Нациите изграждат образа, в който възприемат себе си, не само чрез живите, но и чрез мъртвите. Изграждат пантеони, издигат паметници, търсят гробове, пренасят кости, препогребват владетели, канонизират герои, отбелязват годишнини от битки, победи и поражения. Превръщат определени места в сакрализирана национална география, а определени личности - в символни предци на милиони хора, които никога не са ги познавали. Защото алгоритъмът, по който възниква съвременната нация като единен правно-политически субект и исторически феномен, започва с въобразяването на общността, преминава през конструирането на нейната традиция, продължава с материализирането на нейната памет и се развива и трансформира чрез непрекъсната селекция и пренасяне на личности, събития и символи между пространствата на паметта и забравата.
Пренасянето на костите на българския цар Самуил от Гърция в България (резултат от дългогодишни научни и дипломатически усилия, получили решаващ политически тласък при служебния премиер проф. Георги Близнашки, чийто финален акорд постави правителството на Румен Радев) е много повече от протоколно събитие или научно-археологическо достижение. И това е така, защото нацията, за разлика от държавата, не може да съществува единствено в настоящето. Държавата организира хората в пространството, докато нацията ги организира във времето. Държавата има физически съществуващи граници, институции, администрация, закони и данъкоплатци. Нацията се гради върху колективното възприятие, че днешните живи принадлежат към общност, която е съществувала преди тях и ще пребъде след тях. Тъкмо затова всяка национална идентичност започва там, където безкрайното множество от исторически факти се подрежда в цялостен голям разказ за произход, величие, страдание, оцеляване и обща историческа съдба.
Нацията не пази памет за всичко, а избира какво да помни. Именно този избор между паметта и забравата е основополагащ. Във „Въобразени общности“ Бенедикт Андерсън въведе определение за нацията като „въобразена политическа общност“, защото огромното мнозинство от нейните членове никога няма да се срещнат, но въпреки това, във въображението им съществува образ на общността, към която принадлежат. Времево и пространствено десетките поколения не могат да се срещнат, но националното съзнание ги поставя върху една времева ос и им дава основание да се възприемат като „ние“. В това „ние“ е концентрирано едно от могъщите социални явления, отприщено от епохата на Атлантическите революции, начело с Американската и Френската - формирането на нацията, което превръща хора, разделени от столетия, социални системи, политически режими и радикално различни представи за света, в членове на една историческа общност.
Българският владетел Самуил принадлежи на края на X и началото на XI век. Неговият свят е свят на империи, династии, християнска легитимност и средновековни персонални лоялности, тоест - свят, който не познава нацията и националната държава и не мисли с техните категории. И точно затова пренасянето на костите му на днешната българска територия създава материален мост между историческото „тогава“ и политическото „сега“. Името от учебника внезапно получава материално измерение. Владетелят престава да бъде само текст в хрониката и се превръща във физическо присъствие.
Неслучайно Андерсън обръща внимание на традицията да се изграждат гробове на Незнайния воин - конкретният воин може да е неизвестен, но неговата принадлежност към нацията се приема за абсолютна.
В знаменития сборник „Изобретяването на традицията“, под редакцията на крупния британски историк Ерик Хобсбаум, се разкрива как много обичаи, церемонии и ритуали, които обществата възприемат като старинни, всъщност, са сравнително нови. Например, британският монархически церемониал е изпълнен с редица форми, които изглеждат като идващи от древността, но всъщност, получават своя модерен вид едва през XIX и XX век. Това е естествен процес, защото „изобретяването“ на традицията означава създаване на символна приемственост. Модерното общество казва: ние правим това днес, защото то ни свързва с вчера. Именно така трябва да бъдат разбирани и държавните церемонии около историческите личности. Почетният караул, военната музика, камбанният звън, знамената, саркофагът, официалните речи - всичко това създава ритуален език, чрез който настоящето на нацията разговаря с миналото.
Забележителният френски историк Пиер Нора предлага още един ключ към този процес, въвеждайки понятието „места на паметта“ (фр. lieux de mйmoire). Паметник, музей, архив, празник, символ, гробница или церемония могат да се превърнат в място, където колективната памет се концентрира и получава материална или символна форма. Нацията има нужда от такива места, защото паметта сама по себе си е нетрайна. Поколенията идват и си отиват. Езикът се променя. Политическите режими рухват. Затова обществата „складират“ паметта си в такива материални форми. Гробът на един владетел, следователно, никога не е обикновен гроб, а е място, където абстрактната идея за национална история получава своеобразен физически адрес. С пренасянето им в България останките на цар Самуилот един археологически обект се превръщат в българско „място за памет“.
И това е механизъм, който е добре познат в историята. Наполеон Бонапарт умира през 1821 г. на о. Света Елена. Деветнайсет години по-късно френската държава организира връщането на останките му във Франция. Но какво всъщност се завръща? Завръща се не мъртвият Наполеон, а неговият исторически мит. Следва да отбележим, че този акт се осъществява при управлението на Луи-Филип - един режим, който не е продължение на Наполеоновата империя, но френската нация и държава се опитват да интегрират в себе си символ, по-могъщ от конкретния политически строй. Така мъртвият Наполеон вече може да принадлежи на всички французи по начин, по който живият император никога не е могъл. Това е важна особеност на националната митология: смъртта деполитизира историческата фигура достатъчно, за да позволи нейното последващо обобществяване. Историческият човек е принадлежал на партия, династия, армия, идеология. Митологичният човек започва да принадлежи на нацията.
Френският Пантеон показва още по-ясно, че националната памет не е спонтанен процес, а се институционализира. Поставянето на определена личност в Пантеона е символен акт, чрез който Републиката заявява: този човек въплъщава нещо, което Франция желае да разпознае като свое. Националният пантеон никога не е завършен - новите поколения добавят личности, други губят предишното си значение, трети биват преосмисляни. По този начин нацията непрекъснато редактира собствената си автобиография.
Показателни са примерите с Ричард III и Вилхелм II Велики. Първият е една от най-противоречивите фигури в английската история. В продължение на столетия представата за него е подвластна на Шекспировия образ на физически деформирания и жесток узурпатор. Но когато през 2012 г. археолози откриват останките му под паркинг в Лестър, историческият спор внезапно се превръща в национално събитие. Костите връщат човека зад мита и принуждават обществото отново да преосмисли собствената си памет. Друга е поуката от случая с препогребването на останките на Фридрих II Велики в Сансуси, Потсдам, непосредствено след обединението на Германия. В страна, чиято историческа памет неизбежно минава през катастрофите на XX век и мрачния период на нацизма, подобен жест не може да бъде невинен. Какво почита обединена демократична Германия в лицето на пруския крал - просветения абсолютен монарх, покровителя на културата или символа на прусашката милитаризация? Тази двусмисленост показва, че безкритичното отношение към миналото е не по-малко опасно от забравата.
Ернст Ренан поставя въпроса „Що е нация?“. Неговият отговор, даден още в края на XIX в., остава актуален и днес. Нацията е „ежедневен плебисцит“, защото съществува чрез постоянното желание на хората да продължат да живеят заедно. В крайна сметка човекът има нужда да принадлежи не само на дадено пространство, но и на потока на времето. Нацията отговаря именно на тази потребност, защото поставя отделния човешки живот в сюжета на един голям и драматичен разказ.
Големият въпрос е да не се допуска миналото величие да компенсира дефицитите на настоящето. Да не се налага „златният век“ при цар Симеон да компенсира днешната слабост на институциите; героизмът на Ботев да прикрива съвременната липса на гражданска смелост, а царуването на Самуил да събужда тази гордост, която не могат да предизвикат днешните управници.
Труд
