Родолюбието сега не е модерно, то отстъпва пред евроманията. Но да не би и любовта към майката да е демоде?

Защо колкото и политкоректни изрази да се търсят в последните години, няма как да бъде скрит историческия факт, че Русия има главната заслуга за Освобождението на България от турско робство. Можело ли е наистина без помощта на тази велика империя да започне възстановяването на българската държавност. Кои са опорните точки на русофобите и кои са горчивите истини за Трети март. Защо умират съвременните елити, а днес не е модерно родолюбието. По всички тези въпроси разговаряме с проф. Андрей Пантев.

- На днешния ден честваме 140 години от Освобождението на България от турско робство или от османско владичество, както се налага този термин в последните години. Напоследък обаче политиците предпочитат друг политически коректен израз като избягват да казват от какво сме се освободили. Докога и Освобождението ще ни разделя, професор Пантев?

- При всичките възвишени описания красиви войни няма. Но има войни с преобладаващо морална мотивация и резултати. Освободителната война е най-привлекателният пример за своя век в този смисъл. Има много войни през това време, но тази е особена, различна, друга. Основният въпрос е заедно с кого се сражават напетите ни опълченци. Изкушен съм от вече банализираното за други случаи напомняне - как и какво се пишеше за Освободителната война преди 1989 г. Ако преди това събитие бе потопено в подмазваческия сироп на “вечната дружба”, днес то е експонирано в някакво рутинно събитие, все едно отбелязваме освобождението на Никарагуа. Връзват се кусури и обвинения на генерали, дипломати, министри, консули, монарси. Самият факт, че изследователите са единодушни, че военно и дипломатически Русия не е готова за тази война, свидетелства, че са надделели благородните, емоционалните и освободителните тенденции в руското политическо мислене и общество.

- Не забравяме ли нещо важно?

- Често заобикаляме, че тази акция бе война и на вярата. Все чакаме от някого повече нещо. Това напомня израз от фейлетон на Алеко: “Ех, да можеше Султанът да освободи Македония?” Явно, усещаме травматичен период от нашето минало, което скриваме с удобни “прочити”. Налагало се е да бъдем освободени, сами не сме могли, какво повече? При Стара Загора и Шипка показвахме, че можем! Но тази - понякога угнетяваща реалност, не означава, че следва да мразим поради това. Каквото и да интерпретираме, едно е ясно. За Русия София, Търново, Русчук и Плевен не бяха Бухара, Хива, Коканда и Самарканд. Там войниците се питаха какво търсят в онези пясъци. Но те знаеха защо умират в снеговете по балканските хребети.

- Цялата работа идва от това, че Русия е тази, без която освобождението ни нямаше да е факт. А малка част, но достатъчно гръмогласна, дори не крие ненавистта си от самото споменаване на Русия – това комплекс ли е? Всъщност, можеше ли тогава без тази велика империя ние да получим своята независимост?

- Ако искаш да скриеш историческо или лично задължение, най-добре е да намразиш неговия носител. Каква ненавист? Май Русия е попречила на нашето величие, изгонвайки турците от нашите земи. Това не е български патент. Неотдавна чух на конференция как сериозни румънски учени обвиняват руския император, че попречил на победоносната румънска армия да влезе в Цариград. Да, румънците имат сериозен принос в българското Освобождение. Но чак дотам?

- Една от главните опорни точки на русофобите е, че Русия не е тръгнала да ни освобождава без собствена мотивация за имперските си амбиции.

- С тези амбиции вече става смешно. Кой няма амбиции? Те са част от култура, политика, влияние, манталитет. Да споменем ли тогава белгийско Конго, холандска Индонезия, германска Намибия, или републиката на бурите. Те са изградени само върху европейското благородство, така ли? Защо Русия да не воюва от амбиции, след като в световната историография има термин “многото малки войни на кралица Виктория” от края на XIX в. Значи, руснаците нямат място отвъд Дунав, а англичаните са у дома си край Ганг и то за векове. А защо Русия помага на сръбските въстания срещу турците? Да не би в Шумадия (бел. ред. област в Сърбия) да има алтернативен воден път към Проливите, отбелязан в завещанието на Петър Първи ?

- Има ли горчива истина за Трети март, която трябва да признаем, а не да гримираме, професоре, и каква е тя?

- Не е горчива, може би е леко угнетителна реалност. Първи падаме, последни се избавяме, а после укоряваме тези, които са ни освободили, че не са ни оставили достатъчно големи по територия. Дори и благодетелят на българите Уилям Гладстон казва по това време, че България е била длъжна да въстане. Ние обикновено описваме нашето сътрудничество – разбира се без опълченците, само че сме им дали чувал със зърно. Но в повечето случаи руската армия си е плащала цялото продоволствие за своето пребиваване и бойни действия в България. Това по-скоро не е угнетяващо чувство, но е един страничен укор.

- Цяла Европа застава в подкрепа на българите. “Наш” ли е този ден – 3 март, който днес някои искат едва ли не да забравим, като го неглижират? Всъщност излиза, че често въздишаме по Санстефанска България, а важни хора се опитват да скрият ролята на тези, които са ни помогнали да възкръснем, защо?

- Трети март е “наш” заради нашите мъченичества. Колкото и да изглежда странно, имахме своеобразно историческо щастие в това, че турските жестокости след Априлското въстание предизвикаха гневна обществена рецепция от Единбург до Петербург. Това бяха тогавашните breaking news (горещи новини). Ако това не беше станало, както в през 1850 г., в Северозапада, нищо нямаше да излезе като резултат. Това бе парадоксален късмет за нас. А Европа най-много щеше да ни направи почтително погребение.

- Какво е означавало това да се създаде държава България преди 140 години и то в сърцето на една империя като Османската?

- Това беше забитата кама в нейното европейско тяло. Защото да създадеш Сърбия, Гърция, Черна гора, дори Румъния означаваше да ампутираш един от крайниците на Европейска Турция. Да създадеш България означаваше този регион да бъде обезглавен - така и стана.

-България е направо осеяна с паметници на героите от руско-турската война. Всички ли те са плод на комунистическото ни минало или са акт на най-нормална признателност?

- Очакваме вече сериозни изследвания, че тези паметници са планирани и финансирани от Коминтерна! Да си признателен не значи да си раболепен - колко пъти следва да се повтаря това? Но някои анализатори явно прожектират тази зависимост от себе си върху останалите.

- Защо толкова трудно се стига до Освобождението ни? Толкова чети, църковни борби, но все я е нямало онази спойка, която да изригне.

- Защото бяхме поставени в невъзможната ситуация да сме житницата и стратегическия мост на отстъпващата от Виена, но здраво отбраняващата се Османска империя. Все я наричаха “болният човек”, но този болен човек не умираше лесно. На всички останали - подвластни на нея, им беше по-лесно. А ние бяхме поставени под железен похлупак.

-И сега през 21-и век у нас продължава да се чува израза “Преклонена главица сабя не я сече”. Това не звучи ли страшно?

- Няма какво да крием, че това също е част от националния ни манталитет. Затова повечето ни герои са умирали в самота, а може би и в дълбоко съмнение…

-Родолюбието не било модерно... Вие съгласен ли сте с подобна теза?

-Да не би и любовта към майката да е демоде. Няма партия и няма закон да обичаш майка си. А ние обичаме, без партии. Съгласен съм, че родолюбието отстъпва пред евроманията. Да кажем - така е в чужбина. Значи така трябва да бъде и при нас. Но аз винаги свързвам родолюбието с любов към майката. Отблъскваща е професионалната употреба на родолюбието. Което винаги буди съмнение, тогава, когато е заплатено.

-В постмодерния свят елитите умират. Защо? Масите въобще чуват ли или предпочитат да гледат, и то най-вече скандали?

- Времето ни е безлично, не само в нашия топографски диапазон. Днес няма дори истински злодеи, да не говорим за благородни други личности. Досущ еднакви, с леки изключения. Но основната губителна тенденция си остава - бедните стават по-бедни и богатите още по-богати. Това може да бъде ембрион за нови насилия.

- В България има много мъст и малко мисъл, има зла памет, а историята отминава, ние сме си на една провинциална спирка. .. Бихте ли довършили една подобна картина или може би ще кажете, че не рисувам добре...

- България е това, което сме я направили, и която заслужаваме. Една хърватска журналистка Дубравка Угрешич, беше написала, че ако някой гради държава и няма нищо в историята си, той се обявява за кръстопът. Това е комична утеха. Не можем да хлипаме по миналото, след като мразим настоящото. Как така толкова славни в миналото и толкова омерзени взаимно днес?

- Нуждаят ли се от осмисляне понятия като “демокрация” например? Или причината за съмненията е в неговите “узурпатори”?

- Идеите се осмислят, когато не са се състояли при приложение. Знаете ли колко недемократични партии по света имат в названието думата “демокрация”? Това винаги ли ги прави такива? Днес демокрацията става задължително папагалско говорене.

- Защо в България никой няма кураж да бъде провокативен, да хвърли ръкавица на клишетата и заблуждаващата политическа реторика?

- Каква ръкавица? Измеренията за обществен и личностен престиж са други. Следва да си еднакъв дори и в раболепието. Защото не сме само “народ непреклонен”, но и хора адаптивни към всякаква посока, когато тя доминира.

-Въображението на българския политически елит сякаш съвсем се изчерпа – първо ни предлагаха за национална цел НАТО, после – Европейския съюз, сега – Председателството. Защо и докога?

- Една от тези принадлежности е въздухарска - тя е ротативна, а не по заслуги. Другите две са опасни, но и при трите няма вече изход. За какво ли не искаме референдуми, но не и за съдбоносни за няколко поколения напред военно-политически коалиции и съюзи.

- Манталитетът “Някой да ме пази!” не е ли малко инфантилен? Та България е оцеляла и просъществувала благодарение на мъжете-воини.

- До 1989 г. всички балкански страни имаха комплекс от българската армия. Независимо от идеологии, правителства и режими. А сега? Май е обратното.

- Сега се налага модерната джендър философия, разговорът тръгна покрай прословутата Истанбулска конвенция. Както каза наш известен политик обаче “тъмните сили” са объркали разбирането за нея. Накъде върви светът, професор Пантев, към безполовост или нещо друго?

- При сгромолясването на римската цивилизация кон бе обявен за сенатор. След подобна поквара идват лъжите, войните и диктаторите. Цялата дандания е да не се говори за истинските опасни различия. Разбира се, че има отблъскващи страни в тази конвенция. Но не смятам, че тя трябва да ни занимава повече като гняв и отрицание, отколкото нарастващата социална пропаст между богати и бедни. Които един ден могат да се превърнат в насилие, по-страшно от предишните.

- И въпреки всичко ценностите винаги са движели народите. Нашите ще успеем ли да ги опазим?

- Нямам светла надежда за вечните стойности. Наред с тях маршируват и пороците. И те са вечни. Оптимистичните теории избледняват. Но кой съм аз да се правя на Касандра. Ние не можем вечно да се вайкаме, че не сме това, което заслужаваме. Но не следва да бъдем и безпричинни ентусиасти. Такъв ентусиазъм развива глупостта.

Нашият гост

Проф. Андрей Пантев е роден през 1939 г. в село Раковица, Видинско. Работил е в Института по история при БАН. От 1975 г. преподава в СУ “Св. Климент Охридски”. Специализирал е в Англия и САЩ, където също така е и преподавал. Специалист по нова история на България и по история на международните отношения ХIХ-ХХ в. Проф. Пантев е бил три мандата депутат от Коалиция за България. Автор на множество книги, монографии и статии в нашия и чуждия печат.