Крушението на величията по скопски

Ще променят ли бягството на Никола Груевски и арестът на братовчед му Сашо Миялков шансовете на премиера Зоран Заев да прокара конституционната реформа?

До баналност повтарят Македония няма да е същата, а тя си е все там и все същата

Какво нещо е масовият страх. И как бързо той се преодолява, когато изчезне причината за него. Попитайте сега всеки обикновен македонец, независимо от коя етническа общност е, дали някога по времето на управлението на Никола Груевски си е помислял, че ще дойде един ден, в който той, Груевски, ще е беглец от Македония, а Сашо Миялков ще бъде в скопския предварителен арест.

Отговорът може да бъде само един - ироничен смях, вероятно и типичното завъртане на палец по челото, знак, че нещо си слънчасал ли, откачил ли, или нещо друго такова. Името на Миялков, прословутият шеф на тайните служби в Скопие, докато първият му братовчед Груевски беше премиер, се произнасяше шепнешком на ухо, а за някои дори мисълта за Миялков ги караше да тръпнат от страх. Колегите журналисти бяха пределно предпазливи в епизодичните информации или текстове за него, а сега, като гледам, слушам и чета, как изведнъж се разприказваха и разписаха за Началника (така се обръщаше към него от екрана на ТВ „Сител“ онзи тръбач на сърбизма в Македония Драган Павлович-Латас в изтеклите записи от подслушването: Началниче - това, Началниче - онова...), хем се радвам на свободата им, но пък и се питам - а къде гледахте и къде бяхте преди това. Преди Груевски да не е вече премиер, преди Миялков да е подал оставка като шеф на македонското контраразузнаване след скандалния случай в Ново Населье в Куманово през май 2015, преди той да бъде изключен от ВМРО-ДПМНЕ защото внасял разкол в партията, и особено сега, преди да бъде открит и задържан в леговището си в суперлуксозния хотел „Мариот“ в самото сърце на Скопие, за който със сигурност се твърди, че си е просто собственост на Миялков...

Истината е простичка, макар и изразена с баналния за такива случаи израз - след бягството на Никола Груевски в Будапеща и получаването там на политическо убежище, и след ареста на Сашо Миялков - Македония вече не е същата. Банално, банално, колко да е банално, след като съм го чувал при толкова много случаи, минали ми пред очите, работейки в Скопие. Македония няма да е същата след опита за атентат срещу първия президент Киро Глигоров в първите дни на октомври 1995 година, при който Глигоров като по чудо оцеля, за да изкара още дълги години като формален и неформален център на властта в държавата. Македония няма да е същата казаха след бежанското цунами от Косово, което заля страната през пролетта и лятото на 1999 година, когато току що сформираното коалиционно правителство на Любчо Георгиевски бе подложено на невиждан натиск, но издържа... Македония няма да е същата и след кризата през лятото на 2001 година, когато държавата бе пред разпад заради конфликта, който и до сега не може да бъде дефиниран точно и окончателно - сблъсък, агресия от протектората Косово, гражданска война или нещо друго... Македония няма да е същата, рецитираха за пореден път и през есента на 2004 година, когато с референдум и под натиска на международния фактор бе приет закон за повече права на местното самоуправление, което си беше първата крачка към федерализацията на страната. И още колко пъти бяха казани втръснали до баналност думи, а Македония си е все там и все си е същата, като предпочита да вкарва публичната си енергия в парата и да я изпуска често без да вижда смисъл в това. И дълбокият демократичен дефицит си е там, и правовата държава е все така далече като оазис в пустинята - колкото повече приближаваш, толкова повече той се отдалечава, и междуетническото равновесие продължава да бъде на кантар, което пък дава на албанците в държавата да използват заплахата от неговото нарушаване при всеки удобен случай. И ако има някаква постоянна обществена и политическа линия, която да е следвана последователно и настъпателно от някого в Македония - това е линията на поведение на партиите на албанската общност, които използват всеки момент на слабост в управлението, за да поискат нещо повече от властите - я някакво колективно право, я някакви изгоди от управлението, я някой и друг пост в институциите, и така нататък. Както казваше приживе големият мислител на всички албанци на Балканите, независимо в които граници те живеят - Арбен Джафери: „Не мога да ги разбера тези наши съграждани, македонците, когато им казвам, хей, приятели, дайте ни това малко, което искаме днес, защото утре ще ни молите да вземем много повече, ама ние ще се назландисваме...

И сега - Македония нямало да е вече същата. Казват това, колкото и да е банално, и вече броят и класифицират негативите, които бягството на Груевски донесе. На първо място, то сложи край на романтичната представа на Зоран Заев и на неговото обкръжение за начина, по който една държава се управлява. Сурова работа е политиката, а още по сурова е македонската действителност след десетгодишното управление на Груевски. Обещаха да правят от Македония правова държава по европейски стандарти и в този си стремеж отидоха до там, че тъкмо стриктното спазване на правилото полицията да не се намесва в работата на правосъдието, значи, да не арестува Груевски преди да има заповед от съда, му отвори широко вратата да избяга по начин, който сега кара да се поставя под съмнение коректността от страна на четири съседни държави, три от които членки на НАТО. Да не говорим за Сърбия, която първо отрече, че Никола е минал през нейна територия, хвърли вината към албанците (разбира се, към кого друг?!), после се наложи президентът Вучич да потвърждава, че Груевски е влязъл при маджарите тъкмо от техен граничен пункт със Сърбия. Но нещата около Вучич са лесни - при положение, че, меко казано, управлява страната си автократично, без да има конституционни пълномощия за това, ще провокира поредното конфликтче с ниска интензивност с Косово, ще се хвърли като Матросов на амбразурата да защитава правата на сърбите там, ще си даде вид на го-о-о-лям патриот и в крайна сметка ще отклони вниманието от скандала с Груевски. Бива го за тези неща, школата, от която произлиза, също не е за подценяване...

Да, цялата история с пътуването на Груевски до Будапеща постави под съмнение високия рейтинг на доверието на македонците в евроатлантическия път на страната. А последвалите арести, дошли като затихващи трусове от политическото земетресение, предизвикано от бягството, още повече усложниха ситуацията. Колкото и да ни убеждават, че когато стане нужда да се гласуват конституционните промени с мнозинство от две трети, подкрепата щяла да бъде много по-широка, отколкото онези рискови 80 гласа, с които процедурата започна. Откараха Сашо Миялков в следствения арест в Шуто Оризари, първата нощ го заключиха в килия с други затворници, но на другата сутрин се досетиха, или някой внуши на директора на затвора да премести бившия страховит шеф на тайните служби в така наречената „хагска килия“. Значи, килия, обзаведена по стандартите на Международния трибунал в Хага, където „лежаха“ всички обвиняеми и осъдени за престъпленията в бивша Югославия. Начело със Слободан Милошевич, разбира се... Самият директор аргументира своето решение по простичък и достатъчно наивен начин - когато Миялков беше шеф на контраразузнаването, много хора пострадаха от действията му под негово ръководство. В това число и такива, които сега са в Шутка. И в името на неговата сигурност, преди още да е получил присъда, така де...

Публична тайна в Скопие е, че онези осем депутати, които осигуриха мнозинството от две трети, са „хора на Миялков“. И сега властите, колкото и да не искат да го признаят, треперят от страх, че уж развенчаното величие Сашо Миялков, може да щракне с пръст от „хагската си килия“ и да обърне гласуването...

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Коментари