Ходене по мъките

С изкуствена усмивка проф. Божидар Димитров предава “История славянобългарска” на зографския игумен Амвросий. Отзад президентът Петър Стоянов гледа през очилата на глобалист.

Паисиевата история, Държавна сигурност и глобалистите

Старите ръкописи трябва да се съхраняват в специална климатична среда, каквато няма в манастирската библиотека

Ходене по мъките извървя най-българската книга. След две столетия в чужда земя Паисиевата история се прибра в отечеството, за което е написана. Дойде нелегално, заключиха я на тъмно, видяхме я само за малко. После доморасли глобалисти я прогониха обратно.

Паисий започва историята в Хилендарския манастир и я завършва в Зографския. В лето 1762 от рождението на Христа. Като таксидиот, събирач манастирски помощи, светогорският монах обикаля българската земя. С него е и книгата, която родолюбци преписват и предават от ръка на ръка.

Известни са около 70 преписа и преправки. Най-ранният е на Софроний Врачански от 1765 г. През 1844 г. Христаки Павлович издава печатен вариант със заглавие “Царственик или История болгарская”. Писмовната традиция обаче не прекъсва. Дори в късната 1880 г. е направено ръчно копие тъкмо по “Цартвеника”.

Оригиналът на историята, която е нейната чернова, остава в библиотеката на Зографския манастир. Никой обаче не обръща внимание на реликвата. През 1903 г. фолклористът Антон П. Стоилов я преглежда и определя като препис. Истината вади на светло многозаслужилият изследовател на българската старина Йордан Иванов. Бъдещият академик разказва:

“Като се занимавах в същата библиотека през месеците декември и януари 1906-1907 г., бях честит да проуча ръкописа и да се убедя, че той не е никакъв препис, а същински първообраз на Паисиевата българска история. Тогава преписах една част от паметника. През пролетта 1907 г., на връщане в София, обявих за находката в едно от заседанията на Историческото дружество, а през юли същата година, при второто си посещение на Св. гора, снабден със снимка на Паисиевия подпис в разписката от 1761 г., разгледах и палеографски ръкописа, фотографирах части от него, други преписах, напълно убеден, че имам работа с автографа на Паисия.”

Подписът на Паисий Хилендарски и неговият восъчен печат стоят под разписка, срещу която е получил пари и вещи в град Карловци. Тогава в “немската земя”, по думите на черноризеца, сега Сремски Карловци в границите на Сърбия.

През 1914 г. Българската академия на науките публикува първообраза на “История славянобългарска”. В предговора Йордан Иванов прави прецизен анализ на текста. Всички букви от подписа на Паисий съвпадат графично с тези в историята. Доказано е автентичното перо на първия будител за национално възраждане.

Истинско щастие е, че този реликвен за нас книжовен паметник е оцелял на Атон. Тамошните монаси са пословични с нехайното, престъпно отношение към книгата. В монографията “Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете” проф. Куйо Куев изнася потресаващи факти. Калугерите например използвали за стръв пергаменти. От кожа на неродено агне, пергаментът бил най-добър за улов на средиземноморски паламуд.

“История славянобългарска” оцелява, защото е написана на хартия, на която рибата не кълве. Но е в окаяно състояние, дори не е подвързана. Чак когато Йордан Иванов обръща внимание на ръкописа, зографското братство го събира между две корици. “При подвързията обаче било изрязано по 5-6 милиметра от бялото поле на листата и с това са повредени по няколко букви от маргиналните бележки”, сочи литературният историк.

В това осакатено състояние книгата е забравена до 1972 г. Тогава за нея се сеща новосъздаденият отдел “Културно-историческо разузнаване” към Първо главно управление на Държавна сигурност. “Ще бъдат проучени възможностите за подмяна оригинала на Паисиевата история с изработено от нас копие”, планират оперативните работници.

Цяло десетилетие продължава подготовката на операцията с кодово име “Маратон”. Разкритията по нея са на колегата журналист Христо Христов. Първият опит да се проникне в Света гора е през 1984 г. Провал, защото гръцките власти отказват разрешение на агента под прикритие Христо Маринчев да стъпи на Атон.

Следващата година с мисията са натоварени Иван Генев и Венцислав Агайн. Двамата - мними дипломати в Солун и Атина. Към тях е прикрепен реалният Динко Пехливанов от посолството ни в гръцката столица. Той е за “камуфлаж”, не е посветен в конспирацията.

На 18 декември 1985 г. тройката влиза в манастирската библиотека, чийто пазител е дядо Пахомий. Носят плексигласова кутия, в която да запечатат историята. Уж за консервация от вредната външна среда. Скришом носят и копие на оригинала. Генев баламосва отчето да донесе някаква друга книга от втория етаж. “Когато дядо Пахомий се върна, ние вече бяхме поставили копието в кутията и я залепихме, като му дадохме указания да не се отваря”, свидетелства той.

Под дрехите на Агайн оригиналът отива в нашето генерално консулство в Солун. Прехвърлен е в посолството в Атина и с дипломатическата поща пристига в България. Тук е заключен в служебната каса на разузнаването. До 1997 г., когато вече бяхме демокрация.

“Тогава - разказва проф. Божидар Димитров - началникът на службата генерал Бриго Аспарухов, подразбрал, че ще бъде уволнен, ми предаде ръкописа, смятайки, че аз имам по-големи шансове да го опазя за България. За съжаление и аз не успях да опазя ръкописа. Почти веднага след обявяването и излагането му (след консервация и реставрация, разбира се, извършено от специалисти от НИМ) президентът Петър Стоянов заяви, че ръкописът трябва да се върне в Атон.”

Петър Стоянов наскоро беше избран с домашен вот, но му трябваше външна подкрепа. Членска карта в клуба на глобалистите, които работят за заличаване на националното в името на интернационалното. Тази идеология е плагиат от Комунистическия интернационал. Без народностни и етнически предразсъдъци - всички сме в един всемирен компот. Като едноклетъчните в зората на еволюцията.

Президентът сформира екип от съмишленици. Премиерът Иван Костов вдигна два пръста като Исус и благослови мероприятието. Той разпродаде България за по левче, какви там пет лева за някакво си светогорско писание. На 12 януари 1998 г. с тържествен ритуал “История славянобългарска” беше връчена на зографския игумен Амвросий. Въпреки всенародните протести, които властимащите подметоха под черджето на историята.

Петър Стоянов пилатовски си изми ръцете с аргумента, че връща реликвата в български манастир. Прах в очите на вярващите! Зографската обител само формално е наша. Уж автономният полуостров Атон юридически е подчинен на Гърция, а духовно на Цариградската патриаршия.

Глобалистите от кръга на Стоянов осъдиха Паисиевата история на бавна смърт. Печален край на нейното ходене по мъките. Старите ръкописи трябва да се съхраняват в специална климатична среда, каквато няма в манастирската библиотека. Има в Националната библиотека в София.

Без това условие страниците се разпадат. Никаква механична реставрация и консервация не може да спре гибелния процес. Един ден най-българската книга ще стане на прах.

Коментари

Задължително поле