Късно е, либе, за китка

Не стана ли случаят с Люпчо Георгиевски от Битоля жертва на политическото надлъгване между София и Скопие?

Росен Желязков да внимава да не се хване в капана на „посредничеството“

Започвам направо. След дълго чакане, повече от допустимото, председателят на закрития културен клуб „Иван Михайлов“ в Битоля Люпчо Георгиевски научи присъдата си. Една година условно и две години изпитателен срок за провинения, за които в цивилизованите държави само ще се изсмеят. Бил писал, бил сеел, бил разнасял и какво ли не правел още в социалните мрежи. Че да отворят фейсбук да видят българите, огорчени, обидени и възмутени, какви ги пишат. Няма места да останат в съдилищата.

Но думата ми е за друго. Гледам, започваме кампания от прояви, с които да окажем подкрепа на Люпчо. Ще протестираме пред посолството на Северна Македония, което много лесно ще си измие ръцете с независимостта на правосъдната система у тях. По принцип би трябвало да е така. Но нали тъкмо политиците от Собранието в спешен порядък и по целесъобразност приеха специален закон с обратно действие, нещо немислимо в практиката, който тикнаха в ръцете на магистратите като посочиха и човека, срещу когото да го приложат. От тази гледна точка Люпчо може да се гордее, че неговият казус и неговата скромна персона на българин от Северна Македония „обогати“ правния мир. Но това ще бъде тъжна и печална гордост.

Ще пишем постове в социалните мрежи в защита и подкрепа на Люпчо и на неговата работа като председател на Клуба. Ще доказваме колко зависимо от политиците е тамошното правосъдие, което по времето на лидерството на ВМРО-ДПМНЕ на Никола Груевски като премиер бе превърнато в истинска бухалка за разчистване на сметки. И още много неща ще правим, за да дадем подкрепата си на този смел мъж от Битоля. Ще…

Но ще бъде закъсняло. Всичко това трябваше да правим във времето преди произнасянето на присъдата. И преди случаят с Клуба и с неговия председател да стане част от политическото надлъгване между София и Скопие. Сега, когато нещата около присъдата са ясни и тя е произнесена, ще задаваме въпроса кой беше този, който направи внушението да се мълчи и да не се вдига шум, за да може от българска страна с методите и техниките на „тихата дипломация“ да се постигне договорка за по-меко наказание. Коя беше родната институция, която си мислеше, че по този начин може с политически уговорки да повлияе на правосъдието в Северна Македония, доказвайки на практика, че и ние в България виждаме в съда зависима от политиците институция. Каква беше тази наша поредна проява на наивност, че ако ние сме добронамерени и протягаме ръка, оттатък ще ни отговорят със същото? На нищо ли не ни научиха тези повече от тридесет години съжителство с политиците на новата суверенна и независима държава на югозапад, която първи признахме?

Съдът в Битоля определи осем дни, след които да произнесе присъдата. Осем дни. Това означаваше, че тя трябваше да бъде съобщена на 29 май. Този ден мина и замина и решението на магистратите бе оповестено на 12 юни. Достатъчен дълъг отрязък от време, за да стане ясно, че отлагането не е само въпрос на намерението над Люпчо да се оказва психически тормоз. И да се всява страх над всички българи там. Или пък съдиите са били изправени пред неимоверната трудност как да съчетаят претенцията за върховенство на закона с несъстоятелността на обвиненията срещу Люпчо. И как да впишат присъдата в актуалния политически контекст, в който  всеки ден по някоя от медиите лично премиерът Християн Мицкоски като някакъв антибългарски гуру задава тона на обществените нагласи, с които всяка институция в страната трябва да се съобразява. В това число и правосъдието. Въпреки върховенството на закона.

Всичко това го имаше. Но пък аз си мисля, че паузата за произнасянето на присъдата бе удължена и заради датата 4 юни. Знаете, на нея в Европейския парламент трябваше да се внесе докладът за напредъка на Северна Македония, изготвен от австриеца Томас Вайц с онези внушения, направени от Мицкоски за вековните, как беше там, идентичност, език и култура. Според онези хитреци от Скопие, това трябваше да бъде тест за българската реакция както в Брюксел и Страсбург, така и в София, да се прецени готовността на групата от българските евродепутати да улавя тънките нюанси в текста на доклада, зад които се крие истинската и коварна претенция за утвърждаване на една лъжа. На всичко отгоре се оказа, че след прочитането на материала на Вайц стана ясно, че (ако и това е вярно, разбира се), такива текстове май няма, а всичко е било пропагандна игра на Мицкоски за повишаване на личния и партиен рейтинг. И когато последва острата българска реакция, когато стана ясно, че всички седемнадесет евродепутати от страната ни са застанали на една позиция, когато разглеждането бе отложено за 24 юни с очакване за обективизирането му и че той няма да мине, съдбата на Люпчо бе решена. Ще бъде осъден.

Сега чувам, че това било най-малкото възможно наказание, което съдът би могъл да наложи. Люпчо няма „да лежи“, както се казва. Може и така да е. Но оттук нататък в биографията му ще пише, че е осъждан и това клеймо ще му вгорчи още повече живота. Не че досега му е вървял по мед и масло. Присъдата е точно такава, че да докаже още веднъж несъстоятелността на цялото съдопроизводство срещу Люпчо, но за да не излезе, че всичко това е била напразно, фалшиво и преднамерено, значи и политически поръчано, да дадем там година условно и две години изпитателен срок. Извинявам се, но това си е присъда за оправдаване на масрафа на правосъдието и на разходите за съда в Битоля по делото. И ако това не е цинизъм в най-чиста проба, не знам какво друго ще е. Срещу съдбата на един човек, само защото се е борел за правото да се нарича българин.

Люпчо е кораво момче, ще издържи. А подкрепата за него, макар и закъсняла, ще е знак, че не приема препоръките на онези, които сигурно са му препоръчали „да си трае“, защото се е отървал с най-малкото. Че иначе…

И докато справедливо се занимаваме със съдбата на Люпчо Георгиевски от Битоля, да не вземем да пропуснем тази дандания около предстоящата среща на върха на НАТО в Хага, където доста народ се кани да посредничи за среща на Гордана Силяновска-Давкова с Росен Желязков. Госпожата президент се надявала, дори била сигурна, че в Хага ще може да се види със своя партньор Румен Радев, ама ето че в София, само и само да провалят това намерение, решили да пратят там премиера Желязков.

Логиката сочела друго, но Силяновска била готова да се види и с него. Толкова им знае шапката. Уж са големи познавачи на политическите тайни у нас, а не си дават сметка за изостреното противопоставяне напоследък между изпълнителната власт и президентството. Което пък се изразява в решението премиерът да представлява България на големия форум. Така хем самият Желязков да притури точка към авторитета си сред своите партньори, хем да се даде знак кой всъщност управлява влака в България.

И понеже не вярвам, че няма как да не се стигне до някаква среща между Силяновска и Желязков, най-малкото защото ще го натиснат за това, препоръчвам най-горещо на премиера да пренебрегне за момент своето лично, партийно, властово и всякакво друго его, и да отскочи отсреща до президентството и да се види с Радев. Ако ще му се стори обидно да влиза в онази сграда, да се видят в парламента. И той е на две крачки. Уверявам го, че ще му се стори крайно интересно и много полезно да чуе разказа на Радев за натиска, който в Словения през октомври 2021 г., на срещата ЕС-Западни Балкани заедно и поотделно му оказаха и Макрон, и Меркел, и Урсула фон дер Лайен. То си беше едно истинско „тричане“, колкото и цинично това да звучи. Но Радев не се даде. Последва френско председателство, френско предложение, европейски консенсус, зад който сега толкова удобно се крият нашите политици. Радев е по-напред в материала за Северна Македония от Желязков и би било наистина държавнически двамата да си поговорят. Пък после нека се сърдят един на друг.

Впрочем, чух за скептицизма в Скопие, че дори и да има среща в Хага, трудно може да се стигне до някакъв пробив в отношенията ни. Причината била тъкмо присъдата срещу Люпчо Георгиевски и острата реакция на София.

Всичко се връзва.