Сирийската активистка Равда Нур Джума пред „Труд“: Войната в Сирия не е по моя вина, да съм бежанка не е по моя вина

Само образованието може помогне на мигрантите да имат достоен живот

Нейният глас вече се чува навсякъде – в Турция, в арабския свят, в ООН, в Брюксел, а е само на 20 години. 14-годишна сирийката от Идлиб - Равда Нур Джума попада в бежанския лагер в Килис, Турция. Вместо да приема участта си на страдалец, тя научава турски език неразличимо за местните само за два месеца и започва битката за своята кауза. Убеждава местните власти, че трябва да инвестират в списание, което да пропагандира образованието в лагерите като единствено средство за бъдещето на децата в тях. Успява. Голямото доказателство е, че тя среща съпротива не само сред чуждите, но и сред своите, защото става дума за образование и просвещение. Срещнахме се благодарение на Делегацията на ЕС в Турция и благодарение на посланик Кристиян Бергер.

- Равда, помниш ли първия ден на войната?

- Разбира се. Как да не го помня.

- Какво се случи?

- Бяхме сами с моите сестри вкъщи. Изведнъж над нас започнаха да летят самолети и около нас да падат бомби. Търсехме къде да се скрием. Инстинктивно изтичахме в мазето и се свихме кой където може. Не знаех какво става, единствено чувах как сестрите ми плачеха. Само крещяха, че не искат да умират. Страшно беше. Всичко се тресеше от експлозии.

- Какъв беше предишният ден?

- Съвсем нормален ден. Вечерта седяхме навън, говорехме, смеехме се.

- Нещо подсказваше ли ти, че ще започне война?

- Не, не! Нищо. Абсолютно нищо. Имаше протести в центъра на града, но това беше нормално. Всички искаха промяна. На всички им беше омръзнало този начин на живот, този режим.

- Кога разбра, че няма връщане назад, че войната е започнала наистина?

- Още на следващия ден.

- Какво стана?

- Отидох на училище. Всичко беше както винаги. Уроци, междучасия, смях, закачки. Тогава ни бомбардираха. В двора падна бомба и експлодира. Пред очите ми умряха много от моите приятели и съученици.

- Какво направи?

- Обадих се на баща ми и му разказах, че повече не мога да се върна на училище.

- Страшно ли беше?

- Да. Много.

- Кога решихте да напуснете Сирия?

- Когато към града се приближи армията. Баща ми казваше, че задължително трябва да тръгнем за Турция. Аз плачех и не исках да напусна дома ни, но той ни убеди, че това е само за седмица-две, докато се успокоят нещата.

- И колко време мина оттогава?

- Вече осма година…

- Искаш ли да се върнеш?

- Повече от всичко на света.

- Какъв беше пътят до Турция?

- Беше много студено. Беше зима. Вървяхме часове наред пеша и много се страхувах какво ни очаква на границата. Имахме багаж само за един ден. Слава богу, турските войници ни посрещнаха много топло. Даваха ни одеяла, за да не мръзнем и ни настаниха в лагера.

- Как би описала лагера?

- Зима, много студено, кално, мръсно. Спяхме в палатки, заспивахме във всички възможни дрехи, които имахме. Събуждахме се във вода, треперещи и болни. Имаше нощи, в които дъждовете бяха толкова силни, че разрушаваха палатките и ние оставахме под тях. Усещаш, че се давиш. Треперехме. Това бяха първите няколко месеца. После изградиха лагер с контейнери, които са стабилни, в тях е сухо, но пък имаше нови изпитания. Една нощ се събуждам от странни шумове. Питах баща ми какво е това, а той спокойно отговори, че са котки, които си играят. После разбрах и видях какво е това. Ние бяхме нападнати от плъхове, хиляди плъхове. Те бяха навсякъде.

- Как реши да просвещаваш хората?

- Никога не съм мислила, че животът ми ще приключи в някакъв лагер. Затова реших да се запиша на курс за турски език. Бях закъсняла за курса, но много се молих да ме вземат, те ме убеждаваха, че това е труден език и след като съм изпуснала първите уроци, няма да мога да наваксам. Научих перфектно турски език за два месеца. Много рядко някой можеше да разбере, че не съм туркиня.

- На колко години беше, когато започна да се занимаваш с обществена дейност?

- На четиринадесет. Когато научих турски език, много бързо намерих и училище. А години по-късно и университет. Разбрах, че най-важното нещо за моите връстници в лагера е образованието. Исках да го кажа на всички, че когато си образован, животът ти става друг. По-хубав, по-лесен. Един ден реших, че трябва да направя списание и да го раздавам на моите връстници. Обикалях по институциите, за да намеря пари за списание и намерих. Отпечатахме го и започнахме да го разпространяваме в Килис (градчето, до което са изградени бежански лагери за около 300 хиляди души). В началото имаше огромна съпротива, защото аз исках хората да променят традициите си.

- Какви традиции?

- Те смятаха, че лагерът е опасно място за момичетата и затова бързаха да ги женят още като деца. Бяха убедени, че така ги предпазват, а аз им предлагах те да се образоват.

- Как започна да ги убеждаваш?

- За мен винаги е било важно да се чува не само моят глас, но гласът на бежанците в лагера. Аз станах известна и важна. Добре е да си важен, но по-важното е да си добър човек. Посветих живота си на моите връстници, сънародници и когато видях резултатите, това ме окуражи да продължа напред. Това е нещо, което искам да правя цял живот – да помагам. В началото сирийците не ми вярваха, но турците ми повярваха и ме подкрепиха , особено директорът на лагера. Моите сънародници ме укоряваха. Питаха ме защо не подкрепям ранните бракове. Те обясняваха, че тяхното финансово положение не е добро и се налага много семейства да живеят заедно, а това не е добре за техните дъщери. Те се страхуват от бъдещето, защото не знаят какво ще се случи – нито със Сирия, нито с лагерите, нито какво да очакват. С ранния брак те мислят, че подсигуряват момичетата. Аз уважавам традициите и ги разбирам, но просто има и друг начин– образованието. Момичета могат да получат добро образование, могат да започнат работа, да бъдат обезпечени и сами да се погрижат за живота си.

- Какво е твоето усещане, какво виждаш в лагерите: бежанците искат да се върнат по домовете си, или искат да тръгнат към Европа?

- Положението в Сирия е много лошо. Войната не е свършила и ако не свърши скоро, дори тези, които искат да се върнат по домовете си, ще тръгнат към Европа, защото всеки иска да осигури нормален живот за семейството си. В Турция има страшно много бежанци и възможностите за реализация не съм много. Единственият шанс е Европа. Но ако войната свърши и започне възраждане на Сирия, огромната част от сирийците ще се върнат по домовете си.

- Списанието, което си започнала да издаваш преди години, успя ли да промени нагласите на семействата?

- Хората започнаха да виждат възможностите в образованието, едва когато аз се превърнах в успешен човек. Когато ме видяха, че мога да имам образование, да работя по социални въпроси, когато ме виждаха почти всеки ден по телевизията, да говоря за проблемите на хората от лагера и да се боря за правата на бежанците, едва тогава осъзнаха, че аз правя нещо за тях. Едва тогава започнаха да ми пишат и да искат да помогна на дъщерите им, на момчетата да тръгнат по моя път. Пишеха ми „Равда Нур, може ли да ми кажеш как да дъщеря ми да научи английски език, турски език, за да стане като теб.“

- Какво се случи със семейството ти?

- Преди няколко месеца, когато започнах да получавам заплата, направих една изненада за всички. Изведох семейството си извън лагера. Разходихме се в Антакия (най-близкия турски град до границата със Сирия по посока Алепо), застанахме пред една къща и аз дадох на баща ми ключа. Казах му: това вече е вашия дом. Той се разплака. Да живее в Антакия беше негова мечта, откакто ни прокудиха от дома. Той успя да каже: „Не вярвах, че някога отново ще живея в дом със стени“. След близо 8 години той отново има малка градинка, където се грижи за растения. Сега са много щастливи. Аз се грижа за образованието на трите си сестри и брат ми. Казах на майка ми и баща ми, че аз ще се погрижа за бъдещето им и сега те учат. Най-голямата ми сестра учи в частен университет в Газиантеп. Когато завърши, ще замине да учи в Англия или другаде в Европа. За мен това е най-важно– да са образовани.

- Как виждаш бъдещето си?

- В бъдеще време аз ще правя това, което правя и сега. Искам да се боря за правата на хората, да им помагам, да накарам света да чува гласа им. В момента съм създала организация, която ще върши това не само за сирийците, но за всички хора в нужда. Особен акцент е и ще бъде образованието и застъпничеството. Пътят, който извървях, ми даде възможност днес да мога да говоря пред ООН, пред Европейския съюз, пред посланици, министри и ръководители на държави. Доброволците от ООН не ме попитаха дали искам да стана посланик на добра воля за региона и аз се съгласих. В края на ноември или началото на декември може би това ще бъде анонсирано и аз много се вълнувам, защото това е голяма възможност да продължа дейността си не само в Турция, Сирия, но и в други страни от региона.

- От чисто любопитство искам да те попитам, как изглежда Ню Йорк, сградата на ООН, след години в бежански лагер?

- Вълнуващо, но аз го усетих като „аз мога“. Щом вярваш, че можеш да стигнеш до Ню Йорк и ООН, ще стигнеш. Всичко е възможно, просто трябва да се стремиш към него. Когато започвах моята дейност, много от хората ми казваха „Къде си тръгнала, бе момиче, та ти дори от лагера няма да излезеш“. А години по-късно аз съм в Ню Йорк. Снимах се и им пратих снимка, за да знаят, че мечтите и човешкият дух не могат да бъдат затворени в лагер.

- Благодаря ти, наистина ти желая да заразиш хората със своя свободен дух.

- Аз благодаря, но искам да кажа още едно нещо. Никога не съм искала да бъда бежанка, никога не съм искала да оставя дома си. Бежанската криза не е по моя вина. Войната в Сирия не е по моя вина.

Нашият гост

Равда Нур Джума е родена на 10 юли 1995-а в Айн Ан Бейда, провинция Идлиб, Сирия. Получава средното и висшето си образование, след като печели стипендии в частни училища в Газиантеп, Турция. Печели и стипендия за специализация в Калифорния. Основател и председател на фондация “Равданур”, базирана в Турция. Работи за превенция на ранните бракове на деца от бежанските лагери, експлоатация на детски труд. Изнася лекции из целия свят – от ООН и Брюксел, до Картепе в Турция.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта