Черно и бяло в едно се преплитат

Панде Ефтимов

80 години от навлизането на българската войска във Вардарска Македония и поемане на управлението ѝ

„По-добре да не бяхте идвали“, споделя един корав българин, който пръв излиза да посреща идващата армия

Просто нямаше как да бъде другояче - когато си седнал да пишеш за днешна Северна Македония в утринта на датата 19 април 2021 г., темата идва сама. Искаш или не, тя просто се налага. На този ден преди осем десетилетия българската войска навлиза във Вардарска Македония. Образно наричат този ден Българският Великден поради две неща: първо, защото това е наистина в навечерието на най-големия православен християнски празник, и второ, защото за мнозина у нас и край Вардар тогава, пък и днес, пристигането на българската армия е знак за възкресението на българската идея в Македония.

Един от първите, които се хвърлят да посрещат българските войници, е роденият в село Претор на брега на Преспанското езеро Панде Ефтимов. Колкото пъти сме разговаряли за това време с него, винаги сълзи са се появявали в очите му. „Знаеш ли, ние, децата бяхме натоварени да търсим и събираме цветя, за да посрещнем войниците. Китка не беше останала по дворовете, всичко бяхме обрали и дали на възрастните. Нали чакахме скъпи гости!“ Ще минат години, Панде ще мине през своята Голгота, като млад учител в едно битолско село през лятото на 1956 г. ще заснеме каменната плоча в двора на разрушена джамия и по един доста конспиративен начин ще даде снимката в посолството на България в Белград, за да стане тя по-късно истински хит в българската история. И да се превърне в един от най-важните доказателствени аргументи в твърдението за българския характер на семейството на цар Самуил и на населението наоколо. Битолският надпис започва своя труден живот от една снимка от фотоапарата на Панде във времена, когато да се занимаваш с това да търсиш български корени в Македония, вече югославска република, не е било никак безопасно. Та това е 1956 г.! По-късно, в началото на 70-те години Панде става жертва на скалъпен процес, получава присъда и я излежава, което пък влошава здравето му. Местните комунистически власти в Скопие искат да докажат пред Белград, че се борят против проявите на либерализъм и национализъм и избират за това Панде Ефтимов и Георги Ордев - интелектуалци, познати фигури из републиката. Залепват им полицейски доносник, създават многотомно дело, в което едно от най-сериозните обвинения е, че на 4 май отиват да поднесат цветя на гроба на Гоце Делчев в черквата „Свети Спас“ на Калето в Скопие. След това животът на Панде става ад, дори откъсването от Титова Югославия при нейния разпад в началото на 90-те години на миналия век не го променя кой знае как. Панде си остана корав българин, въпреки че българската държава го размотаваше седем години преди да реши, че той заслужава да бъде неин гражданин. При това българският му паспорт му бе връчен на някакъв посредник от онези, печалбарите, който дълго време не искаше да го даде на собственика. Огорчението от поведението на София през годините на независимост на Република Македония не му попречи в последните му часове, когато преди четири години умираше във Военномедицинска академия в София и беше почти напълно изгубил гласа си, да ни прошепне: „Пазете отношенията между България и Македония, в тях има бъдеще“. По-късно, вече посмъртно синовете му дойдоха в София, за да получат от президента Румен Радев орден „Кирил и Методий“, втора степен за заслугите му за запазването на българския дух в Македония. Същият този човек, изстрадал и пострадал заради своето твърдо убеждение за българския си корен, на няколко пъти с огорчение и обида и с разочарование от посоката, по която се развиват, или по-скоро не се развиват връзките между хората от двете страни на границата, ми е споделял: „Кочо, по-добре да не бяхте идвали през 41-а“.

Какво беше се случило в тези години от пролетта на 1941 г. до наши дни, какво беше това, което беше натрупало толкова разочарование в този здрав и смислен човек? И дали това не е драмата на няколко поколения българи край Вардар, принудени да се съобразяват с новите порядки и новите идеологеми, налагани от властите чрез образованието, пропагандата, медиите, културата и така нататък. Инструменти за промиване на мозъците колкото искаш. И дали това не беше разочарование от поведението, мълчанието, хитруването на българската държава през всички тези години да се съобразява повече с чужди интереси, а не със своите. И да забрави, или да се прави, че правата на българите оттатък границата не ни засягат, щом като тяхната защита би могла да развали нечий рахатлък. Колко аристократично, а? И сега се чудим, че вече четири или пет генерации, а може и да са повече, ако внимателно преброим годините след 1945-а, са били подлагани на истински тормоз, за да забравят българския си корен. И той, българският дух полека-лека е изсъхвал, губел се и само най-устойчивите и жилави хора като Панде са го пренесли до днес. Неслучайно първият президент на Република Македония и стар белградски апаратчик Киро Глигоров в едно свое изявление в парламента в Скопие някъде към края на мандата си през 1999 г. отчете, че с българщината в суверенна и независима Република Македония е окончателно приключено.

За това си имам готов пример, който споделям от време на време. Борис Попгьорчев беше журналист, скъп приятел и колега по време на моята работа в Скопие. Малко по-възрастен от мен, но с богата семейна биография. В един от разговорите ни ми беше признал, че като дете е присъствал на поклонението пред тленните останки на цар Борис III през 1943 г. Не можех да повярвам. Бил в група деца от Македония, рожби на изтъкнати българи там, които били изпратени на летен оздравителен лагер край Твърдица. Връщането им съвпаднало в София тъкмо с поклонението. „Отидохме, а там една дълга-предълга опашка от хора. Не можехме да чакаме, та нашите ръководители отидоха и казаха, че деца от Македония са дошли да се поклонят. А, от Македония, да идват! Така всички минахме преди другите“, разказваше Борис. Баща му Богдан Попгьорчев е бил един от най-видните хора в родния му Велес. Получил образованието си във Виена, лекар, активен член на Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО). Приема идването на българската администрация като национално освобождение. Когато българската войска се изтегля от Македония, го предупреждават да напусне Велес. Д-р Попгьорчев отговаря: „Няма защо да бягам. Не съм извършил нищо противонародно. Единствената разлика между мене и партизаните е, че аз съм българин и настоявам, че всички сме българи. Нека ме съдят, на съда достойно ще защитя националната си чест“. На 14 срещу 15 януари 1945 г. на един от ридовете около Велес са изведени 53 велешани, арестувани с обвинение, че са сътрудничели с окупатора. Без съд и присъда, всички са избити с удари от мотики, кирки и лопати след като са изкопали гроба си. Д-р Богдан Попгьорчев е един от първите, които стават жертва на развилнелите се пияни сръбски военни. Истината за този случай излезе на бял свят в началото на 90-те години.

Та, затова казвам, че нещата не са само черни или бели. Ако ме разбирате какво искам да кажа.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи