Задачата на политиката е да направи така, че човек да живее добре тук, на земята

В управленската програма абсолютен приоритет да бъдат образованието и културата

Човек понякога не харесва живота си. Става по тъмно, пъха крака в студените чехли, затътря се в клозета, облича се, помъква се на работа, спори с простаци и се поти, прибира се, жена му го презира, вечеря, клечи в клозета, спи. А човекът знае как би искал да живее. О, как добре знае! Но на другата сутрин пак става по тъмно, пъха крака в студените чехли и тъй нататък. Абсолютно същото е и с политиката. Всеки знае в каква държава иска да живее и каква заплата да получава; всеки знае как се управлява държава, но накрая става все така, че се простираме според чергата си, а нашата черга е твърде оръфана от всички страни. Само откъм Черно море не е.

В понеделник Румен Радев каза, че парламентарните избори ще бъдат на 28 март и аз се стреснах: ей го къде е, а все още не съм решил за кого да гласувам. „Аха! – ще си кажете сега. – Този подлец ще започне да ни агитира за някого, уж не бил решил!“. Нищо подобно. Изобщо не ме интересува кой как и дали ще гласува, а и наистина за себе си все още не знам. Ще ми се да си създам някакъв обективен критерий, но е трудно, защото трябва да взема под внимание два фактора – фактора „КАКВО?“ и фактора „КОЙ?“. Кой какво говори преди и кой какво върши след.

И все пак толкова ли никой не може да каже нещо различно? Само в количеството на обещанията ли се състезават, защо не се състезават и в качеството? Защо обещават едно и също, като могат да обещаят различни неща и избирателят да отхрани илюзията, че може би наистина избира? Задачата на политиката е сравнително проста. Тя трябва да направи така, че човек да живее добре тук, на земята. Нищо повече не се иска от политиката. И е нормално различни хора да си представят по различен начин изпълнението на тази задача.

За кого да гласувам? За какво и по каква причина? Ето какво, мисля си, може да ме навие: първо, приоритет на цялата управленска програма, абсолютен приоритет да бъдат образованието и културата. Защото през последните десетилетия абсолютен приоритет е икономиката или в краен случай социалната политика, но тя пак опира до текущата икономика, за да може да се изпълнява. Накратко казано, приоритет в политика, за която бих гласувал, е политиката за децата. Да се произведе принципно различно поколение, пък то на свой ред ще произведе всичко останало. Ама за това трябват 50 години! Еми, щом трябват...

Далеч съм от амбицията да давам рецепти, но образованието трябва да се профилира. До определено (сравнително ниско) ниво всички да учат едно и също. После да тръгнат по различни пътища, но хуманитарните дисциплини да останат общи. Учителската професия да стане високо платена и трудно достъпна. Учителят да е непоклатим авторитет, а заплахата от педагогическо наказание наистина да респектира учениците. Да е задължителна не само грамотността, но и някаква минимална обща култура, включваща като начало познаване на институциите, чрез които функционира обществото и се упражнява властта в държавата. Иначе всеобщото избирателно право ще се превърне в отрова за демокрацията (тук май не трябваше да използвам бъдеще време). Да се преосмислят курсовете по литература и история и да се въведе вероучение. Как да се постигне всичко това? Ами, не знам, предлагайте, ако искате да гласувам.

Културата. Тя не бива да е на пазарен принцип, но и не бива изцяло да е субсидирана. Малка аудитория като българоговорящата не може да позволи на културата да се развива пазарно. Затова е нужно обществото да се намесва или чрез държавата, или чрез частни меценатски инициативи. Чрез културата държавата трябва да съобщава на младите поколения националните идеали, което пък означава, че трябва да е наясно с тях. Меценатската намеса може да прокарва и по-различни гледни точки, стига да не се отклонява от добрия тон и благочестието. И да не се поощряват бездарието и посредствеността в името на лицемерието и политическата коректност.

Икономиката идва чак след образованието и културата. Тя е средство, а не цел. Икономическият растеж не е всичко, защото и при добър растеж хората може да живеят зле, както материално, така и духовно. Лош баща с голяма заплата обикновено е глава на нещастно семейство. Добре е в икономическата област да видим повече капитализъм. То всичко е капитализъм, защото при стоково-паричните отношения няма как да е иначе, но по-добре капитализмът да е частен, отколкото държавен, защото при държавния, към характерните алчност и егоизъм на частния, се прибавят некадърността и закономерната инертност. При държавния капитализъм кражбите и корупцията са по-големи, а ефективността – плачевна. Разбира се, има области като здравеопазването например, които не бива да са изцяло на пазарен принцип, но това е друга тема.

Предпоследно: външната политика. Бих подкрепил нещо, което може да се нарече „евроскептицизъм в рамките на ЕС“ (не знам съществува ли такъв термин). Да се стремим към вътрешни блокове с други държави за обуздаване на „джендъризма“ в името на всеобщото благо, включително и това на „джендърите“. Да създадем ясна и адекватна визия за политиката си към Европейския съюз, Русия, Турция, Съединените щати и на Балканите. Тази визия да се постави на прагматична основа и да се облече в интелигентна и национално отговорна дипломация.

Последно: държавата и Църквата. Както човекът е двуделен, така и обществото трябва да държи сметка за своята материална и за своята духовна част. Божието Богу, кесаревото кесарю. Държавата да подкрепя църковните дела, за да подкрепя и Църквата държавните. Подкрепата на Църквата не е за подценяване дори и от най-вулгарно политическа гледна точка.

Ето: ако някой ме убеди, че ще проведе подобна политика, може би бих гласувал за него. Всъщност със сигурност ще гласувам, защото трябва да се гласува. Не е адекватен изборът „никого не подкрепям“, защото няма опция „никой не управлява“. Все някой ще управлява. Да, политиката е техника да живеем добре на земята и нищо повече, но дори и за нея човек трябва да е наясно със себе си. Ето как всичко отново опира до мирогледа.

Опазил ме Бог да катехизирам някого или да го вкарвам насила в тънката християнска догматика. Бъдете каквито желае свободната ви воля: будисти, шинтуисти, бахайци, теософи, антропософи, сциентолози, двойно мъдри баптисти детерминисти или пастафарианци. Това си е ваша работа, но не се отказвайте да разглеждате човека като двусъставно същество, като творение, състоящо се от материална и нематериална част. Пък дори и когато нематериалната част е онази мисловна нагласа, която ни кара да слушаме „песни за душата“. Иначе, ако човек се осъзнава единствено като организирана и способна да отразява материя, като продукт на еволюцията, който трябва да изяде, за да не бъде изяден, няма да стигне до нищо хубаво. Ще се принуди да налага някаква насилствена правда и да я нарича „добро“ – който не спазва приетите с вишегласие (или спуснатите централно) нравствени норми, който върви срещу колектива, ще бъде изяден! Истинската правда е доброволна и често е свързана с някакъв вид себеотрицание. Не е придобивка на прогреса.

Накратко: това, което се случва на земята, в ежедневието, трябва да води към небето, ако искаме да сме човеци, а не бозайници с дрехи и смартфони. Една политика е толкова по-добра, колкото е по-близо до изпълнението на главната задача на човека и до постигането на главната му цел. Човекът се състои от материална и нематериална част. Материалната е променливото тяло (кожените дрехи), а нематериалната, макар да е монолитна, се дели условно на душа и дух. Или по друг начин – на образ и подобие. С образа човек се ражда, той е зададен по подразбиране. Подобието обаче е разположено в бъдещето и човек трябва да го постигне чрез правилен избор и с усилие на свободната воля. Това е неговата цел и задача. Такава е християнската антропология. Който смята, че това няма общо с политиката, прави печална грешка. Който иска да управлява обществото без адекватен възглед за човека, прилича на някой хипотетичен Илон Мъск, който изстрелва космически кораби насам-натам, познавайки само геометрията на Евклид, но не и тази на Лобачевски и Риман.

Това са накратко и изложени с думи прости моите строго субективни изисквания като гласоподавател. Тъй като никой нищо не ми е обещавал, и аз не обещавам нищо на никого. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.