Любо Киров: България страда много от култа към „хитрия“ и тариката

Най-опасна е не пропагандата, а доброволното отказване от лична съвест и мисъл 

Омразата е най-лесният начин да бъдеш управляван

“Футурофония” е за страха да не загубим човешкото в себе си, сред всички технологии

Поп звездата Любо Киров е сред изпълнителите, които доказаха, че не само представителите на поп-фолка могат да събират хиляди фенове на концертите си. Неговите албуми се радват на златен и платинен статус по продажби, а наскоро излезе и най-новият - “Футурофония”. Любо е завършил Националната Художествена Академия, което дава отражение във впечатляващите му клипове и стилна визия. Паралелно с рисуването, той се увлича много от музиката и свири на пиано и барабани. В началото на сценичната си кариера, той дори е барабанист на метъл група. Най-успешният му групарски период е с момчетата от “Те”, с които записват хитовите албуми “Местоимения” и “Различен”. Постиженията му като самостоятелен изпълнител са още по-големи. Той е носител на четири награди за “Изпълнител на годината” от БГ радио - през 2012, 2014, 2018 и 2025 г., а негови песни и текстове присъстват в учебниците по музика. Предстоящите дати от турнето му “Футурофония” са: 3 юли - Плевен, 4 юли - Габрово, 9 юли -Варна, 15 юли - Велико Търново, 2 август - Бургас, 9 септември - Сандански, 5 ноември - Пазарджик, 6-ти - Хасково, 13-ти и 14 ноември - София и 19 ноември - Благоевград.

Научих, че успехът без характер е опасен

- Любо, вече стартира националното ти турне “Футурофония”. На 3-ти юли предстои концерт в твоя роден град Плевен, а на 13-ти и 14-ти ноември ще имаш две последователни дати в Зала 1 на НДК. Какво е усещането толкова хора да харесват музиката ти и да пеят заедно с теб? 
- Това е голяма отговорност. Когато видиш няколко хиляди души срещу себе си, които пеят думи, написани от теб в някакъв много личен момент, разбираш, че песните вече не са твои. Те са преминали през теб, но след това са станали нечий спомен, нечия любов, нечия раздяла, нечия изповед. Това е най-голямата награда. Плевен винаги е особено специално място за мен. На сцената там излизам като човек, който се връща на мястото, от което е тръгнал. И в такива моменти си даваш сметка, че пътят има смисъл не когато си стигнал някъде, а когато можеш да се върнеш в началото и там хората да те посрещнат с любов. А НДК пък е съвсем друга емоция. Зала 1 има памет. Там не можеш да излезеш с половин сърце. Публиката там усеща всичко.

- Новият ти албум също носи името “Футурофония”. Би ли споделил интересна история, свързана със създаването на някоя от песните в него? 
- В този албум има много лични неща, но те придобиват друг мащаб, когато са облечени в звук. “Футурофония” за мен е въпросът какъв човек ще останеш в бъдещето. Дали ще запазиш сърцето си, гласа си, вярата си, или ще позволиш случващото се около теб да те превърне в нещо друго. Самата песен “Футурофония” е пример за това. Тя започна като музикална идея, но постепенно се превърна в разговор за времето, в което живеем. За страха да не загубим човешкото в себе си сред всички технологии, информация и шум. Мисля, че всичко това се усеща както в текста, така и във визуалния є свят във видеото. Аз вярвам, че песните въздействат на хората, само ако първо са преминали през теб самия, през артиста. Ако не си плакал, ако не си се съмнявал, ако не си търсил отговор, няма как после някой друг да го намери в песента ти.

- Феновете много харесаха новите ти парчета, но за всеки музикант оценката на колегите също е важна. Има ли отзиви за твоя албум от колеги, които успяха истински да те развълнуват?
- Да, обсъждаме с други артисти, но не искам да споменавам имена. Един колега ми сподели: “Този албум звучи като албум на човек, който вече няма нужда да доказва нищо.” Това много ме докосна. Защото наистина идва момент, в който няма нужда, не искаш, да доказваш, че можеш да пееш, че можеш да пишеш, че можеш да пълниш зали. Искаш да кажеш истината си. Дори тя да не е удобна за всички. Дори някой да не я разбере.

Постер на националното му турне “Футурофония”

- В песента “Футурофония” и впечатляващият є клип си личи вдъхновението от антиутопията на Оруел - “1984”. Какво мислиш за това, че съвремието ни все повече прилича на сюжета на този роман, в който има и “Министерство на истината”, което всъщност ръководи пропагандата, а днес си имаме фактчекъри...
- “1984” е страхотна и легендарна книга, защото не е само за една система. Тя е за човека, който позволява някой друг да мисли вместо него. Това е най-опасното. Не камерите, не лозунгите, не пропагандата сами по себе си, а доброволното отказване от лична съвест и мисъл. Днес живеем във време, в което думите много лесно се подменят. Истината често се превръща в удобство, а лъжата - в инструмент. Проблем е, когато някой започне да решава вместо теб кое имаш право да питаш, кое имаш право да мислиш и кое имаш право да кажеш. Лъжата трябва да се посочва. Аз вярвам, че човек трябва да бъде буден. Не агресивен, не креслив, не фанатичен - буден. Да пита. Да чете. Да не се оставя на готови лозунги. И най-вече - да пази сърцето си от омраза, защото омразата е най-лесният начин да бъдеш управляван.

- Ти беше сред изпълнителите в мащабния концерт по повод 25 години “БГ радио”. С какво ще запомниш най-ярко това събитие и можеш ли да си представиш ефира ни без “БГ радио”? Странно ли ти е, че повечето родни станции толкова се пазят от това да пускат български песни?
- Не мога да си представя българската музика без БГ Радио. И го казвам съвсем искрено и сериозно. За 25 години това радио направи нещо, което не трябва да звучи като подвиг, но у нас, за съжаление, често е подвиг - даде дом на българската музика. Концертът беше празник не само на едно радио, а на всички хора, които вярват, че езикът ни има място в музиката, в ефира, на големите сцени. Ще го запомня с усещането за общност. С това, че различни поколения артисти бяха на една сцена и всички казвахме едно и също: българската музика е жива. Публиката не се страхува от българската музика. Хората пеят български песни на концертите. Плачат на български думи. Влюбват се, разделят се и си прощават на български. Значи проблемът не е в публиката.

- В “Гласът на България” беше ментор, заедно с DARA. Като какъв човек я опозна в предаването и очакваше ли нейната победа на “Евровизия”?
- DARA е много повече от енергията, която хората виждат на сцената. Тя е изключително чувствителен човек. Много буден, много интуитивен, много работлив. При нея има нещо, което не можеш да произведеш изкуствено - тя има присъствие. Когато работиш с някого в такъв формат, виждаш не само сценичния образ, а човека зад светлините и камерите. DARA има голямо сърце. И има смелост. А смелостта в нашата професия не е да излезеш пред публика. Смелостта е да останеш себе си, когато всички имат мнение за теб. Очаквах ли победата? Вярвах и се надявах, че може да се случи. Но при “Евровизия” има толкова много фактори, че никой не може да бъде сигурен. Това, което знаех, е, че ако тя издържи психически и излезе свободна на сцената, цялата европейска публика ще я усети.

- Самият ти бил ли си подложен на толкова много хейт, който да те накара да загубиш увереност, както се случи с Дара, преди съпругът є да успее да є върне мотивацията? Кой беше най-трудният момент в кариерата ти досега?
- Разбира се. Всеки човек, който е на сцена достатъчно дълго, минава през това. Имало е моменти, в които съм бил нараняван, разочарован, предаван. Имало е моменти, в които съм разбирал, че в тази индустрия не всичко е талант, не всичко е труд, не всичко е истина. Трудно е, когато трябва да продължиш, въпреки че знаеш повече, отколкото ти се иска. Когато виждаш фалша, но не искаш да бъдеш част от него. Когато трябва да избереш дали да мълчиш, за да ти е по-удобно, или да кажеш нещо и да платиш цената за това. Аз съм губил увереност, да. Но вярата ми ме е връщала. И хората. Публиката много ясно усеща кое е истинско.

- Наскоро беше вторият концерт на Лили Иванова в легендарната зала “Олимпия”, на който беше сред специалните гости. Какво можеш да споделиш за това събитие и за мястото на Лили Иванова в живота ти? 
- Лили Иванова е еталон. Не просто артист. Еталон за дисциплина, достойнство, професионализъм, характер. Да бъдеш в “Олимпия” на неин концерт е нещо, което не се обяснява с думи. Това е български глас на световна сцена. И не като екзотика, а като класа. Мястото є в моя живот е свързано с голямо уважение. Тя е доказателство, че талантът е само началото. След това идват трудът, режимът, изборите, отказите, самотата, дисциплината. Тя е абсолютният пример, че сцената не търпи случайни хора за дълго. Ако искаш публиката да те уважава, първо ти трябва да уважаваш нея.

- Кои актуални събития те вълнуват най-силно в момента и какво е твоето отношение по темата за дрогата, фентанила и райският газ, който много младежи смятат за безобиден?
- Вълнува ме загубата на смисъл. Това е голямата тема. Когато млад човек няма смисъл, който да преследва, той започва да търси заместители - в опиянение, в агресия, в бърза слава, в опасни преживявания, в празни неща. Фентанилът, райският газ, наркотиците - това не са “модерни забавления”. Това са капани. И най-страшното е, когато обществото започне да ги приема като нещо нормално. Не е нормално. Не е безобидно. Не е игра.

- Според теб, защо тези джигити, които правят дрифтове и гонки по родните пътища са примерни шофьори в чужбина? Какво трябва да се промени у нас? 
- Защото в чужбина знаят, че ще има последствия. У нас много хора живеят с усещането, че може да им се размине. Това е проблем не само на пътя. Това е проблем на цялото ни общество. Не може свободата да означава “правя каквото си искам”. Свободата без отговорност е разрушителна. Когато караш като безумен, ти не си смел. Ти си опасен за дете, за майка, за човек, който просто се прибира вкъщи. Трябват наказания, разбира се. Но трябва и възпитание. Трябва да спрем да се възхищаваме на тарикатлъка. България страда много от култа към “хитрия”. Този, който минава между капките, който заобикаля правилата, който се хвали, че е “оправил нещата”. Докато подобно поведение се смята за героизъм, ще имаме проблем.

- Всички помним признанието на Мими Николова в “Като две капки вода”, че живее с минимална пенсия и без парно през зимата, но за съжаление така е с много пенсионери, на които скокът на цените се отразява най-силно?
- Това е един от парадоксите на нашето общество, което по принцип обича да се гордее с културата си. Но в същото време не може да аплодираш един артист десетилетия и после да го оставиш да живее в унижение... И това не важи само за артистите. Важи за всички възрастни хора. Защото унижението е, когато човек усеща, че вече не е нужен. Ако нямаме чувствителност към тези теми, значи сме загубили нещо много важно - солидарността и емпатията си.

- Кои са най-ценните уроци, които си научил в живота?
- Научих, че талантът не стига. Че успехът без характер е опасен. Че истината има цена, че лъжата се представя за победител. Че трябва да пазиш хората, които са били до теб, когато не си бил удобен, известен или силен. Научих и нещо много важно - човек не трябва да се страхува да започва отначало. Понякога Бог затваря врати, които ти много искаш да останат отворени. После разбираш, че те е пазил. И може би най-ценният урок е благодарността. Ако я изгубиш, губиш всичко. Може да имаш пълни зали, нови песни, големи награди, силни аплодисменти, но ако не можеш да кажеш “благодаря” с истинско сърце, значи си останал беден.