Македонците със 130 тома в световната литература

Другата класика дишат прахта от цървулите на комшиите

Навсякъде в лъжовното мегаиздание българското е заличено

Потресаваща мегаломания скрепена с клептомания тресе Северна Македония. Национална програма събира книжовното u наследство. Не в брошура или две, а в поредица от сто и тридесет тома. Вековни литератури като английската и руската дишат прахта от цървулите на комшиите. Те си стъкмиха азбуката едва през 1945 година.

Как се случи този исторически акт?

С решаващата намеса на Вениамин Миланов Тошев (1915-1988). Известен като Венко Марковски, той е роден в Скопие и израства под сръбски гнет. През 1937 г. минава границата, пристига в София. Единородците го посрещат както брат среща брата. Дават му хляб, подслон и надежда.

Венко записва славянска филология и издава първите си книги. „Народни бигори“ и „Огинот...“ са написани на скопско-велешки диалект, част от югозападните български говори. В предговора към „бигорите“ проф. Стефан Младенов отбелязва:

„В това, че г. Марковски, който е роден в Македония под сръбска власт и се е учил в сръбско училище, пише така хубаво български, няма всъщност нищо чудно, защото народът в Македония си говори български и пее своите български песни.“
И ето че става обрат, който илюстрира как се става ренегат!

Венко Марковски участва в лингвистичен форум, свикан от Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония. Заедно с други видни граматици той реформира делото на Кирил и Методий. Изковава нови писмена.

През май 1945 г. азбуката е готова и филолозите се снимат за спомен пред нея. С новичко букварче под мишница Венко се запретва да прави нова литература. Най-важно е внушението, че населението в югозападните предели на отечеството не е българско:

Македонци секога сте били
не болгарска кърф ви тече в жили.
Славяни сте со славянски език,
со адети свято що се пазят.

Директивата на Марковски е вградена в сегашната 130-томна поредица. Том трети е онасловен „Македонски народни умотворби“ и пладнешки е ограбил българския фолклор. Македонизирано е събираческото дело на Стефан Веркович, Димитър и Константин Миладинови, Кузман Шапкарев, Антон Попстоилов и мнозина други. „Народне песме македонски бугара“, „Български народни песни“, „Сборник от български народни умотворения“ са заглавията на техните сборници.

Навсякъде е посочена националната принадлежност. Навсякъде в лъжовното мегаиздание българското е заличено. Скопските фалшификатори стигнаха дотам, че издадоха фототипно сборникът на Миладиновци. „Български“ е ампутирано, останали са само „народни песни“!

Нашите първопечатни книги също били техни. Става дума за зората на кирилското книгопечатане от края на XV век. Негови центрове са Краков, Цетине, Венеция, влашките княжества и манастири на Балканите. Следващото столетие Венецианската република е главното средище.

През 1519-1520 г. сръбският войвода Божидар Вукович и синът му Винченцо отварят там типография. Книгите са разпространявани в сръбските и българските земи. В „Молитвослов“ от 1536 г. е поместено Житието на Петка Търновска от Патриарх Евтимий. Това е първото наше тиражирано по гутенберговски съчинение.

Божидар умира през 1540 г., предприятието управлява Винченцо. После минава в ръцете на българина Яков Крайков. През 1566 г. той печата „Часословец“, сборник с канонични и апокрифни текстове. Книгата е 268 листа с 31 гравюри. „Още това първо Яково издание показва големите съставителски и издателски качества на своя създател“, коментират палеографите Лидия Драголова и Божидар Райков.

През 1569 г. Яков Крайков пуска „Псалтир“ в съдружество със сръбския издател Йеролим Загурович. После иде „Молитвеник“ от 1570 г. пак със Загурович. Най-сетне са „Различни потреби“ от 1572 г., самостоятелно издание на Крайков.

В псалтира е поместена първата обява за наша книгопродавница: „И който, за каквато и да е потреба, пожелае от светите книги, то всички те са пренесени в град Скопие у Кара Трифун.“

„Това кратко съобщение е най-ранното свидетелство за съществуването на българска книжарница през XVI в. Повече подробности за Кара Трифун и за книжарницата му не са известни“, отбелязва Божидар Райков.

Кой е „първопечатникът“? Така наричат изследователите Яков Крайков. В часословеца той се представя за потомък на стар свещенически род. Бил от Камена река близо до Коласийския град. По онова време Коласия е днешният Кюстендил, а Камена река е местност северозападно от него в полите на Осоговската планина.

В псалтира обаче четем друго: „Аз Яков от пределех македонских, от места завом София, Крайков син.“

Заради топографското разминаване някои допускат, че има двама Яковци. Единият от Кюстендилско, другият от София. Тази заблуда е разсеяна през 1920 г. от проф. Беньо Цонев. Той приема, че Яков Крайков е свързал себе си със София, защото е била далеч по-популярна в Европа от Камена река.

Марин Дринов обяснява „македонската връзка“ още в края на XIX век, когато на политическата карта няма“македонска нация“. „Първо и първо - пише той - ние тук трябва да се позапрем на бележката, в която Яков Крайков казва, че неговото родно място София се намервало в Македония. За разяснение на тая бележка доста ще бъде да напомним, че във Ватиканский препис от българский превод на Манасиевата летопис се намерва образът на българский цар Йоан Александър...“

Той е от XIV столетие, а през XVI или XVII век е добавена приписка на латински: „Йоан Александър Македонец, по просба на когото тая книга биде преведена от гръцки на български.“ Марин Дринов заключава: „От тук става ясно, че по времето на Якова Крайкова и други писатели с името Македония са наричали изобщо българската земя“.

Скопските мегаломани и клептомани обаче остават слепи и глухи. За двете психични разстройства лек няма открит!

Помакедонченият „Часословец“ на Яков Крайков от 1566 г.

Снимка за спомен пред македонската азбука, стъкмена едва през 1945 г.