За термина „отстрел“

Често се бърка с обстрел

Наистина разликата е само един звук

Всеизвестно е, че книжовният език е една от характерните особености на всяка нация. А нормите на правопис, правоговор и стил са от голямо значение за всекидневните потребности на съвременните хора. Някои гледат нехайно - какво пък, не е чак толкова важно дали пишеш или говориш правилно. И хулят разните там граматични закони, принципи, предписания. Но това е въпрос на култура. Пък и както отбелязах, литературният език е съществен белег на нацията. И сме задължени да се съобразяваме с изискванията му и добре да ги знаем. Още повече, че “граматиката не предписва закони на езика, а изяснява и утвърждава неговите обичаи” /по израза на гениалния Пушкин/.

Напоследък в медиите /пък и в обикновени разговори/ се прави една правописна и правоговорна грешка, отнасяща се до термина отстрел. От това съществително име произлиза и глаголът острелвам /или отстрелям/. Тази дума представлява един прекрасен заместител, или както се изразяват езиковедите, синоним на такива далеч по-грозно звучащи понятия като убиване, унищожаване, ликвидиране. В края на крайщата на всекиго е ясно, че ловът е малко по-особен спорт. Отстрел отдавна е типичен ловен термин. Почти не може да се открие в никакъв речник. И затова някои люде, незапознати с въпросите за лова, не искат да го възприемат. Та нали българският език постоянно се развива и обогатява! Не е необходимо да бъдем консервативни в това отношение.

Но да се върнем към грешката, която често се допуска. Отстрел се бърка с обстрел /по-често в разговорната реч/. Наистина разликата е само един звук, който обаче коренно изменя смисъла. Обстрел е военен термин, означаващ “пространство, зона за стрелба” и фактически произлиза от глагола обстрелвам /или обстрелям - стрелям с оръжие по някаква цел/. В нашия случай представката от придава значение на отделяне, отмахване от нещо /нещото тук е дивечовата фауна, обект на лов/.

Обичта към гнездото

Филопатрия - това е думата, с която орнитолозите означават привързаността на птиците към мястото, където се намира гнездото им. Известно е, че много животни имат необикновена памет за географското положение на дома си. Конете, котките, кучетата, костенурките се връщат по родните си места, даже и да ги откарват на големи разстояния.

Експериментите с пощенски гълъби показали, че тези птици запомнят местоположението на жилищата си и в случаите, когато растат не на свобода, а във волиери. Поразителна е паметта на албатросите. Те се връщат в родната колония даже след седем, осем години “изгнание”. Това правят и шестмесечните птици - това е възрастта, когато те започват уверено да летят и могат да запомнят жилището си отвисоко. Ландшафтът може да бъде изменен, но птиците долитат до дома си.

Ала тези твърдо установени факти не позволяват на учените да отговерят на основния въпрос: какво от родната местност запомнят птиците? Каква информация им е нужна, за да се върнат?

Изследователи от един руски зоологически институт са провели експеримент с обикновени чинки. Птиците проявяват удивителна вярност към своето гнездуване. Още през първата година малките напускат гнездото и водят скитнически начин на живот, изчезвайки понякога на стотина километра. Но скоро обикновените чинки, по правило, долитат, за да създадат ново гнездо на мястото където са се родили.

За съответния експеримент от гнездата на биостанцията избрали стотина пиленца на възраст от 6 до 11 денонощия. Поставили ги в голям волиер и най-напред ги хранели ръчно - с кокоши яйца, насекоми. В тези условия птиците расли здрави и бързо натежали /както събратята им в родителските гнезда/. Когато станали на 30-40 денонощия, една група от птици била пусната от волиера на територията на биостанцията. Друга група/ на възраст около 2 месеца / откарали на разстояние 70 километра от биостанцията.

При разселването всички птици били опръстени, поради което през следващото година точно можело да бъдат преброени върналите се в родните гнезда птици. Крилатите от първата група се върнали да създадат гнезда върху територията на биологическата станция. Другата група птици не се върнала - не само на територията на биостанцията, но и на мястото, където били разселени.

Според изследователите, при обикновените чинки съществува “чувствителен” период за запомняне на родните места /на възраст от 30-40 дни/ За да се върнат там, на птиците е нужна свобода на преместването.

Съвети за въдичарите

С нарастването на деня водната температура се повишава и повечето топлолюбиви риби стават активни.Те разширяват вертикалните си придвижвания, хранят се не само на дъното, натрупват тлъстини. През горещите дни рибата отива нагоре.

Ако няма силен вятър или дъжд, често излиза на повърхността, даже прави игриви скокове. Ако речният бряг е гол, рибата е там, където има залети от водата ракитаци, където има тръстика. И обратното: ако брегът е силно обрасъл с ракита, залята от водата, трябва да се лови около чистите участъци.

Какво кара рибата да отива към повърхността, да изскача от водата? Отговорът е ясен, когато работата се отнася за риби, хранещи се с насекоми и друга храна, намираща се в горните водни слоеве. А при другите случаи?  По всяка вероятност основната причина на едно такова поведение е стремежът към най-добрите условия на средата, които благотворно влияят на всички жизнени процеси при рибите.

Костурът често се хваща с малки въртящи се блесни. Някои се опитват да им придават по-интересен вид - изобразяват люспи, рисуват очи, даже вежди, правят опашки и плавници. На такива блесни - играчки могат да се радват някои млади неопитни риболовци, но за всеки случай едва ли биха привлекли водните хищници от рибешкия свят. Едва ли някои от тях ще успеят да забележат, да речем, изгравираните люспи или общата красота на изкуствената рибка. А например фалшивите колебания на водата, създадени от блесната, ще бъдат възприети съвсем безпогрешно. В тоава може да се убеди на практика всеки въдичар.

Портетчета

Иван Йорданов

Много често малките камъчета могат да обърнат колата. Така казва една народна поговорка. Почти винаги “малките бурмички” крепят здраво работещия организъм. Може би на някой ще се стори банално това сравнение. Но то е взето от живота. Такава една “малка бурмичка” в съществуването и развитието на Българския ловно-рибарски съюз беше инженер Иван Йорданов. Роден през 1929 г., младият ентусиаст завършва Висшия лесотехнически институт. И после съдбата го откарва в системата на нашата организация. И така десетилетия наред той минава през почти всички йерархични стъпала - специалист в отдел” Лов” при Централния съвет на БЛРС, завеждащ отдел “Спортно рибарство” и отдел “Лов” при Централния съвет на БРЛС, четири - пет години заместник - председател на Окръжния съвет на БРЛС в София и накрая-заместник-председател на централната ни организация.

Обикновено Иван Йорданов заставаше зад кадър. Но много често дърпаше “конците” на доста от добрите съюзни дела. Беше деловит и прям. Не “цепеше басма” на никого - но справедливостта му беше пословична. Често изнасяше на плещите си най-тежките ситуации. И беше нещо като буфер между ръководството на Съюза и обикновените му членове. Нашите местни деятели добре го познаваха - компетентността му им харесваше и така те бранеха достойнствата на ловното дело в България. Може би тази негова всеотдайност му докара и някои сериозни болести, които доведоха и по-бързо края на живота му.