Само седмица след като бе обявено, че двете страни в продължаващите 27 години преговори за името на държавата Македония – гръцкият премиер Алексис Ципрас и македонският му колега Зоран Заев са постигнали окончателно споразумение за наименованието, страстите в периметъра кипнаха с пълна сила. За това близко ли е развръзката около името на Македония и какво произлиза от споразумението между Атина и Скопие за София; за ролята на България в евроинтеграционните процеси на Западните Балкани и доколко ротационното й председателство на ЕС й помогна да реализира целите си, разговаряме с директора на Института за икономика и международни отношения и бивш заместник-министър на външните работи Любомир Кючуков.

- Г-н Кючуков, както се казва „стана тя, каквато стана“, около продължаващия трето десетилетие спор за името на държавата Македония и развръзката все още изглежда несигурна. В тази връзка, относно предложеното име „Република Северна Македония“, преди няма и година всички държавни институции бяха единодушни, че каквото и окончателно решение да се намери за името, България е против то да съдържа географско понятие, сега единодушно и едва ли не с възторг, приемаме формулировката?

- Би следвало ясно да се разграничават периодите преди и след подписването на Договора за добросъседство между България и Република Македония, когато се анализира адекватността на публичните декларации. Още от самото начало, с признаването на независимостта на новата държава под конституционното u име Република Македония, България даде ясен знак, че не е част от спора за името с Гърция. Това не означава, че България не си даваше сметка за възможните тълкувания и конотации на всяко едно от обсъжданите възможни имена, както когато става дума за географски (Северна, Горна), така и за политически подход в определенията (появилата се на даден етап идея за Илинденска). В годините това е индикирано от българска страна по един или друг начин на участниците в преговорите, включително и на представители на САЩ (по време на двустранните политически консултации по проблемите на региона, които проведохме през 2008 г.), доколкото главният преговарящ по въпроса е Матю Нимиц: че някои от обсъжданите имена могат да предизвикат негативна реакция и в България. Отчитайки това ние не просто изчаквахме пасивно резултатите от преговорите между Република Македония и Гърция, но и предприехме необходимите стъпки за да си гарантираме, че независимо от това какво ще бъде евентуалното ново име, то няма да създаде предпоставки за посегателство върху българската територия, история или част от населението. Това беше един от основните мотиви, когато преди повече от десет години обсъждахме и лансирахме идеята за подписване на двустранен договор за добросъседство. В резултат на този подход още през 2008 г. България предложи на Република Македония текст, който правно да елиминира подобна възможност за претенции. Защото ясно съзнавахме, че рано или късно България ще трябва да се изправи пред факта на постигната гръцко-македонска договореност и трябва да се гарантира далеч преди това.

- В контекста на окончателно ратифицирания в началото на годината договор за добросъседство между България и Македония, в каква позиция се намира страната ни с промяната на името, от международно-правно гледна точка?

- Международното право не познава по-силна възможна гаранция от межудържавните споразумения и Договорът потвърждава, че българските интереси са защитени. България постигна в двустранен порядък, при взаимно съгласие и чрез международно споразумение това, което Гърция се опитва да си осигури чрез едностранен натиск и с промяна на Конституцията, т.е. на националното законодателство на Република Македония, а именно – гаранции срещу евентуални териториални, исторически или етнически претенции. В българо-македонския договор изрично е фиксирано, че двете страни нямат териториални претенции една към друга, а в асиметричната клауза (нещо рядко срещано в двустранни договори само една от двете държави да поема ангажименти без реципрочност) Република Македония потвърждава, че нищо от нейната Конституция не може и не трябва да се тълкува, че представлява или някога ще представлява основа за намеса във вътрешните работи на Република България, с цел защита на статута и правата на лица, които не са граждани на Република Македония. От тази гледна точка за мен не е съвсем понятно съдържащото се в официалната позиция на Министерство на външните работи настояване (получило впоследствие държавна, политическа и обществена подкрепа) за допълнителни гаранции за България, които да бъдат включени в двустранните гръцко-македонски договорености. Това само по себе си поставя под въпрос значението на записите в българо-македонския договор. Нещо повече, в България в ежедневна употреба към съседите повсеместно се реферира като към „Македония“, а не като към „Република Македония“ - включително и от тези, които възразяват срещу новото име Република Северна Македония. Това название е по-широко, имплицитно съдържа възможната претенция за равенство между географска област и държавна територия и също би могло в не по-малка степен да се използва за евентуални претенции на македонизма.

- Опозиционните партии в Гърция и Македония веднага превърнаха постигнатото споразумение за името в тема за вътрешнополитически ежби. Доколко, според Вас, разрешаването на спора за името на югозападния ни съсед е реален проблем за гръцките и/или македонските избиратели?

- Това само свидетелства за силата и опасността от национализмите на Балканите. Както и за готовността на политическите сили да заиграват безотговорно с подобни обществени нагласи в чисто партийни интереси. А именно възможният сблъсък на ескалиращи национализми и реваншизми е основната заплаха за сигурността на региона. И за стабилността, дори за държавността на няколко страни от Западните Балкани. И докато при ВМРО-ДПМНЕ това е достатъчно последователна позиция (правителствата на Груевски целенасочено блокираха постигането на споразумения както с Гърция, така и с България), то при „Нова демокрация“ в Гърция има значителна негативна промяна в позицията между периода, когато партията бе на власт и сега, когато е в опозиция. Впрочем, от тази гледна точка в политически план в момента България е в облагодетелствана позиция, доколкото участието на ВМРО в управлението даде възможност относително безконфликтно да се подпише Договора за добросъседство, а и да се избегне по-остър национален дебат у нас за името.

- В петък премиерът Бойко Борисов има среща с посланика на САЩ у нас Ерик Рубин, според когото България провежда „активна и балансирана политика на Балканите и в Европа, споделяте ли това наблюдение?

- Бих се съгласил с определението „балансирана“, като е факт също, че България значително активизира външнополитическата си дейност в региона през последната година. За съжаление това до голяма степен бе резултат от политическата конюнктура и все по-силните притеснения в ЕС за засилване влиянието на външни фактори в страните от Западните Балкани. Би било добре, ако към тези определения бихме могли да добавим и „последователна“, но за доста дълъг период от време през последното десетилетие страната се бе дезинтересирала от Балканите. Което дори на даден етап постави под въпрос наличието на ясна визия и политика за региона. Нека не забравяме, че малко повече от година преди да поеме председателството на Съвета на ЕС България бе председател на Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа – основния регионален политически формат. Най-логично би било по време на това председателство България да работи за евроинтеграцията на Западните Балкани в региона, а после да преследва същите цели заедно с региона вече в рамките на ЕС. Но ние не успяхме да хвърлим съдържателен мост между тези две председателства. Като очевидно тогава все още не бяхме наясно със своя собствен европейски приоритет. Искрено се надявам, че в резултат на натрупаната инерция и след 30 юни т.г. България ще продължи да бъде активен фактор в региона, т.е. че отново ще има балканска външна политика.

- Помогна ли за това срещата ЕС - Западни Балкани, организирана в контекста на българското председателство в София през май?

- Самата среща в София като събитие бе необходима и полезна, доколкото тя изведе по-високо в дневния ред на ЕС Западните Балкани и проблемите на региона. Същевременно обаче приетата Софийска декларация отбеляза отстъпление в позициите на ЕС по отношение на Западните Балкани – както спрямо стратегията за еврочленство на региона, приета преди 15 години (т.нар. Солунски дневен ред), така и спрямо предложената само преди три месеца Стратегия на Европейската комисия. В Софийската декларация отсъстват два ключови момента: разширяването – като политика на ЕС; членството – като перспектива за страните от региона. По този начин Софийската декларация по-скоро замъгли европейския хоризонт за страните от Западните Балкани. Тя ще остане референтна за политиката на ЕС към региона, но на едно по-ниско ниво, обвързващо присъединяването с редица допълнителни условия и оставяйки процеса с отворен край. В практически план това може да има твърде негативен ефект например за политическата стабилност на Република Македония. Особено ако бъдат преодолени всички пречки пред финализиране въпроса с промяната на името и въпреки това в края на месеца, на следващия Европейски съвет, страната не получи така дълго чаканата дата за начало на преговорите за присъединяване към ЕС. Това е напълно реална възможност, тъй като страни като Франция и Холандия блокират подобно решение заради Албания. А Албания и Република Македония негласно вървят в пакет към ЕС. Тогава премиерът Заев ще има сериозни трудности да убеди своите сънародници, че всички компромиси и отстъпки за името са били оправдани – още повече, че и сега голяма част от тях не споделят подобно мнение.

- И като заключение как оценявате шестте месеца българско председателство на ЕС – постижения, нови възможности, бъдещи перспективи?

- Опитните дипломати се шегуват, че европредседателствата могат да бъде определяни само по два начина: или като успешни, или като много успешни. България като цяло осъществи едно позитивно председателство в сложни условия: преговорите по Брекзит и по новата Многогодишна финансова рамка, трудностите при съставяне на германското правителство, задействането на наказателната процедура срещу Полша, проблемите с Каталуния. Тя реализира възможното и постижимото: беше избягнато отварянето на нови конфронтационни линии в ЕС, беше създадена една работна атмосфера. Същевременно отсъстваха значими политически пробиви, но това отразява състоянието на самия ЕС. С други думи, България се справи с председателството – по време на председателството. Ако трябва да се посочат проблемите, то те произтичат преди всичко от обстоятелството, че за да има една държава политически ресурс, който да u позволи да бъде двигател за намиране на общи решения в такъв сложен механизъм, какъвто е ЕС, тя трябва да си е заработила съответната политическа тежест с активни позиции и аргументи в продължение на години. В не малко случаи обаче досега България по-скоро присъства, отколкото участва в най-важните дискусии за бъдещето на съюза. Второ, в общественото пространство бе изградена изкуствената представа, че България управлява съюза, а не председателства Съвета на ЕС. В резултат на което сложните отношения и сблъсък на интереси в самия ЕС, ограничаващи възможностите за постигане на бързи и лесни решения, рефлектираха неблагоприятно върху публичната оценка за българското председателство у нас. Иначе казано, създадените очаквания надвишаваха обективните възможности на едно председателство. Като цяло България успешно модерираше дебатите и модулираше процесите в ЕС, избягвайки кризисни ситуации и откати, но финализирането на ключови досиета и затварянето на важни пакети в редица случаи остана за следващи председателства.

Нашият гост

Любомир Кючуков е роден на 14 юни 1955 г. в София. Завършва Московския държавен институт за международни отношения, а по-късно специализира в Университета „Джорджтаун” във Вашингтон. Дипломат от кариерата. Бил е заместник-министър на външните работи и посланик на България в Лондон. Понастоящем е директор на Института по икономика и международни отношения. Владее английски, руски, румънски, френски и италиански език.