Луди глави с чудеса в небесната синева

Петко Попганчев минава със самолет под Стамболовия мост в Търново

Славна е българската авиация, но в минало време. Сега се подиграват с нея. Ще купуват самолети. Проблемни като аварирал изтребител без колесник. Трудно ще се приземи!

На фона на политическите лупинги ще припомним старата слава. С чужди и наши самолети. Пилотирани от луди глави, които правят чудеса в небесната синева.

През Балканската война Радул Милков и Продан Таракчиев хвърлят ръчни гранати над гара Караагач. Бомбардировката е на 16 октомври 1912 г. от аероплан „Албатрос“. Взривовете са слаби и армейското командване се обръща към Стоян Величков.

Този забравен днес изобретател е автор на експлозива „Цвят“, по-добър от прочутия динамит. От 4 килограма „Цвят“ на турския задник ще му стане горещо, изчислява Стоян. Кръщава новото унищожително чудо „Величко“ и поръчва направата му във фирмата „Шуле-Зилберман“.

През декември Стоян заминава за Мустафа паша (Свиленград) да покаже на авиаторите как да действат. Първо са направени опити с две вносни бомби. „Резултати съвсем слаби - никакви!“, заключава нашият специалист. Сетне е хвърлен един „Величко“.

„Бомбата се пусна лесно, падна правилно и даде грамаден взрив, като се получи трап повече от 1,5 м. дълбок и 3 м. в диаметър“, доволен е последователят на Нобел.

Българските орли са във възторг, потриват ръце и повтарят: „Не ги хабете останалите, ще ги пускаме над Одрин!“ Авиобомбите на Стоян Величков са използвани в Одринската операция през март 1913 г.

Радул Милков и Продан Таракчиев се сражават и в Първата световна война. Тогава нашите пилоти летят на 79 германски машини. Статистиката сочи 1269 полета и 70 въздушни битки. Свалени са четири вражески самолета, един е пленен. Нашите загуби са два.

Ньойският диктат реже крилете на българската авиация. През 1920 г. под контрола на съглашенска комисия на летище Божурище са унищожени 51 аероплана и 113 самолетни двигателя. Радул и Продан минават в запаса. Лека-полека обаче примката се разхлабва и почват да пристигат учебни самолети от Франция, Англия, Чехия и Италия.

С френска машина Продан Таракчиев извършва невиждано чудо. През 1931 г. той отива под венчило в открито небе. Поп Кузман го благославя в самолета с невестата Райна. Следват няколко обиколки над София и младоженците тържествено се приземяват на Божурище.

Друг фокус е дело на друга луда глава. Петко Попганчев е роден през 1905 г. в Сухиндол. Завършва Въздушното училище в Божурище с диплома за пилот-авиатор на туристически самолети. После минава през Военното училище и започва работа в Казанлък като пилот-инструктор и пилот-изпитател.

На 24 май 1932 г. Петко удря коляно пред началника да му даде самолет. Ще прескочи до Сухиндол, обещава той. Качва се на биплан ДАР-1А, българско производство (виж карето).

Попганчев каца в Горна Оряховица, зарежда гориво и се вдига към Търново. След завоя на Янтра пред него се изпречва Стамболовия мост. Тук се прицелва в железния пръстен и го пронизва.

„По онова време в авиацията нямаше никаква дисциплина нито на земята, нито във въздуха и всеки кацаше където си искаше“, разказва авиаторът. Още като младок Петко каца три пъти в двора на Военното училище. Началниците се чудели да го наказват ли, или да го награждават.

През 1933 г. Попганчев решава да се превърти 111 пъти във въздуха, защото му харесват трите навързани единици. Смелчагата пробва и успява. На другия ден колегите настояват да повтори опита пред комисия, която да го регистрира като официален рекорд.

„Беше 27 май - спомня си летецът. - Набрах максималната височина на самолета от 2700 метра и започнах. 18 минути пред очите ми непрекъснато се мяркаше ту земята, ту небето и на височина около 100 метра преминах в нормален полет и кацнах. Посрещнаха ме с „Ура“. Бяха преброили 127 лупинга.“

По-късно Петко подобрява и този рекорд, като успява да се завърти 135 пъти във въздуха. Той лети над 40 години на 123 модела самолети. Вече побелял, на 52 години поставя още един рекорд. Вдига се с ЛАЗ-7М от летището в Мусачево и пред комисия върти самолета около оста му 41 секунди.

На 13 декември 1941 г. България обявява война на САЩ и Англия. Премиерът Богдан Филов успокоява, че е „символична“. Милитаризъм и символизъм обаче са взаимно изключващи се понятия.

Съюзниците започват да ни бомбардират. С летящите крепости „Либърейтър“, охранявани от изстребители „Лайтнинг“. Германците ни отказват модерни самолети, пробудват трофейни машини.

На 20 декември 1943 г. е поредното въздушно нападение. Поручик Димитър Списаревски обядва с паница фасул. Хвърля я, скача и се провиква към небето: „Сега ша ви…" После скача в един от малкото месершмити.

Нашият пилот сваля един бомбардировач, но мунициите свършват. Тогава взема жертвено решение. Прави изненадващ завой и се врязва в друга четиримоторна крепост. Горящите отломки падат в околностите на Горни Пасарел.

„Така загиват само истинските орли!“, възкликва полк. Стоян Стоянов, участник във въздушното сражение.

ДАР-1А е наше производство

Аеропланът, с който Петко Попганчев минава под Стамболовия мост, е рожба на българската техническа мисъл. Той е от семейството на първите серийно построени самолети в Държавната аеропланна работилница в Божурище.

През 1925-1926 г. там е конструиран моделът У-1. Носи буквата на трагично загиналия пилот Иван Узунов. Малко по-късно го преименуват на ДАР У-1, като в абревиатурата е вградена Държавната аеропланна работилница.

Макар да е типична бойна машина, поради ограниченията на Ньойския договор тя е използвана за тренировка на пилоти. Първият полет със самолета е проведен на 16 ноември 1926 г. от началника на работилницата капитан Марко Първанов.

По-късно серията ДАР е подобрена с нови модели. ДАР-1А, с който лети Попганчев, е двуместен биплан с двигател Walter-Vega от 85 конски сили и увеличен обем на горивния резервоар.