Заклинанията на Християн Мицкоски не вършат работа

Грижата за „македонското малцинство“ у нас отдавна е въпрос на политика, а не на хуманизъм

Политици като Мицкоски и екипа му са заинтересовани да си играят с България

Приятел и колега от младежките години, умен мъж, напоследък все твърди, че е десен. Активен е в социалните мрежи, следи всеки трепет на българската политика и го коментира, но мине, не мине време, и ето го - аз нали съм десен човек, нали знаете, аз като десен, разбиранията са ми десни, и така нататък.

Сякаш човекът вече губи увереност какъв е, та му се налага да го твърди на стената си, пък и в дебати на други места. Един вид заклинание, на което да вярваме повече, отколкото на това, което пише и говори. Странна работа.

И това не е единичен случай, за който вероятно си има съответното обяснение, но то не е от социална природа. Въпросният колега и приятел е журналист, при това популярен. Човекът споделя мнение, което можеш да приемеш или не. Някакви особени последствия не се предвиждат. Друга работа е, ако става дума за политик. Тогава нещата приемат съвсем различна посока, нали?

Такива мисли ми се въртят в главата, когато гледам и слушам моя стар „приятел и любимец“, премиерът на Република Северна Македония Християн Мицкоски. Следя проявите му най-редовно и неотстъпно заради личния си и професионален интерес към всичко, което става при съседите. А той вече се утвърди като главният „протагонист“ на политическата сцена край Вардар, а и в по-широките балкански рамки. Човекът е толкова публично активен, толкова плътно присъства в техните медии (а и в нашите, както се вижда!), че понякога трябва да отделя доста време и внимание, за да не пропусна нещо важно.

Важно, важно, колкото да е важно това, което би могъл да изтърси Мицкоски, но така или иначе откакто стана премиер в съседната държава в него е ножът, в него е хлябът на политиката в Северна Македония. Той е силният човек там, даже бих казал, че тази му сила и мощ са повече, отколкото личните му и професионални възможности и капацитети, но какво да се прави - избрали са си го, да му сърбат попарата.

Та, гледам в последно време въпросният, или както казват край Вардар, дотичният Християн Мицкоски, взе доста често да твърди, че „докато аз съм министър председател на страната“, щяло или не щяло да се случи нещо. Докато той щял да бъде премиер на Република Северна Македония, българите в държавата нямало да бъдат вписани в конституцията ù. Добре бе, Мицкоски, разбрахме, но защо се налага под път и над път, често дори в крайно неочакван контекст, да го повтаряш. Разбрахме, че докато ти си начело на изпълнителната власт в страната, докато имаш сегашната мощ, гарантирана от мнозинството в парламента, докато имаш услужливи коалиционни партньори, които бързо-бързо забравиха своите предизборни обещания и клетви за шестмесечен срок за промяната в основния закон, докато срещу себе си имаш разбита опозиция, която трудно излиза от изборния шок, как няма да се хвалиш, че докато си... и така нататък.

Добре, само че честото повтаряне на това заклинание води до други размисли, в смисъл, че май не се чувстваш уверен в поведението си, в думите си, в заканите си. Нещо самият не си вярваш, нямало да правиш предсрочни парламентарни избори и каниш своите политически противници да се видите пред урните през пролетта на 2028 г. Е, лидерът на опозиционния СДСМ д-р Венко Филипче тези дни огласи прогноза, че правителството ти нямало да изкара до тогава и че ще се наложи да премерите сили много по-рано от този срок. Да, думата на д-р Филипче в този момент все още няма тежестта, която неговите предшественици начело на СДСМ са имали в годините на прехода в Република Северна Македония. Човекът си има своите проблеми - да стяга редиците на партията си, да търси и укрепва нейното единство и да я прави адекватен политически и електорален противник на сега управляващата ВМРО-ДПМНЕ. И може да се подхилвате тайно на неговите изяви, но имайте предвид, че той хич не е за подценяване. И това ще се разбере много скоро.

И понеже едно от заклинанията за невписване на българите в конституцията докато си премиер на Северна Македония е свързано с условието така нареченото македонско малцинство в България да получи всички права и да бъде вписано и то в българския основен закон, ще кажа, че и в това не си искрен. Вече сме говорили за привързаността на политиците от Скопие към принципа на реципрочност, основен в международната политика и право. Хайде да не говорим какво остана от - българските граждани, предимно в Пиринския край, които определяте като македонско малцинство, не са нищо друго освен политически инструмент за натиск върху България. Откога ги къткате, откога ги финансирате, откога ги лъжете, само и само да са ви под ръка, когато имате нужда да се опитвате да притискате София. Е, сега дойде времето, макар че ако като премиер би трябвало да знаеш какво пише в двустранните документи, подписани между България и Република Македония. Ще ахнеш от изненада. Защото там ясно, черно на бяло, или црно на бело, е написано, че страните не бива да допускат подобно поведение да се тълкува като намеса във вътрешните работи. Под един от тези въпросни документа стои подписа и на един твой предшественик начело на ВМРО-ДПМНЕ - Любчо Георгиевски.

Да, лично аз съм наясно с вменената роля на „македонското малцинство“ у нас да бъде удобен и услужлив инструмент в отношенията ви с България. И помня много неща, в това число и емблематични прояви на антибългаризъм, което не им пречи да бяха срамни и абсурдни. Да речем, когато президентът Георги Първанов беше на официално посещение в Скопие, бяхте докарали специално един автобус привърженици на ОМО „Илинден“ от Пиринския край, за да крещят срещу него на входа на черквата „Свети Спас“. Срещу своя държавен глава. Местните българи не им останаха длъжни и защитиха вербално Първанов. Как ви се струва онази картинка - на малката площадка пред храма две групи, предимно мъже, си крещят нещо едни на други. Едните - българи от Република Македония приветстват българския президент, докато българите от България, специално платени и докарани там, го ругаят. Абсурдно ли? Не, напълно идиотско е.

Не беше ли лидерът на така наречения Световен македонски конгрес Тодор Петров, когото българските гранични власти не допуснаха да влезе у нас, защото в багажника на колата му имаше повече от хиляда готови, повтарям, готови паспорти за македонско гражданство на българи от Пиринския край. Не беше ли Любе Бошковски, странният вътрешен министър по едно време, човекът, който стимулираше членовете на ОМО да получават гражданство по този облекчен начин. Същият Бошковски, който като кандидат за президент беше ходил в София да търси подкрепа от българските политици за кандидатурата си. И ако се вярва на думите му, я беше получил. И като казвам това, го казвам като човек, свидетел от първо лице. А „брат Любе“ Бошковски, вместо да стане президент, бе вкаран в затвора.

Докато работех в Скопие, мои близки от Петрич ме помолиха да помогна на девойче от града да си намери квартира там. Щяла да следва висше образование с „македонска стипендия“. Добре, щом е за науката, решихме проблема. Пък и никога не съм отказвал да помогна с каквото мога през целия си кореспондентски мандат. Само след година, когато пак местните патриоти си намериха някакъв повод да прават протести пред сградата на българското посолство и да го замерят с яйца, сред демонстрантите беше и това момиче. „Какво правиш тук?“, попитах. „А, всички стипендианти от България сме тук“. Какво стана после с моята съгражданкта от Петрич, така и не разбрах. Може и да е останала там. А може и да се е върнала у дома, знае ли човек. Във всеки случай кадровата банка на ОМО-вци с годините се попълваше с образовани личности, и това все повече си личи.

Често срещам в социалните мрежи качени снимки на възрастни хора, очевидно в края на живота си, представяни като членове на ОМО. Като правило подобни фотоси са придружени от ирония и шеговити „пожелания“. Хора, не си правете майтап, работата отива на сериозно. Политици като Християн Мицкоски и екипа му гледат на всичко това като възможност да играят някаква не толкова интелигентна игра с България. Хич не ги интересуват социалното положение и хуманитарните проблеми на членовете на „македонското малцинство“ у нас. Чисто и просто още един политически инструмент. И щом е в сила заклинанието „докато съм премиер на Македония“, това ще е така. За съжаление.