Лов на горски бекас

Откриват се все по-рядко у нас

Красиво летящи крилати същества

Предимно в планинските гори

Приятелите на ловния спорт са забелязали, че винаги в регламента се означават и правилата за лов на бекаси. През февруари са последните ловни възможности в това отношение. Но колко са ловците, които са отстрелвали или поне виждали тези красиво летящи крилати същества? Откровено казано не са много. Още повече, че у нас бекасите все по-рядко могат да се открият.

Те са прелетни птици, обитаващи в България предимно планинските гори. Набитото им телосложение има ръждивожълт цвят. Особено впечатление правят дългите им почти кафяви човки с много чувствителни върхове. Те са едни от най-отличителните им белези. Хранят се с насекоми, червеи, охлювчета.

Тези ловни птици притежават и изключителни качества на добри „хирурзи”. Наблюдавани са и специалните грижи на здрав над ранен бекас. Верният другар на злощастното животинче с болезнена рана пренася тревички с  човката си и ги напъхва в кървящото място. И скоро раната е хубаво „тампонирана”. Често пъти бекасът оправя сам, например, счупения си крак. Намира няколко клечици. Откъсва едри тревички. Отскубва от себе си перца. Прави си „шина”. Дългата му човка замества всички лекарски инструменти.

Ловът на бекаси е истинско удоволствие. Най-благоприятното време за това е ранната утрин или привечер. Щом бъдат открити първите ята, с ловуването трябва да се избързва. Въпреки, че тази птица е сравнително едра, поради пухкавата си перушина е лесно уязвима дори от най -дребните сачми. Трябва да се отбележи и друг факт - бекасът притежава едно от най-вкусните дивечови меса.

Лов на гривяк

Това е птица, която почти с половин ръст превишава по-малкия си събрат - дивия скален гълъб. Но е над два пъти по-едър от гургулицата. Перушината му е с типичния сивосинкав, именно „гълъбов” цвят на току-що отломена синееща стомана. По гърдите му се размива червеникавият нюанс на разредено вино, а отстрани се долавят оксидирани метални отблясъци. Възрастните имат край шията си бели гривни. Те отсъстват при младите. Женската отстъпва в едрината си на съпруга.

У нас се завръща през април или по „жабешко време”, както казват някои експерти. А други даже не се завръщат, защото не са напускали родните предели през зимата. Понякога и в полите  на Витоша през меки зими се застояват отделни индивиди от тези птици /явно по някакви причини ги е домързяло да отлетят/ Ако студът внезапно скове земята, някои прегладнели екземпляри заспиват, погълнати от бялата смърт.

Гнездото на гривяка е неизбежно рехаво и е високо по дърветата. Не се смущава да заеме наготово и изоставени празни квартири. След второто снесено яйце и двамата бъдещи родители мътят на смени. Някои орнитолози смятат, че у нас гривяците имат поне две люпила /пролетно - април-май, и лятно - юни-юли/. Храни се със семена от дървета и храсти, треви, плевели, ягоди, къпини.

Лов на гугутка

На гугутката и казват и гугущук. Отгоре е пепелявосива с тъмни махови пера. На шията си има прекъснат откъм гърлото черен полупръстен, граничещ със светли белезникави перца. На гърдите си е с лек розоват оттенък. Кормилните опашни пера са с бели краища. Краката са тъмночервени, а човката – черна. Младите птици са без ясно изразен пръстен на врата и с много повече с глинестокафеникав оттенък в сивия цвят на оперението. Това е доста подробно описание на външния й вид.

Предпочита паркове, градини, дворове. Търси и културния ландшафт. Тя е постоянна птица. Храни се със семена на паркови и градински растения, трохички и други хранителни отпадъци. Зиме се събира на ята особено пред нощуването и храненето, а лете - на двойки. От март до октомври снася в рехави гнезда, разположени по дърветата. Обикновено това се случва от три до пет пъти, а яйцата са две на брой и то бели. Навремето е била забранена за отстрел, но сега вече е разрешена за лов.

Дреболии

Колкото по-отдавна са се върнали да живеят във водата отделните видове животни, толкова по - добре са се приспособили към водната среда: главата и тялото им придобили обтекаема форма, ушите се затворили, опашката станала сплесната и най-главното - между пръстите на крайниците се образували истински плавателни ципи.

И сред малките, и сред големите риби се срещат екземпляри с къси и широки или пък с тесни и дълги тела. Най-широката сладководна риба е каракудата - широчината на една каракуда почти се равнява на дължината ѝ.

Най - малката от известните риби е попчето пандака пигмеа, което живее на Филипините. Дължината му е само 8 - 9 милиметра. Не пораства повече от 2 сантиметра каспийското попче на Берг, наречено така на името на открилия го съветски ихтиолог.

На дълбочина 2000 метра подводните изследователи са открили интересна риба, която нарекли бентозавър. Тя може да стои и да пълзи по дъното, като се опира в пясъка с опашката и гръдните си плавници.

Ловна миниатюра

Деригазицата

В двора на бай Мильо, председателя на ловната дружина в селото, се мъдреше един престарял дъб. Какво ли не беше виждало горкото дърво, кого ли не беше закриляло...А от доста време една сойка - красавица се подслоняваше между дъбовите вейки. Там се и криеше, и се хранеше с  това - онова. Птицата беше истинска чаровница. Такова определение  й даваха всички ловци. И й се радваха. Теменните перца  на крилатото  животинче бяха щръкнали като подстригано качулче. По бялото й теме се стеляха черни надлъжни петна. Изглеждаше като сивокафява живителност с червеникав оттенък. Гърбът й беше по-тъмен, а коремът – по-светъл. Черната й опашка издаваше пъргавост. Очите й блестяха като бялосънкави скъпоценни камъни. А от основата на тъмната й човка, като че ли започваха някакви чернокафяви „мустаци”.

Селските ловци и викаха деригазица. Това име беше станало нарицателно за всички сойки в околността. Никой не знаеше защо я зовяха така, но тя беше символ на доброто и красивото в това мирно и тихо кътче на земята.

Може би най-много й се възхищаваше бай Мильо. Често се хвалеше със своята придобивка: в двора си да имаш такова мило същество!

Ала веднъж съзря нещо необикновено: деригазицата обираше яйцата от гнездо на косове. Видя и друго, по-лошо - сойката разкъсваше едно малко косче, което сигурно щеше да стане весело птиче. Родителите се бореха яростно за оцеляването на отрочето си, но деригазицата вече яростно ядеше дребното крилато същество...

Язък!  - изкрещя стария ловец - Защо Господ й беше дал такава красота? А я беше лишил от достолепие!

Много по-лесно е да се направи зло, отколкото добро. И в крайна сметка: виждаш доброто, уж му се радваш, а после вършиш зло...