Лудите думи на Любомир Калудов

В “Големите и малките реки” разказва как плуваме в безводието

Човешките животи са като реки. Едни са малки, тесни и рано пресъхват. Тук-там остават вирове с попови лъжички. Спомени от време на изобилие

Думите нямат свой живот, подвластни са на автора. Ако е средностатистически плуват по страниците като мъртвородени риби. При талантливия полудяват в бързеите на словото. Така е в “Големите и малките реки” на Любомир Калудов. Сборник разкази, които впечатляват със силата на внушенията.

Големите и малките реки на Калудов текат през Странджа планина. Познавам я, защото съм бил войник в Звездец до турската граница. Това село още го има, но Капаците на Калудов отдавна го няма. “Истории от едно изчезнало село”, е подзаглавието на книгата.

Капаците са метафора на тази древна и изстрадала българска земя. Виждал съм “змеювите къщи”, за които пише Калудов. Праисторически култови построения, наречени в археологията долмени. Свидетел съм на социалистическото усилие да се възроди забравеният от господа край. Лепнаха му етикета “Република на младостта”.

“Човешките животи са като реки - убеден е Калудов. - Едни са малки, тесни и рано пресъхват. Тук-там остават вирове с попови лъжички. Спомени от време на изобилие. На други животът е като голяма река. В нея са се влели потоците на предишните поколения.”

Разказите на Калудов са за реките, хората и границата. Оная, турската, която все не можем да опазим от пришълци. Реките минават оградата легално, хората я прескачат нелегално. Отгоре като граничари ги наблюдават орли. В “Големите и малките реки” Любомир Калудов разказва как плуваме в безводието. Не от днес или вчера, а откакто забравихме кои сме. Една забележителна книга, която издателство “Изток-запад” срещна с читателя.

Орлето

Любомир Калудов

През дълбокия сняг върви странна глутница. От­пред, върху белия кон, дреме войник, увит в зи­мен кожух. На гърба му е преметнат автомат, с при­клада нагоре. Не се носи така оръжие, цевта винаги трябва да сочи към небето. Дано не го види Стар­шината... В дирите на коня стъпва катър, натоварен с някакви торби. Катърът е конски син, но баща му е от по-долен произход. От майка си е наследил си­лата и търпението. Понякога му избива магарешкия инат откъм бащината страна. В торбите има хляб, консерви, чувалче с брашно и сандък с мармалад. Старшината на заставата ги изпраща към село Ка­паците. За три-четири дни падна голям сняг, пътят е непроходим и не се знае кога ще го пробият. Гот­вачът Спас тайно мушна в торбите шилешко бутче. Кокалът стърчи и мами кресливото орле. То гледа отгоре, но е още глупаво, не знае, че не може да вди­гне в небето един шилешки кокал, заедно с катъра под него.

Нямаше кой да го научи. Току-що се беше излюпило, когато простреляха баща му. Гръмнаха го заради бас - може ли със старата пушка “Щаер-Манлихер” да се улучи птица в небето. Кметът бай Стамат се подпря на ореха и свали орела с първия изстрел. После в кръчмата на Кондака изпиха доста шишета черно кисело вино и пяха люти песни за свободата.

Щом заякна, орлето изрита брат си от гнездото и остана само. Майка му едвам го изхрани, колкото да се вдигне в небето, но нямаше време да му пока­же как се ловят мишки, гущери и зайци. През тази година хората разхвърляха из планината мръвки със стрихнин. Искаха да изтровят вълците, че за тях гра­ница и кльон няма. Ходят през лятото в турско - там гората е по-гъста, а зимата навалят кошарите из на­шите села. Минават по техни си начини... Докато ва­лят дъждовете, изравят дупки из деретата. Ако под­гонят диво прасе, то къса бодливата тел като танк. Да, ама вълкът не е глупав като кучето. Не доближава месо, което сам не е убил, не мърда и мирише на чо­век. Отрови се орлицата. От високо се виждат чо­вешките лошотии, но не можеш да ги усетиш.

Орлето се завъртя около заставата. Старшината го видя, че е голопересто като млад войник и каза на готвача: “Спасе, оставяй на камъка малко за орлето. Да се научи да идва, мишки да лови.”

Орлите отхранваха по едно пиле през година, но си заминаха ей-така, заради старите пушки и свобо­дата. И заради тия, които минават границата, когато си поискат. Така се случи, че младият хищник се при­върза към хората.

Дивото, ако започнеш редовно да го храниш, става питомно. От вълка става куче, от кучето става пинчер. Страх го е от хлебарки, пие вода от паничка, а през зимата се облича, да не настине.

Жалък спомен за минали хищници. Така се случи и с орлето. От майка му останаха силните криле, от баща му - острият поглед. По всичко друго за­прилича на гълъб. Кацаше по ръцете на войниците и чакаше от готвача Спас месо. Само не можеше да гука. И с хората става така. Уж диви и свободни, стъп­ват здраво по земята. Имат я за своя, ровят из нея, хвърлят семена и тя ги храни. Ако им отрежеш ко­рените, стават други. Питомни. Започват да работят не за себе си, а за някого. Къщите с широките чар­даци остават сами, дворовете буренясват. Дърветата хващат отровен имел и съхнат. И кокарджата* бяга от тези места. Опитомените влизат в осеметажните блокове и се радват колко са им просторни клетките. Гледат в ръцете този, който дава храната. На всяко десето число - заплата. Плащат толкова, че едва сти­гат до края на месеца. Малко са парите, ама сигурни. Няма нужда да мислиш, да търсиш свои пътеки. Слу­шаш ли, дават нещо допълнително. Който се опитва сам да пляска с криле, подрязват му ги, да не хвърчи нависоко. Постепенно всички стават като кокошки­те на баба Стоя. Дремят по клоните на своя живот и сънуват дългия си полет над оградата.

След години, когато никой не очакваше, отнякъ­де дойде една още по-нова и истинска свобода. Вой­ниците си тръгнаха от границата, закриха заставата. Кльонът го нарязаха циганите и започнаха да изси­чат гората. Орлето се повъртя, погладува и по някое време изчезна. Киро Станкин разправя: “С такива орли турците правят лов. Държат ги с качулка на гла­вата и ги пускат да ловят зайци. Така става винаги. Много като се опитомиш, накрая ти слагат качулката на главата.”
Той, Киро, все има нещо да разказва. Половината работи сам си ги измисля.

* Невестулката.