Дипломация на канонерките, а не война

Управляващите привиждат заговори, врагове и преврати на всяка крачка, а опозицията се самоласкае

Криза от такъв мащаб досега сме имали само веднъж

Има една индийска притча за тримата слепи мъдреци в селото на слепците. Веднъж от шубраците се чула шумотевица и глух тътен. Нещо голямо излязло оттам и бавно се запътило към мегдана. Селяните се стреснали, защото не им приличало на нищо познато. Но нещото очевидно било миролюбиво, защото си стояло насред селото, пръхтяло шумно от време на време, но не закачало никого. Нещото било слон, но незрящите нямало как да го видят.

Отишли тримата селски мъдреци при него, за да го опишат на своите съселяни. Единият хванал хобота на слона и казал: „това е голяма змия“. Другият опипом изучил тяло на слона по цялата му дължина и заключил: „това е нещо като жива стена“. А третият прегърнал крака на слона и констатирал: „прилича на голяма каменна колона“.

Имам усещането, че по този начин говорим за актуалната политическа обстановка у нас. Всеки се е окопал в политическото си кьоше и смята крака на слона за каменна колона. И затова управляващите привиждат заговори, врагове и преврати на всяка крачка, а опозицията се самоласкае, че избирателите вече са сковали триумфалната арка за победния й поход към властта. Да се опитаме обаче да погледнем на събитията през очите на зрящи, колкото и да е рисковано гледката да е изкривена.

Имаме два трудно превземаеми скалисти острови, оградени с бодлива тел (ГЕРБ и БСП). И двата са населени с разнородни племена – развити цивилизации съжителстват с лъка и стрелата. Наоколо, докъдето поглед стига – бушуващото море на общественото недоволство.

Край по-големия остров (ГЕРБ) има три канари, които някога са били цяло островче, но сега стърчат самотно в морето, и на тях живеят три малки, но войнствени племена (“Обединени патриоти").

Изпод вълните понякога се подава скелета на потънала гемия (бившите “реформатори"). А наблизо – малка рибарска лодка, която едва оцелява в бурята (Марешки). Край другият остров (БСП) няма никой. На хоризонта се очертава още един по-малък остров, потънал в мъгла (ДПС). И няколко бойни шхуни, които се борят с вълните (АБВ, Манолова, Слави). Между двата големи острова се е закотвил крайцер (президента), който от време на време дава предупредителни изстрели за мащабите бурята. От големият остров обаче отговарят с обстрел, но крайцерът е извън обсега на оръдията им. А от по-малкия остров се чуват бойни ритми. Това е гледката, която най-вероятно разкрие, ако попитаме някой зрящ.

Ескалиращи протести, оставки, скандали. Какво се случва? Президент и премиер се критикуват взаимно. Има ли война между институциите? По-скоро не. Но със сигурност може да говорим за „дипломация на канонерките“.

Някога през XIX век така са наричали преговорите, при които всяка от страните е стоварвала бойни кораби в близост като застрашителен аргумент за своите цели и интереси. Президентът Радев дава остри оценки на политическата ситуация и на поведението на управляващите. Дали тези оценки се споделят или не от управляващите и от широката общественост е без значение – държавният глава има правото да говори, а не задължение да мълчи.

Конституционният статус на президента в българския конституционен модел е израз на концепцията за „неутралната власт“ в условията на парламентарното управление. Власт, която по дефиниция е разположена високо над партийната арена, но не е изолирана от текущата политика. Власт, която е длъжна да се намесва в кризисни ситуации по възможност превантивно, за да се предотвратяват или преодоляват политически напрежения, конфликти и дестабилизация, произведени от партийните сблъсъци.

Да бъде своеобразен вестоносец за държавната система, когато има изгледи общественото небе да се покрие с тревожните облаци на масови обществени протести и гняв. Власт неутрална, но корективна и стабилизираща.

Действащият президент на този етап се придържа към тази конституционна роля без да преминава невидимата граница на недопустимата президентска намеса в политическото взаимодействие между парламента и правителството. С други думи – по правило президентът няма право да иска оставка на едно избрано по парламентарен път правителство и предсрочни избори. Това може да се прави само в изключителни случаи на мащабна социално-политическа криза, която заплашва устоите на конституционния ред. Тогава президентът следва да влезе в ролята си на стабилизиращ фактор и модератор на процеса по излизане от кризата по пътя на нови избори.

Криза от такъв мащаб досега сме имали само веднъж, слава Богу – при управлението на БСП и кабинета “Виденов". Тогава президентът Петър Стоянов изигра тъкмо тази роля, която отрежда концепцията за неутрална власт. За разлика от Росен Плевнелиев, който по укорим начин излезе от рамките на своя конституционен статус и открито взе страната на партията, която го е излъчила в един обществено-политически двубой при правителството на Орешарски, който беше острастен, но нямаше белезите на дълбока социално-политическа криза.

От конституционните одежди на неутралната власт излезе, при това с „мръсна газ“, навремето и президентът д-р Желю Желев, който се намеси открито във вътрешните борби на излъчилата го управляваща коалиция, като поиска оставката на кабинета на Филип Димитров и съдейства за преструктуриране на парламентарното пространство.

За разлика от тях, Петър Стоянов не прекрачи границата по време на управлението на ОДС и Иван Костов (1997-2001). Прословутата реплика „Иване, кажи си!“, беше израз тъкмо на тази превантивна функция, която е присъща на неутралната власт при натрупване на проблеми в управлението, които произвеждат обществено недоволство без обаче да е налице остра криза. Това прави днес в общи линии и президентът Радев.

Острите реакции на ГЕРБ на партийно ниво са разбираеми, но неоправдани. Те имат проблем не с президента, а с надигащия се обществен гняв. Стратезите на ГЕРБ обаче явно трудно проумяват, че партията им се намира в радикално различна ситуация в сравнение с първите два мандата. Те продължават да са най-силната и ресурсно обезпечена партия. Но вече не са любимци на народа. Комфортът на безкритичната народна любов е безвъзвратно в миналото. Не олицетворяват надеждите на значителна част от обществото.

Говорителите им – партийни и експертни – са гръмогласни, но никой не иска да ги слуша. Едни просто ги търпят, други ги попържат. В такава ситуация всяка разумна политическа партия трябва да стъпва като по натрошени стъкла. Да балансира умело, да се опитва да консолидира около свои политики различни социални групи и среди. Вместо това сме свидетели на истински порой от управленска самонадеяност и дори арогантност. Данък „МПС“, застраховка „Гражданска отговорност“, неспособност да регулират своевременно отношенията си с малкия коалиционен партньор, който за отрицателно време изригна тонове наглост и цинизъм към майките на деца с увреждания.

ГЕРБ трябва да си даде сметка, че отдавна вече са преминали своя политически апогей. За всичко оттук насетне те ще бъдат сподиряни с лошо от обществеността, дори и за добрите неща и постиженията, които имат. Заю със шапка, заю без шапка. Такива са закономерностите на обществената психология. И това изисква друг тип политическо поведерие и умения. Премиерът Борисов вече е натрупал огромен опит, вероятно изтощителните битки са го дарили и с необходимото смирение, но дали това ще бъде достатъчно, за да смени тона и облика на своята партия и да я превърне от източник на конфронтация в генератор на съгласие, предстои да видим. Във всеки случай, от това зависи и средносрочното бъдеще на ГЕРБ.

От другата страна стои затъналата в скандали и безидейност БСП. Разположили са канонерките и смятат, че някой извън партийния окоп се интересува от тях. Самозалъгват се, че са обречени да дойдат на власт, дори като „по-малкото зло“. Илюзия! За тях се отнася същото – отдавна не се гледа на БСП като на надежда за по-добро управление.

И апаратът на „Позитано" упорито работи, за да затвърждава това впечатление – нямат достатъчно компетентни кадри, идеите им са в насипно състояние, присъствието им в парламента е елементарно. Вместо да се стремят да привличат и обединяват, те са затънали в измамното чувство за самодостатъчност. И затова фактите са безпощадни – ГЕРБ се клати, доверието в тях пада, но БСП не мърда. Не знам дали си дават сметка каква агония (поредна!) би означавало евентуално тяхно управление в това състояние и с тези параметри на обществено доверие. Три пъти са гонени с камъни от властта (при Луканов, Виденов и Орешарски), но не дават вид да са си извлекли необходимите поуки.

Въобще, партийната „война“ е позиционна, разговорите – дипломация на канонерките. Зее политически вакуум. И отвъд него – пак вакуум? Ще поживеем, ще видим.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи