Диана Димих представи най-новия си сборник с разкази

Пред близо 100 колеги и читатели писателката Диана Димих представи в галерия-книжарница „София-прес” най-новия си сборник с разкази „Планинска мълния” (изд. „Пропелер”, 2017). Тя е автор на над 15 книги – хиляди почитатели на късия разказ следят найните издания. Събитието се водеше от актрисата Богдана Вульпе, а в обговарянето на стила и посланията на авторката се включи литературният изследовател Константин Еленков. За да се усети по-добре атмосферата на книгата китаристът Митко Тотев настрои ностолгично публиката с вечни италиански хитове.

Какво ще намери читателят в изящното синьо томче?

Майсторството на разказвача до голяма степен може да се оприличи на магьосничеството, с което действа над ястието един изкусен кулинар. Приготвяйки едно блюдо, добрият готвач импровизира, мечтае, пробва различни съставки и подправки – и най-вече, той не знае какво ще се получи накрая. Сам изненадва себе си. Така е и с добрия белетрист: познанието убива красотата, тайната на развръзката в интигуващия сюжет би трябвало да дойде ненадейно и за самия писател. А химическата амалгама от изразни средства (звукове, думи, фразеологизми, тропи) да е толкова неуловима, че читателят да я изпива наведнъж, без да се пита каква е формулата ѝ. Защото четенето е пътуване, несвършващо с последната страница на дадена книга – след него остава ароматът от далечното, сакралното, човешкото припознаване на самия себе си. Такъв повей на непривични аромати, природни отблясъци, автентични персонажи и разтърсващи сцени на живот и смърт ще продължи да човърка съзнанието на читателя след прочитането на „Планинска мълния” – сборник с разкази на Диана Димих. Тя съумява да „изпържи” читателя в неговото нетърпение да разбере развръзката: нейното разказване тече уж линейно, но всъщност прескача, движи се в реминисценции, в случайно изтървани думи и уж забравени случки. Прибавете към това и невероятно богат език – от класическата поетическа изобразителност до пиперливия градски сленг и колоритните диалектизми, с които българският език е ненадминат сред другите европейски събратя. Винаги съм се учудвала как писателката така добре е усвоила уличния сленг, как няма никаква изкуственост на фразата, на диалога. А той често е структурообразуващ – не само на ниво фабула, но и на ниво характери, контрастност, ситуативност – защото в разказите на Диана Димих началото и краят не са рамка, те сякаш се опитват да вкарат читателя в сюжета – по един напълно естествен начин.

Да вземем за пример късия разказ „Буркани с минало”. Един изцяло диалогичен наратив – без назовани герои, но толкова физиономичен в телефонната хистеричност между двама остарели вече в своята невъзможна любов приятели. Те се мятат от една крайност до друга: скандалът е всъщност натрупаната с години полуреализирана житейска връзка – любов, но не съвсем; хармоничност на любовния дует, но не съвсем; неизкоренимото мъжко его и играта на женска толерантност, но не съвсем... И ето я и развръзката: смъртта, която се смее над всички наши претенции.

Един брилянтен разказ, в който всеки читател би открил себе си.

В този сборник обаче има и психологически изградени сюжети – на принципа на вътрешния монолог – такъв е разказът „Каквото ни е писано”: всеки човек е изтъкан от противоречия, подсказва авторката, но инерцията на живота е по-страшна и от видимите грешки по пътя към щастието. Какво очакваш от живота, когато нищо не правиш, за да промениш безсмисления кръг? Под това мото бих поставила доста от творбите на Диана Димих.

Тя не обяснява, не се вайка от името на своите герои, не ги назидава. В нейните емоционални снимки потъваме ненадейно, стоплени и тъжно-весели. Всичко тук е просто като дишането и сложно като космоса – посланието е търпение и упование: невидимите траектории на съдбата ще бъдат осветени от една планинска мълния – защото всичко остарява, само мигът на влюбването е вечно млад.

Коя е основата за успеха на този тип наративност? Импровизацията между поезия и проза – само поет би могъл да извиси логическото до интуитивното. В техния сблъсък се ражда инвенцията, в нея всяка дума блести като нова, деформацията и фрагментарността нямат за цел да ни стреснат, а да ни накарат да излезем от собствения си затвор. Това е трудно да се постигне – умеят го такива майстори на словото като Габриел Гарсия Маркес и Хорхе Луис Борхес.

Вярвам, че Диана Димих е овладяла този вторичен език, остава само мащабното философско контаминиране да роди един митологичен романов сюжет. Мисля, че скоро и този момент ще дойде.