„Игрите на глада“ по български

Политическите сили яростно осъждат системата, когато са извън нея, и удивително бързо откриват нейната институционална необходимост, когато влязат във властта

Изборът постепенно престава да бъде рационално сравнение между управленски качества и стратегии и се превръща в мобилизация на страха

Истинско проклятие за една държава е да попадне в ръцете на хора, които са превърнали политиката в препитание, държавния пост в поприще, а паразитирането върху публичните ресурси в „бизнес“. Това проклятие се стовари върху България и превърна изборите - и национални, и местни - в „игри на глада“, напомнящи за известната антиутопия на Сюзан Колинс. С тази разлика, че тук няма Катнис Евърдийн и нейната съпротива, а пищният спектакъл е заменен с блудкавата посредственост на мазните пехливански борби в някое забутано ориенталско село.

Капитолът в романа е център, който изсмуква ресурсите на подчинените области и е превърнал своето господство в телевизионен ритуал, внушаващ на масовата публика, че това е естественият ред на нещата. Такъв е и българският „Капитол“. Той няма един партиен адрес или политически лидер, а представлява цяла паразитна екосистема, в която достъпът до властта осигурява достъп до огромен комплекс от публични ресурси - кадрови, финансови, административни, регулаторни и символни. Министерства, агенции, регулатори, държавни предприятия, бордове, обществени средства и цялата периферия на публичния сектор вече не са територия на публичния интерес, а плячка, която се консумира с дивашко настървение в частен интерес. Патологията е в това, че овладяването на тези позиции не е инструмент за провеждане на политика и общонационални каузи, а единствената причина за съществуването на партиите и техните функционери.

Именно тази подмяна обяснява необичайната ожесточеност на българския политически конфликт. Властта е средство за източване и консумация на публичните ресурси, поради което изборната загуба се преживява като екзистенциална заплаха. Затова у нас всяка смяна на властта се определя като „революция“, всяко ново мнозинство - като „спасение“, а всяко оставане в опозиция - като доказателство, че държавата е завладяна от врага. Така се стига до един от най-устойчивите парадокси на прехода: политическите сили яростно осъждат системата, когато са извън нея, и удивително бързо откриват нейната институционална необходимост, когато влязат във властта. „Вашите“ назначения са партийни, „нашите“ са експертни. Вашата коалиция е задкулисна сделка, нашата - исторически компромис. Вашият контрол върху институциите е завладяна държава, нашият - необходима реформа. Вашите зависимости са олигархия, нашите контакти са диалог с бизнеса и гражданското общество. В тази морална пихтия българската партийна система е достигнала забележителна виртуозност.

Затова най-голямата заблуда преди президентските избори би била отново да започнем да търсим типажи като Катнис Евърдийн, които излизат на арената в името на обществото. Българското политическо живуркане вече произведе достатъчно селски ивайловци, махленски спасители, квартални месии, бутафорни фуражки, пишман експерти и антисистемни дърдорковци, за да знаем с точност до минути как завършва този сюжет. Новият герой пристига с обещанието да демонтира системата, а след известно пребиваване във властта започва да обяснява защо именно неговото оставане там е жизненоважно за хората.

И това не е непременно въпрос на лична поквара. По-неприятната истина е, че системата умее да дисциплинира своите отрицатели. Веднъж попаднали във властта, те откриват огромните възможности на държавния апарат и бюджетните хранилки, а с тях идва и изкушението постепенно да започнат да възприемат собственото си присъствие в този апарат като част от обществения интерес.

Президентските избори са особено благоприятна среда за подобна политическа митология, защото президентската институция е натоварена със символика.

Затова ще бъде разгърнат целият познат реквизит. Ще има трибути - кандидатите, подбрани и опаковани в употребявани картони, станиоли и целофани, тук-таме с някоя шарена джуфка за евтин разкош, който да залъже по-претенциозните слоеве от малцинството, което се очаква да отиде до урните. Ще има и глашатаи, които ще се опитат да придадат на случващото се някакъв телевизионен блясък, ще превърнат сложните държавни въпроси в размяна на едноминутни реплики и ще обявяват гороломно кой кого е „разгромил“ в предизборната бутафория.

Областите в „Игрите на глада“ захранват Капитола, който живее на техен гръб. У нас това е България на данъкоплатеца и предприемача - тази България, която е произвеждала и произвежда ресурса, който държавата разпределя, но обикновено получава политическо внимание само по избори. Тогава властта изведнъж открива „областите“. Кандидатите посещават пазари, заводи, читалища и болници; разговарят с „обикновените хора“; снимат се с каски, престилки и народни носии; уверяват всички, че най-сетне са ги чули. После изборите приключват, камерите се прибират и политическата система отново започва да се занимава предимно със себе си, своето бюджетно меню и собственото си земно доволство.

На гражданина, който финансира всичко това, непрекъснато се обяснява, че трябва да избира между две катастрофи, две посоки, две Българии. Така изборът постепенно престава да бъде рационално сравнение между управленски качества и стратегии и се превръща в мобилизация на страха.

А страхът е идеалното политическо гориво. Не е необходимо гражданинът да вярва във вас, ако достатъчно силно се страхува от противника ви.

Това ще бъде и примитивната драматургия на настоящата президентска кампания. От избирателя ще бъде поискано да забрави неудобните въпроси за семпли биографии, олигархично задкулисие и безполезно пребиваване във властта и вместо това да участва в поредното ритуално разделение на добри и лоши.
Това е гаранцията, че изборният първенец ще бъде само фасада за истинския победител - системата, а промяна няма да има.

Защото истинската промяна би започнала не с поредния кандидат, който обещава да „върне държавата на гражданите“, а с възстановяване на една почти забравена демократична йерархия: държавата не принадлежи на политическите партии, администрацията не е тяхна кадрова периферия, публичният ресурс не е награда за изборната победа, а властта не е собственост на победителя. Тя е временно и ограничено пълномощие, дадено от гражданите и упражнявано под техен контрол.

За политическа върхушка, свикнала да представя собственото си оцеляване като национална необходимост, подобна идея вероятно звучи почти революционно.

Но точно това е слабостта на всеки Капитол. Той може да преживее смяната на героите, защото сам произвежда нови. Може да преживее бунтовниците, като ги интегрира. Може дори да превърне протеста срещу себе си в част от спектакъла. Това, което трудно може да преживее, е общество, което престане да бъде публика и започне системно да изисква отчетност за начина, по който се упражнява и финансира властта, както и за личните качества, квалификацията и опита на кандидатите.

Затова големият въпрос на президентските избори не е кой ще спечели поредните български „Игри на глада“. Победител естествено ще има. Ще има клетва, фанфари, речи за единството на нацията и уверения, че започват нова ера и нов модел.

По-важният въпрос е дали след края на спектакъла ще остане непокътната същата самовъзпроизвеждаща се политико-административна екосистема, която паразитира върху държавата, докато убеждава обществото, че държавата не може да живее без нея. Защото изборите идват и си отиват, но Капитолът остава - и винаги е гладен за още.