Алгоритмите на лумпенизацията

Тиктокърството се превърна в публично, масово и доходоносно потвърждение, че невежеството вече е достойнство, което може да носи социален престиж и пари

Алгоритмите премахнаха социалния механизъм, който държеше невежеството на дистанция от масовата видимост

Тези дни из нюзфийда ми попадна видео на някакъв, който крещи, докато полицията го отвежда към съдебната зала. Гледката беше тягостна като пациент на Карлуково, който е оставен без медикаменти и специализирана грижа. Някаквият се водел „инфлуенсър“, правел маймунджилъци из ТикТок, имал си младежка публика и даже изкарвал пари от това. Хванали го да шофира по магистралата като джигит, размахвал някаква пушка, установили му наркотици в кръвта. Въобще, „герой“ на нашето време.

Това са някакви социални срезове и начин на живот, които са тера инкогнита за мен, защото нямам сечение с тях в реалността, а във виртуалното пространство ми попадат рядко, на което реагирам еднотипно с блокиране, воден от философията: няма никаква причина в социалната мрежа да търпя, слушам и гледам хора, на които не бих казал и „добър ден“ в реалния живот. Но е ясно и естествено, че такива социални срезове има навсякъде. Проблемът не е, че ги има, а че алгоритмите все повече ги превръщат във форма на социален престиж, който генерира обществено внимание и заема все по-централно място в публичността. До степен, че даже разни политици започнаха да „произвеждат съдържание“ от такъв порядък.

Демократизацията на комуникацията, тоест, възможността всеки човек, без значение от образование, произход или социален капитал, да получи трибуна чрез слово, образ или звук, по презумпция води до повече свобода. В началото премахването на старите „пазачи на портите“ (издателя, редактора, продуцента, критика, академичната институция) стимулира повече плурализъм и по-малко цензура отгоре. Но липсата на културна филтрация не доведе до разцвет на смисленото многогласие, а единствено до системно изтласкване на смисъла от алгоритмично толерираното невежество.

Някога многослойната система от издателства, редакции, академични катедри, художествени съвети и прочие изпълняваше три функции. Отсяваше кое съдържание заслужава ограничения ресурс на печат, излъчване или разпространение и в това отсяване, колкото и предубедено да е понякога, се прилагаха критерии за аргументираност, занаятчийско майсторство или академична и фактическа достоверност. Освен това, налагаше на „създателите на съдържание“, казано по старому - на авторите, дисциплина чрез редакторска намеса, рецензия и преработка, чрез която понякога доста суровата идея се усъвършенства преди да достигне до публика.

По този начин се изграждаше обществено разбираема разлика между фейлетон и аналитична статия, между шлагер и симфония, между улична легенда и документирана история, между новина и измишльотина. Така масовата публика имаше нужния ориентир какво да приема като сериозно и какво като развлечение, без да се налага сама да преоткрива този критерий за всяко късче съдържание. Днес тази координатна система на практика липсва. Алгоритмите на социалните мрежи не я въвеждат, защото са изградени да толерират и максимизират само едно - колко време дадено съдържание задържа внимание. От гледна точка на алгоритмите скандалът, простащината и погрешното елементаризиране на сложни обществени проблеми не са дефект, а по-надежден начин да се предизвика реакция.

По този начин алгоритмите премахнаха социалния механизъм, който държеше невежеството на дистанция от масовата видимост. Правеше разлика между експертност и синдрома „аз не съм компетентен, но имам лично мнение“. Когато филтрацията изчезне напълно, последицата не е повече гласове, които се конкурират свободно, а преструктуриране на самата социална среда: прогресивно опростачаване и обръщане на социалния знак на невежеството. Самата среда стимулира масовата публика да се движи към все по-ниски прагове на познавателно усилие - не защото хората са станали по-неспособни да мислят сложно, а защото средата ги възнаграждава да не го правят. Когато единственото мерило за успех на дадено съдържание е реакцията, която произвежда, а не истинността, ползата или красотата му, самата способност да предизвикаш силна реакция чрез шок, конфликт, унижение, демонстративна агресия се превръща в еквивалент на постижение. Така лумпенизираният тип поведение получава пряк път до социален и икономически капитал, който преди това е бил затворен за него.

В система с работеща културна филтрация невежеството обикновено води до социална санкция - недопускане, присмех, загуба на авторитет. В система без такава филтрация, където видимостта е достатъчна за получаване на престиж, демонстративното невежество често се насърчава като автентичност. Чуваме непрекъснато онова вкиснато клише: „да бъдеш себе си“. Всъщност, то стимулира нагласата „може да съм глупав и необразован, но съм истински“, вместо да събужда стремеж към усъвършенстване с повече знания, повече умения и подготовка. Тиктокърството се превърна в публично, масово и доходоносно потвърждение, че невежеството вече е достойнство, което може да носи социален престиж и пари. Така се оформя новият механизъм на обществената лумпенизация. В традиционните общества социалният престиж произтичаше от нещо различно от самата публична видимост: от знание, умение, постижение, авторитет. Видимостта беше следствие от социалния престиж, а не негов източник.

Алгоритмите обаче превърнаха самата видимост в източник на престиж - от момента, в който един човек стане видим по каквато и да е причина, включително чрез простащина, скандал или демонстративна асоциалност, той получава достъп до внимание, което самата онлайн платформа интерпретира като доказателство за стойност. Краят на този цикъл е парадоксален и затворен: човек е известен, защото генерира подкрепа, и генерира подкрепа, защото е известен. Съдържанието на самата известност - дали тя почива на нещо смислено - отпада напълно от уравнението. Колкото повече лумпенизирано съдържание се възнаграждава с видимост, толкова повече алгоритъмът се учи да го предпочита.

Изкушаващо е да се сравни това с отдавна познатата критика към масовата култура на таблоидите, сапунените опери, жълтата преса. Разликата обаче е съществена. Те са нещо, което хората потребяват, без то да им предоставя социален статус, само защото го потребяват и без самото общество да губи координатната система за разграничаване на сериозното от развлекателното. Преди никой не ставаше по-уважаван в своя кръг, защото е чел жълта преса или гледа сапунени опери, но и никой не ги бъркаше с аналитична журналистика и високо изкуство. Днешният механизъм е друг: дава на лумпенизирания „създател на съдържание“ пари, някакво влияние, способност да мобилизира други хора, дори политическа тежест в очите на политици със същия когнитивен багаж.

Големият проблем от гледище на държавността и конституционализма, чието решение все още не се задава, е, че тази промяна вече се отразява негативно върху самия политически процес и върху политическото представителство. А това вече е пагубно за демокрацията. Защото когато алгоритмите насърчават лумпенизацията на масите, това води до политическа лумпенизация - повърхностно разбиране на обществените проблеми, намаляване на интереса към задълбочен анализ, предпочитание към емоционални реакции пред рационална аргументация, повишена податливост към волунтаристки послания.