Кралицата да каже какви артефакти притежава

Кралското семейство има история в придобиването на ограбени предмети

Политиката на прозрачност трябва да бъде и политика на приобщаване

„Ако британските музеи върнат всички откраднати вещи, тогава галериите им ще бъдат празни и всички те ще трябва да бъдат затворени“. Тази стара страшна история често се повтаря, но пречи на необходимата и просветена реформа с иконоборството. Що се отнася до случаите на нацистката плячка и човешките останки, връщането за всеки отделен случай е норма за кураторите на музеите от 1990-те години. Подобна работа не намалява музеите, а ги поддържа в крак с нашето време. Сега тече паралелен процес около исканията за връщането на откраднатото африканско наследство, както видяхме с обявяването миналата седмица от университета в Абърдийн, че ще върне ограбен бронз от Бенин, Нигерия. Настъпи сеизмична промяна в това, което посетителите на музея изискват от институциите, които обичат. Както при етичното потребление в модната търговия на дребно, днес хората искат да знаят откъде идва културата, която консумират, как е попаднала тук и дали някой си я иска обратно. В Германия дори има кампании за публикуването на музейните архиви онлайн, така че музейната публика може сама да изследва фактите за колониалното разграбване. Обществеността все повече изисква прозрачност за кражбите.

Този въпрос за прозрачността се фокусира със странната новина, че по време на процеса на кралската проверка на законите, известни като съгласие на кралицата, беше разкрито, че частните имения на Нейно Величество са освободени от Закона за културните ценности от 2017 г. Този нов закон едва ли е спорен. Той представлява ратификацията от Обединеното кралство на Хагската конвенция от 1954 г. за защита на културните ценности в случай на въоръжен конфликт и нейните протоколи са в сила, над половин век след приемането им от Юнеско. Законът казва, че е престъпление да се купува или да се получава като дарение или назаем незаконно изнесените културни ценности, независимо от датата на този износ. Идеята полицията да претърси частните имения на кралицата в Балморал и Сандрингам за откраднати предмети може да изглежда малко вероятна (въпреки че през 2015 г. картина в холандската кралска колекция беше идентифицирана като нацистка плячка). Но подобно на музеите, британското кралско семейство също очевидно е изложено на риска да получи като заеми или като подаръци незаконни антики, произведения на изкуството, откраднати по времето на Холокоста, или като колониална плячка. Надлежната грижа и прозрачността, разбира се, са етична отговорност и в двата случая. И тогава идва на дневен ред въпроса за Кралските колекции.

Помислете само за главата на златния тигър с кристални каменни очи и зъби, изтръгната от трона на султана Типу от Майсур по време на щурма на Серингапатам през 1799 г., при който султанът е убит и главата е представена на Уилям IV от служителите на Източноиндийската компания през 1831 г. Шапката „кробонки“ от кожа на антилопа, за която се твърди, че е принадлежала на Кофи Карикари, крал на кралството на Ашанти (днешна Гана), с ленти от злато, ръчно изчукано под формата на крокодил, и подсказващи неговата кожа на люспи. Шапката на Кофи е ограбена, когато той е свален от британските войски във войната с Ашанти през 1874 г., а сър Гарнет Уолсли ръководи плячкосването на кралските дворци в Кумаси. Издълбаният от дърво цевен барабан на Емир Уад Бишара е взет след неговото поражение в кървавата битка при Омдурман (столица на тогавашен Судан) през 1898 г., когато британските картечници Максим покосиха 12 000 души и раниха още 13 000. Той бе връчен като трофей на кралица Виктория от генерал-майор Хърбърт Китченер, „Сирдар“ (главнокомандващ) на египетската армия. Двойката издълбани от слонова кост леопарди, с техните петна от мед, са представени на кралица Виктория през 1897 г. от адмирал сър Хари Роусън, след като през 1897 г. той позорно разори и ограби град Бенин, Нигерия, и премахна Оба (крал) Овенрамвен Ногбайси и го изпрати в изгнание.

Кралица Виктория стигна дотам, че имаше специално създадена изложба, направена за такива обекти, откраднати при насилственото детрониране на съперничещите u монарси. В петък, 18 юни 1897 г., 10-дневното честване на „Седмицата на Кралицата“ на диамантения юбилей на Виктория започна с откриването на нова постоянна експозиция на откраднати артефакти. Десет витрини от полиран дъб с електрическо осветление бяха монтирани в Големия вестибюл в замъка Уиндзор, пресъздавайки онова, което по онова време беше обявено за „музей на реликви от отминали владетели“. От Индия до Гана, от Судан до Нигерия и от цялата Британска империя предметите, взети в процеса на детрониране на крале, емири и султани, бяха изнесени от склада и инсталирани в частта от държавните апартаменти, използвани за приемането на международните гости. Виктория дори получи куче с име Лути - пекинез, взето от императрицата, вдовица Цъси при разрушаването на летния дворец в Пекин през 1860 г. и изпратено в Балморал.

Витрините от Големия вестибюл са все още там. И кралските колекции продължават да растат. Един пример, обсъден в новата ми книга „Бруталните музеи“, илюстрира значението на прозрачността, тъй като подаръците за монарха толкова често имат доста сложна история - бронзовата глава от Бенин, ограбена при нападението през 1897 г. и закупена на търг от Нигерия за националния музей в Лагос в 1950-те години.

Впоследствие, тя е върната обратно в Лондон, напълно законно, като подарък на кралицата от генерал Якубу Говон по време на неговото държавно посещение през 1973 г. Трябва ли сега това кралско съкровище да бъде върнато за втори път в Нигерия? Отговорът не може да бъде намерен на сайта на Royal Collection Trust (Кралска доверителна колекция), където уиндзорските експонати все още са евфемистично описани като илюстрации за „сложните начини на взаимодействие на британските монарси с народите по целия свят“.

Как да съчетаем точките между затруднението на трайния колониализъм във викторианските музеи и затруднението в трайния феодализъм, които са все още с нас във времето на късния капитализъм под формата на монархия? И в двете анахронични сфери обществеността заслужава да знае кога културните ценности са получени от кражба. Тук залогът е как ще определим суверенитета през третото десетилетие на 21-ви век.

В колониалната ера за британската кралска власт е типично да лишава други от власт като източник на своята легитимност. В съвременния съвсем различен свят културната легитимност изисква кражбата да не се показва триумфално, нито да се скрива, нито да се прикрива, а да се направи видима, така че хората сами да могат да преценят.

Оставката през 2019 г. на Ахдаф Суейф от попечителския съвет на Британския музей беше ранна индикация, че исканията за връщането на колониалното плячкосване, като протести срещу спонсорството ''петрол за театри, музеи и галерии'', са част от по-широко нарастващо настроение, което социалната справедливост и климатичната справедливост трябва да вървят ръка за ръка с „културната справедливост“. Политиката на прозрачност трябва да бъде и политика на приобщаване. Как да скъсаме с едностранните процеси, продиктувани от онези, които държат в ръцете си открадната плячка? Как да се предостави една уважителна позиция от страна на ищците? От регистрите за присъединяване на нашите национални музеи до каквото и да е, което виси на куките за картини в Сандрингам Хаус, британската общественост и светът заслужават истинска откритост, когато става въпрос за кражби.

*Дан Хикс е професор по съвременна археология в Оксфордския университет и автор на книгата ''Бруталните музеи: Бенинския бронз, колониалното насилие и културната реституция''

Превод за „Труд“ - Павел Павлов