимента за спазване на “принципите на демокрацията, човешките права, основните свободи и върховенството на закона”.

Следователно демокрацията не беше просто метод за избор на лидери - натъртва Ецио Мауро, - тя беше израз на европейската и западната цивилизация, плод на тази история и дори колективен начин на живот, стремящ се към свобода чрез баланс между права и задължения, между общество и институции. Въобще наложи се като революция без щурмове на бастилии и зимни дворци, времето я предпочете след жестокостите на национал-фашизма и войната, но сега пак то я загърбва чрез контрареволюция.

Един единствен пункт е от решаващо значение за разбирането на тази промяна според анализатора на “Република” и бивш главен редактор на вестника - демокрацията престана да бъде рамка, в която се развиват събитията, и се превърна в страна в конфликт, като тя вече не е арена на сблъсъците на епохата, а един от участниците в него. Вместо да гарантира правилата на играта, тя се впусна в самата битка и по този начин се омаловажи, преминавайки от универсалното към частното.

В резултат на това тя се превърна в едно от оръжията в тази борба - обект на обвинения, заклеймяване и хули. Всъщност, докато някога демокрацията беше синоним на свобода и пълноценно гражданство, днес - на фона на вълната от разочарование и неудовлетвореност от демократичния модел, критиката към демокрацията служи като пряк път към пълното ѝ отхвърляне, към решително и окончателно скъсване с нея, с оттеглянето ѝ от самата система.

Възникнала при изключителни обществени условия, защитена от спомена за войната и поддържана от възтържествувалия на Запад просперитет и от съюза между капитализма, труда и социалната държава - тя същевременно се оказа изложена незабавно на риск и уязвима, щом тези условия - нейни постаменти, отслабнаха. И именно в този исторически момент се появи вече протичащата контрареволюция, която поне засега не се стреми да възстанови фашизма и бруталната диктатура, а да заличи политическия и морален ред, изграден върху техните руини, като на практика анулира следвоенната епоха и откъсва Европа от паметта ѝ.

А какъв ще изходът от контрареволюцията на десницата в ход на Стария континент няма да стане ясно както след шведския вот в неделя, така също след изборите на 20 септември в германските провинции Берлин и Макленбург Предна Померания, където според социолозите “Алтернатива за Германия” бяга с 3-4% на Християн демократическия съюз на канцлера Фридрих Мерц. За нейно, на контрареволюцията, истинско тържество ще може да се говори едва през май догодина, при условие, че неформалната лидерка на крайнодесния “Национален сбор” - Марин Льо Пен, спечели президентските избори във Франция на 18 април (балотаж на 2 май). В същия ден на април са и изборите във Финландия, където очакванията са десницата да се вкопае още повече във властта, но ако Хексагонът даде тласък на контрареволюцията на десницата, тя неминуемо ще се затвърди в управлението на Италия.

Там изборите са през есента догодина, долу-горе по същото време са тези в Испания, където от доста време успехът се изплъзва в последния момент от дясната формация “Вокс” на Сантяго Абискал. Докато за пълен триумф в Европа на дясната контрареволюция ще може да се говори едва през 2029 г., когато би трябвало да са парламентарните избори в Германия и “Алтернативата” на Алис Вайдел ги спечели безпардонно.