Скелети, знамена и далавери

В Нашата Хронология нищо не се движи, не се състоява и решава по общоизвестните начини

Има хора, които е по-добре да си стоят вързани

Всяко нещо, което изисква малко повече усилия, старателно се избягва от политиците ни. Наясно сте с това. Големите, съдбовните проблеми, които могат да имат и най-често имат унищожителни последици ги плашат и заради това ги пренебрегват или безсрамно ги заобикалят - и те си остават там, където ги е заварила неизбежната развръзка, след време започват да гният, докато накрая останат само скелетите им.

А ние пък получаваме още един повод да се гордеем, как беше - „Бели кости белеят...“ Затиснати сме от скелети и е цяло чудо, че все още не сме започнали да се хвалим с тях и дори да определим една празнична дата - нещо като 2 юни за скелетите ни свети!

Народът изобщо няма да се подразни от тази идея, той отдавна е свикнал да го унижават по всевъзможни начини. Ето един пример, от най-баналните: българинът, който е известен и с майсторлъка си да произвежда чудесни сирена, вече примирено яде вносни боклуци, в които имало над 60 процента вода...

През 1966 година Живков беше на официално държавно посещение във Франция, гост на президента генерал Де Гол, когото Андре Малро, също един от великаните на френския дух
наричаше „Дъбът“...

В този момент, някой нашенец, преял със сирене с 60 процента вода, сърдито ще ни прекъсне, за да попита: „Чакай, бре, нали бяхме стигнали до сиренето, за какво си губим времето с някакъв Генерал?“ Да, де, обаче точно той е връзката. В един свободен разговор, извън деловите, Генералът попитал Живков, колко вида български сирена има. Нашият вероятно се е вдъхновил и без изобщо да подозира какво го очаква, взел да изброява: едно - овче, две - краве, три - смес, може да е притурил по малко и козе и биволско - и спрял броенето. Генералът го изслушал и въздъхнал тъжно: „Е, значи вече можете да си представите как се управлява един народ, който яде 300 вида сирена!“

Само си я представете тая картина: нашият човек - смаян, генералът - тъжен - броят си сирената проклети...
Тази история е абсолютно достоверна, проверявал съм я през няколко души, на които можеше да се има доверие. Извън всичко друго, тя ни подтиква и да се запитаме, как е въздействала върху въображението на соцноменклатурата, какви страхове е пораждала, а може би и планове за нов разцвет на млекарската ни индустрия... Макар че, в същото време сигурно са се питали, заслужават ли нашите хорица чак 300 вида сирена, няма ли да се окаже пагубно това за делото на пролетариата, понеже ще го разглези...

Но покрай всички тези въпроси има и една безспорна истина: Промяната през 89-а година ни
завари да изнасяме на Запад огромни количества сирене - и това тук на никой не му правеше
впечатление, беше си една рутинна операция - произвеждаш - изнасяш, какво толкова.

Сега, ако някой успее да изтъргува и да внесе сирене с вода под 60 процента, спокойно може да посети Йотова, за да му боднат някое орденче...

Винаги поглеждайте зад съответната историйка и ще откриете, че там са нахвърляни като наръч цепеници скелетите на купища въпроси, например: коя държава се управлява по- трудно - богатата или бедната?

И кой народ се управлява по-лесно - богатият или бедният? А как пък се управлява българският народ?

И още: как си представят нашите властници, че трябва да се управлява трупа на една държава - е, този въпрос все едно, че Кеворкян го задава във „Всяка неделя“...

И сега спокойно можем да се върнем към началото на тази дописка, към изтърбушения ни път, по който рано или късно ще стигнем до мястото, което е запречено от скелетите на проблемите, за които все не сме намирали време, но, всъщност, сме били негодни да намерим решения...

Но пък не сме забравяли да ушием подходящите - както сме си въобразявали знамена...

И тъй, стоим си и даже сме свикнали вече да си стоим на запреченото със скелети място - за да придадем по-голям драматизъм на историята можем да го кръстим „Кръстопът“ - и най-често не знаем накъде да потеглим, а пък, ако все пак се решим, не знаем защо го правим. На такива хора е невъзможно и да им подскажеш нещо - питайте ония, които се опитват да го правят, докъде са се докарали.

Затова по-добре да ни оставят да си шием знамената... Това пък е една от нашите привилегии: да шием знамена - без да има причина, без да сме спечелили някаква битка, дори без да сме участвали в някое хилаво сражение. В най-добрия случай сме се изнизвали покрай някое полесражение - чуждо, най-често - докато сме си фантазирали, как ще докопаме някоя по-голяма филия от победата/чуждата...

Тук встрастените в Историята не бива да си припомнят и да подкарат „О, Шипка“ - защото извън всичко друго, има още нещо, не просто загадъчно, не просто сякаш невъзможно, нещо, което не може да се разгадае дори с усилията на цял един Народ. И тази невъобразима тайна е, че в Нашата Хронология нищо не се движи, не се състоява и решава по общоизвестните начини.

Тази прокълната Хронология сякаш е наредена от някой часовникар на самия Господ, който е бил склонен да си прави шегички с всичко и всички, да не говорим за народеца ни, който често не е успявал да се справи с далеч по-делнични, мижави неща... И си стои той смаян, и, в крайна сметка, остава смазан, когато разбира, че днес - в неговото днес - повече не е нужен, за да приключи някое дело, изробувано от самия него - с надеждата дори да получи някоя скромна похвала от Историята... Вместо това, уплашен до смърт открива, че въпросното дело отдавна е извършено и скоро това ще бъде обявено - но това пък ще се случи далеч преди още изобщо да са го подхванали... Лудница, нали!

Тук, на това място, пак онзи Кеворкян, понеже не е с целия си, би попитал: „Какви сметки си правехте, когато шиехте толкова знамена за някоя чужда война?“ Но няма кого да питаме, няма защо и да се гневим - понеже все още не сме се уредили с място в правилната Хронология... И, докато това се случи, няма какво друго да правим, освен да шием знамена...

***
Тия дни из София се говорело, писаха ми за това и някои читатели, че наши евроатлантици се готвели да насилват трибагреника ни, направо казано - да повръщат в него част от атлантизма, с който са преяли. Искали да вместят в националното ни знаме някои символни елементи от знамената на НАТО и Евросъюза?!
Тия идиоти отдавна вече не са в състояние да проумеят, че обикновените българи, които имат разумно, промислено отношение към днешните реалности, ги възприемат като мръсотия, полепнала по евроатлантическата идея, като отрепките на тази идея. И няма да им позволят гаврата с една от нашите светини, все още неосквернена... Надявам се властниците ни също да напуснат поне за малко дремливото си състояние, в което се чувстват най-уютно и в най-голяма безопасност...

***
Има хора, които е по-добре да си стоят вързани - особено, когато са способни да пробутат на обществото някоя тяхна истина, която ни се струва безопасна, само защото изглежда прекалено гламава. Тия дни Соломон Паси поднесе на публиката нещо, наистина умопомрачително: разрушаването на небостъргачите-близнаци в Световния търговски център имало и своята полезна страна!? Така България получила своя шанс да влезе в НАТО и в Европейския съюз!!! Това е удивително откритие.

Вече знаем съвсем точно цената на нашето приобщаване към тези два съюза: над три хиляди души, смазани, разчленени, изпепелени в едно от най-безжалостните престъпления в човешката история. Далаверата ни е очевидна.

Използвам тази дума, която в случая звучи повече от отвратително, защото преди време Соломон ни подари една не по-малко отвратителна фраза: „Каква ни е далаверата да признаваме арменския геноцид?“