Труд
Автор:
Тодор Токин
Има песимистичен и оптимистичен сценарий за развитие на демографската ситуация до 2050 г.
През последните години има определени признаци на частична демографска стабилизация
Монографията „Демографската и социалната сигурност на България през първата половина на XXI век“ на Спас Ташев влиза в печатница в понеделник. Според автора Националната стратегия за демографското развитие 2012-2030 г. съдържа правилна философия и адекватно формулирани цели - подкрепа за семействата, раждаемостта, регионалния баланс и активния живот. Основният проблем не е в съдържанието, а в управлението и контрола при прилагането є. По различни оценки броят на българите извън страната варира между 1,8 и 2,5-3 милиона души, които безспорно са стратегически демографски ресурс, наблюдава се ограничена тенденция към завръщане, но за да се превърне това в устойчив процес, са нужни стабилни институции, достъп до жилище, качествено образование и здравеопазване, както и активни политики за реинтеграция, смята Спас Ташев.
- Г-н Ташев, какви са основните акценти в книгата Ви „Демографската и социалната сигурност на България през първата половина на XXI век“?
- Основният акцент е, че демографията престава да бъде просто статистика и се превръща в ключов фактор за националната сигурност на държавата. В монографията разглеждам демографските процеси не изолирано, а като част от цялостната система на сигурност - във връзка с икономиката, социалните системи, човешкия капитал, институционалната устойчивост и териториалното развитие. Показвам как трайно отрицателният естествен прираст, масовата емиграция след 1990 г., ускореното застаряване и регионалното обезлюдяване вече оказват пряко влияние върху пазара на труда, пенсионната и здравната система, социалната кохезия, отбранителния капацитет и способността на държавата ефективно да управлява своята територия.
Особено внимание е отделено на процесите на т. нар. „демографска деактивация“ на цели райони, най-вече в граничната и вътрешната периферия, където натрупването на демографски дефицити води до икономическа стагнация, институционална слабост и нарастваща уязвимост. Книгата защитава тезата, че демографската криза в България вече е навлязла в системна фаза и изисква стратегически, а не секторен или краткосрочен отговор от страна на държавата.
- Кои демографски събития имат потенциал за системна дестабилизация?
- Най-опасни са онези демографски процеси, които действат едновременно, продължително и се натрупват във времето. На първо място това е трайно ниската раждаемост, комбинирана с висока смъртност, което води до устойчив отрицателен естествен прираст и необратимо свиване на населението. Когато този процес се развива в продължение на десетилетия, той засяга не само числеността, но и възрастовата и професионалната структура на обществото.
Към това се добавя масовата емиграция на млади и образовани хора, която води до „изпразване“ на цели възрастови кохорти и до загуба на човешки капитал в ключови за държавата сектори. Това има директни последици за икономическата конкурентоспособност, социалните системи и институционалния капацитет.
Особено висок риск носи териториалното обезлюдяване. Когато цели региони - най-често гранични и периферни - загубят критична маса население, държавата губи не само хора, но и функционалност: икономическа, социална и административна. В определен момент тези процеси преминават от демографски в стратегически проблем и се превръщат в бавнодействащи, но системно дестабилизиращи заплахи.
- Какви са основните национални уязвимости и рискове, произтичащи от демографската криза?
- Демографската криза поражда няколко взаимосвързани типа национални уязвимости. Първата е икономическата - недостигът на работна сила вече не е временен, а структурен проблем, който ограничава растежа, инвестициите и конкурентоспособността на икономиката.
Втората е социалната уязвимост. Бързото застаряване на населението оказва силен натиск върху пенсионната и здравната система, докато намаляващите млади поколения стесняват базата за тяхното финансиране. Паралелно с това образователната система търпи териториално ерозиране - закриване на училища, недостиг на кадри и ограничен достъп до качествено образование в периферните райони.
Третата уязвимост е териториалната. Обезлюдяването превръща цели региони в икономически неефективни и трудно управляеми пространства - с отслабено административно присъствие и нарушена социална кохезия.
Четвъртата, често подценявана уязвимост, е свързана със сигурността. Намаляването и застаряването на населението ограничават човешкия ресурс на ключови институции, включително в секторите „Отбрана“ и „Вътрешна сигурност“. Именно в този смисъл демографската криза се превръща в мултиплициращ риск за националната сигурност.
- Как изглежда новата българска емиграция - колко са българите по света и къде живеят най-много?
- По различни оценки броят на българите извън страната варира между 1,8 и 2,5-3 милиона души. Основните дестинации на новата българска емиграция са държави от ЕС - Германия, Испания, Италия, Гърция, Нидерландия, както и Великобритания. Извън Европа значителни общности има в САЩ, Канада и Австралия.
Характерна особеност на новата емиграция е нейният профил - тя е по-образована и икономически активна, което означава загуба на човешки капитал в активна възраст и дългосрочни последици за икономиката и социалните системи.
Паралелно с това България разполага и с исторически български общности - както в съседни региони, така и резултат от по-стари миграции, например в Банат, Молдова и Украйна. Именно затова към българите зад граница е необходим диференциран и дългосрочен подход, а не универсална политика „за всички“.
- Българите зад граница могат ли да бъдат стратегически демографски ресурс? Завръщат ли се?
- След 2020 г. България има положителен миграционен баланс, който частично компенсира отрицателния естествен прираст. Българите зад граница безспорно са стратегически демографски ресурс, особено в първата фаза на целенасочена политика за овладяване на демографската криза, но само при наличие на ясна и предвидима държавна стратегия.
Наблюдава се ограничена тенденция към завръщане, засилена след пандемията, като основните мотиви са семейни причини, дистанционната работа и подобрена икономическа среда в отделни сектори. За да се превърне това в устойчив процес, са нужни стабилни институции, достъп до жилище, качествено образование и здравеопазване, както и активни политики за реинтеграция.
- Малко се знае за Националната стратегия за демографското развитие 2012-2030 г. Какво предвижда тя и кой отговаря за изпълнението є?
- Стратегията съдържа правилна философия и адекватно формулирани цели - подкрепа за семействата, раждаемостта, регионалния баланс и активния живот. Основният проблем не е в съдържанието, а в управлението и контрола при прилагането є.
Отговорностите са разпределени между множество институции, без ясен централен механизъм за координация, мониторинг и корекция. Най-сериозният дефицит остава липсата на управленска приемственост - политики се започват, изоставят и заменят, често поради политическа нестабилност. Това обезсмисля дългосрочните демографски усилия.
- Какви са сценариите за развитие на демографската ситуация до 2050 г.?
- Условно могат да се обособят два сценария. Песимистичният предполага продължаване на сегашните тенденции - население под 5 милиона души, силно застаряване и задълбочени регионални дисбаланси. Все повече територии изпадат в демографска деактивация, с негативни последици за икономиката, социалните системи и сигурността.
Оптимистичният сценарий изисква активна и последователна държавна политика - стабилизиране на раждаемостта, задържане и частично завръщане на емиграцията, интелигентна миграционна политика и инвестиции в човешкия капитал. Разликата между двата сценария не е в демографията сама по себе си, а в управленските решения, които се вземат днес.
- Къде стои България в регионален и общоевропейски демографски аспект? Какви са специфичните за нас предизвикателства?
- В регионален и общоевропейски план България се намира сред държавите, които бяха най-силно засегнати от негативните демографски процеси. В сравнение с повечето страни от ЕС, страната ни се характеризира с по-дълбок и по-продължителен отрицателен естествен прираст, по-висока смъртност и по-интензивна емиграция на население в активна възраст. Това до известна степен ни поставя в по-неблагоприятна позиция както спрямо Западна Европа, така и спрямо част от страните от Централна Европа, които успяха по-рано да стабилизират демографските си тенденции.
В същото време следва да се подчертае, че в България през последните години се наблюдават и определени признаци на частична демографска стабилизация. Един от тях е раждаемостта, която към момента се движи дори над средните стойности за Европейския съюз. Основният структурен проблем обаче остава намаляващият брой жени в детеродна възраст, което ограничава потенциала за дългосрочно възстановяване на демографското равновесие, дори при благоприятни краткосрочни тенденции..
Особено специфично за България е значението на т. нар. гранична периферия. Обезлюдяването на граничните райони не е само вътрешен демографски проблем, а фактор с ясно изразено регионално и геополитическо измерение. Когато тези територии губят население и институционално присъствие, те престават да изпълняват ролята си на естествен мост към българските общности в съседните държави. В резултат отслабват икономическите, културните и социалните връзки със съседните исторически български общности, което води до допълнителната им изолация и ускорява процесите на асимилация.
В по-широк европейски контекст България е част от Евро-средиземноморската миграционна система, в рамките на която нараства миграционният натиск от Близкия изток, Северна Африка и Субсахарска Африка. Това е общоевропейско предизвикателство, но за държави с демографски дефицит и отслабен институционален капацитет то носи допълнителни рискове. Именно затова за България е от ключово значение демографската политика да бъде съгласувана не само с вътрешните потребности, но и с регионалните и европейските процеси, които ще определят средата на сигурност през следващите десетилетия.
- Какви предложения правите за проследяване и повлияване на демографските процеси в България?
- Един от основните проблеми на демографската политика у нас е, че тя често се води „на сляпо“ - без ясно измерване на риска, без системно проследяване на процесите и без механизми за ранно предупреждение. Именно затова в монографията предлагам разработването и използването на интегрирани аналитични инструменти, които да позволят обективна оценка на демографското състояние и динамика.
В този контекст са разработени индекс на демографската устойчивост и индекс на демографската сигурност, които обединяват ключови показатели за раждаемост, смъртност, възрастова структура, миграция, социална среда и териториално развитие. Тези индекси позволяват не само национално сравнение във времето, но и идентифициране на региони с повишена демографска уязвимост. По този начин демографските процеси могат да се наблюдават като система, а не като сбор от отделни статистики.
Освен аналитичния инструментариум, книгата формулира и няколко ключови направления за бъдеща демографска политика. Сред тях са принципът „демография във всички политики“, създаването на централен механизъм за координация на демографската политика, обвързването на регионалното развитие с демографските показатели, активна политика към българите зад граница и инвестиции в човешкия капитал през целия жизнен цикъл.
Целта не е „управление на числа“, а изграждане на устойчива демографска система, която да подкрепя икономиката, социалната стабилност и националната сигурност. Без измерване, прогнозиране и навременна намеса демографската политика остава пожелателна; с тях тя може да се превърне в реален стратегически инструмент.
- Какво бихте добавили като ключово послание към обществото и управляващите?
- Демографската криза не е неизбежна съдба. У нас тя е до голяма степен бе резултат от декларирани намерения, последвани от управленски бездействия. Ако продължим да я възприемаме като второстепенна тема, цената ще бъде платена от следващите поколения.
Българският национален идеал през XXI век трябва да бъде справянето с демографската криза - като осъзнато усилие за съхраняване на нацията и възстановяване на социалната є енергия. Демографията трябва да стане хоризонтален приоритет във всички публични политики. Това е въпрос не просто на брой хора, а на бъдещето на българската държавност. Разполагаме с около едно поколение - 20-25 години - за да повлияем реално на тези процеси.
Доц. д. н. Спас Ташев е завършил международно икономическо сътрудничество в УНСС и основен курс по дипломация в Дипломатическия институт при МВнР. Доктор по демография и статистика (2015), доцент по демография и статистика (2018) и доктор на историческите науки (2025). Специализира в областта на международните миграции, задграничните български общности и демографската и миграционна сигурност. Бил е зам.-председател на Държавната агенция за българите в чужбина и основател и пръв директор на Културно-информационния център на Република България в Скопие. Ръководител е на департамент “Демография” в ИИНЧ-БАН, а също така преподава в Катедра “Национална сигурност и публична администрация” при Правно-историческия факултет на ЮЗУ “Неофит Рилски”, Благоевград. Автор е на редица публикации у нас и в чужбина. Съпредседател е на Сдружението на потомците на бежанците и преселниците от територията на Северна Македония и приятели.
