От принизяването на ролята на Русия България не получава никакви политически или морални дивиденти

Карл Детроа, германец, родом от Магдебург. По-известен като Мехмед Али паша – главнокомандващ на османските сили на Балканите, командир на Източнодунавската армия, а после и на Орханийската армия, разбита от генерал Гурко при Правец. Аугустус Чарлз Хобърт-Хемпдън, английски аристократ от Лестършир – командващ османския флот в Черно море, в който служат и повече от 500 англичани – моряци и офицери. Полковник Кемпбел Куксън, англичанин. По-известен като Бекир паша – ръководи последната безуспешна атака на турците при Шипка през август 1877 г. Лейтенант Уйлям Херберт, англичанин – взводен командир при Осман паша във Видин и в Плевен. Шатинер, французин – известен като Рашид бей, началник на интендантството на османската армия. И десетки други германци, французи, белгийци, англичани са високопоставени военни във висшето командване на армията на Османската империя. Част от тази армия е и Полският легион, съставен от полски имигранти. Техният командир – полякът Йозеф Ягвин, загива край Шумен, воювайки за султана.

Дават ли основание тези исторически факти да отправяме укори към народите на днешните наши съюзници от НАТО и ЕС – Великобритания, Франция, Германия, Полша? Да ги обвиняваме, че са воювали срещу българската свобода? Естествено, че не! Защото етническият състав на една имперска армия може да е всякакъв, но историческата и държавно-политическа отговорност се носи единствено от суверенния субект, който взема политическо решение да води война. Това е държавата, в случая Османската империя. С нея се бием за свободата си, а не с германци, англичани и прочие, които воюват в нейните имперски редици. Чуват се дори и мнения, че не можело да благодарим на днешна Русия, защото тя не била правоприемник на Руската империя.

Меродавната наука, както и практиката на международните отношения, са решили положително този въпрос. Без да навлизаме в детайли - линията на правоприемство е призната и чрез редица двустранни договори с Германия, Франция и други държави, които уреждат висящи от имперските времена руски дългове и други отношения. Последно, това правоприемство беше признато със споразумението „Черномирдин-Жоспен“ от 1996 г., с което Русия плати „царските дългове“ на френски кредитори.

Казвам всичко това, за да подчертая колко несъстоятелно от гледище на историческата истина е да се поставя знак за равенство между ролята и мястото на Русия и участвалите в нейната имперска армия етнически финландци, поляци, литовци, украинци, якути, осетинци, че даже хрониките разказват и за един японец. Всяка капка кръв, пролята за свободата на България, независимо от етнос и религия, заслужава признателност. Но това не подменя историческия факт, че Русия и руският народ, а не други държави и народи, започват, водят и увенчават с победен край Освободителната война. От държавно-политическо гледище субектът на тази война е Руската империя. Нейно е суверенното политическо решение, опряно на активно обществено мнение сред руския народ и в руската православна църква в подкрепа на тази освободителна мисия. Няма такива суверенни решения нито на Полша, нито на Финландия, Литва или Украйна. Нито пък има подобно настроение сред народите им по онова време. Безспорният исторически факт е, че по това време рекрутираните етнически поляци и литовци в руската армия са поданици на Руската империя, а не на полската или литовската държава. Те са там като лоялно към руската императорска корона население, което изпълнява руската държавна политика, а не като изразители на суверенна воля на полския и литовския народ. Варшавското херцогство по силата на решенията на Виенския конгрес от 1815 г. е предадено под суверенитета на Руската империя като автономно Полско царство в персонална уния с руския император, който става и „цар на Полша“. Но след полските въстания от 30-те и 60-те години на XIX век, автономията е напълно отнета, започва „русификация“, премахнати са всички полски институции и всякакви символи на автономна полска държавност, включително герба. Полското население е интегрирано напълно в административно и политическо отношение към Руската империя, а територията е наречена Привислински край. Лейбгвардейският полк на императора, установен във Варшава, е руско военно подразделение под руско командване. В неговия личен състав са влизали и много поляци и литовци, но те са служели на руската държава, а не на полския и литовския народ. Дори и финландците, които се бият храбро за нашата свобода в руско-турската война, са част от руската имперска армия и изпълняват решенията на руския император, който е бил и „велик княз на Финландия“, а не са самостойна военна единица, която изпълнява решение на автономните власти в намиращата се под суверенитета на Русия тогавашна Финландия. Споменаването на украинския народ пък буди само недоумение, защото по това време нито е имало обособена украинска народност, нито наченки на украинска държавност.

Не бива да бъдат смесвани паметта и почитта, които дължим към хората от различни народности, воювали срещу Османската империя под руско командване и в изпълнение на руската държавна политика, с някакъв самостоятелен принос на народите или държавите, към които те принадлежат. Така, както благодарим на САЩ за подкрепата и членството в НАТО, но не поставяме на равна нога с тази благодарност и присъдружните на САЩ народи и територии на Американска Самоа, остров Гуам или Северните Мариански острови. Защото те имат своята етническа идентичност, но във външната политика служат на американската държава без да са носители на самостоятелен суверенитет.

Всичко това следва да се има предвид при оценка на появилата се от няколко години протоколна фразеология около 3 март, най-отчетливо употребявана от бившия президент Плевнелиев. Русия и руснаците се споменават абсолютно наравно с народите на Полша, Литва, Украйна, Финландия. Този опит да бъде размита историческата истина в името на някаква днешна, при това имагинерна, политическа конюнктура, няма нищо общо с историческата истина. Срещу Османската империя воюва държавата Русия с подкрепата на преобладаващия в империята руски народ, а не народите на Полша, Финландия, Литва и Украйна, които са в нейния състав и нямат самостойна позиция. Освен Русия, като отделна държава воюва и току-що обявилата независимостта си Румъния, взела свое суверенно политическо решение, но забележете - по искане на руския император.

Подобно размиване на историята е с прозирната цел да се принизи ролята на Русия. За съжаление обаче, от него България не получава никакви политически или морални дивиденти, а само прави политиците ни, които сричат подобни новоизлюпени пропагандни клишета, да изглеждат провинциално. Защото нито на Запад, нито на Изток, се отнасят с уважение към онези, които нямат силата и достойнството да говорят и за светлите, и за тъмните страници от своята история на базата на реалните факти от миналото, а не според днешната политическа конюнктура.

Прочее, отношението към Русия по повод Освобождението не е единственият такъв пример у нас. Още по-жалка е официалната държавна позиция, според която българските власти нямат никаква отговорност за депортацията на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пиротско. И после се учудваме защо по света, в САЩ и Израел, няма толкова еднозначно отношение към България от времето на Втората световна война, независимо от подвига със спасението на евреите от старите български предели.

На този фон прозвуча огорчението на руския патриарх Кирил. По принцип той е прав от гледище на историческите факти, за които говорим. Но веднага трябва дебело да се подчертае, че поводът и тонът на неговото изявление са неприемливи. Може би руският патриарх е заявил това пред г-н Радев, не за друго, а защото е искал да постави този въпрос на най-високото държавно ниво – пред президента, който по конституция представлява страната ни в международните отношения. И въпреки това, трябва да е ясно, че нашите български кривици, полемики и крамоли, са единствено български въпрос. И нямат нужда от чужди назидатели, дори когато те са прави. Не с този тон и не по този начин. Трябва да държим на това, независимо дали става дума за Москва, Вашингтон, Брюксел или Пекин, ако имаме национално и държавно достойнство.