„Най-тежкият удар“: Как се развива японският блицкриг от 1941 г.

Преди 80 години започва "японският блицкриг" с едновременното нахлуване на японските войски в Тайланд, Малая, Филипините и Хонконг. Най-упоритата съпротива на Япония оказват американските войски при отбраната на Филипинските острови. Но през май следващата година съюзническите сили бяха принудени да се предадат напълно на японците във Филипините. Много по-рано паднаха Хонконг, Малая, Сингапур и Холандска Индия.

Войната в Тихия океан започва през декември 1941 г. с изненадващата атака на Япония срещу главната военноморска база Пърл Харбър на САЩ в Хавай и на другите бази на съюзниците в Тихия океан. Тази война сама по себе си не беше изненада, и не беше неочаквана, но Япония успя да нанесе удар едновременно в много посоки, като разгъна незабавно своите настъпателни операции в Тайланд, Малая, Хонконг и Филипините, като завоюва надмощието във въздуха и по море. При изготвянето на своите планове в щаба на съюзниците не можеха да повярват, че Япония ще може да нанесе повече от един удар едновременно в няколко точки на Тихия океан и в Азия.

Към месец май на 1942 г., в резултат на този "японски блицкриг", огромни територии бяха завоювани в южните морета и в централната част на Тихия океан, но Японската империя не успява да постигне своята пълна победа над съюзническите войски и започва една продължителна война със съюзните държави, които определено я превъзхождат във военен и икономически потенциал. С течение на времето Япония започва да губи своите завладени позиции и към края на 1942 г. е принудена да премине в отбрана.

Филипинската операция продължава най-дълго в първия етап, където филипинските и американските войски оказват най-упоритата съпротива на Японската империя, въпреки че първоначално САЩ обмислят варианта за бърза капитулация на Филипините заради изолацията им от основните им бази и невъзможността да осигурят дългосрочна защита. В японските планове тази операция се смята за част от „Великата война в Югоизточна Азия“, чиято основна цел е превземането на Холандска Източна Индия, богата на стратегически суровини. В същото време Филипините им служеха само като база за извършването на тези операции, и освен това превземането им трябваше да осигури комуникациите между окупираните от Япония територии на юг и самата Япония.

Филипините влизат във Втората световна война с ненапълно ясен преходен статут като се предполагаше, че до 1945 г. те ще получат своята пълна независимост, и имаха сформирано свое собствено филипинско правителство, голяма, но зле въоръжена армия, а самата страна оставаше зависима от САЩ и от базираните там американските войски. Това двойно подчинение, както и слабата подготовка и въоръжение на филипинските войски, са една от причините Японската империя да спечели своите уверени победи над превъзхождащите ги сили на съюзниците, защитаващи тези острови.

Обединените войски бяха командвани от генерал Дъглас Макартър, който в бъдеще ще стане известен с организирането на следвоенните реформи в Япония и разработването на новата японска конституция. Въпреки поражението и капитулацията на американо-филипинските войски след упоритата отбрана на островите и извършената евакуация заедно със семейството преди капитулацията, този генерал беше награден с Почетния медал на 1 април 1942 г.

Смята се, че именно генерал Макартър е убедил президента Рузвелт в необходимостта да се бори за този архипелаг. Обратната гледна точка беше, че защитата на Филипините няма голям смисъл поради тяхната отдалеченост от континенталната част на САЩ и трудностите в снабдяването, които само се засилват след капитулацията на съюзническите територии на континента.

На първия етап в Тихоокеанския театър на военните действия цялата евроатлантическа коалиция беше преследвана от неуспехи, но именно битката за Филипините показа, че е напълно възможно да се устои на японската военна експанзия. Дори лишени от въздушната и морската подкрепа и откъснати от своите бази за снабдяване, американските и филипинските войски показаха неочаквана упоритост и някои войници не спазиха заповедта да предадат своето оръжие, издадена на 8 май 1942 г. от генерал Уейнрайт, който беше заменил Макартър. Много американски войници не се подчиниха на тази заповед и продължиха партизанската война заедно с филипинците.

Самият факт, че американските войски във Филипините продължиха да се сражават, когато съюзниците в Хонг Конг, Малая, Сингапур и Холандска Индия отдавна бяха се предали, като се говори, че именно във Филипините е изкована бъдещата победа на Америка във войната за Тихия океан.

Нещата бяха още по-зле за Великобритания и Холандия, и тяхното поражението беше още по-бързо. На 10 декември 1941 г. японците унищожават последните два съюзнически бойни кораба със своите самолети в Тихия океан западно от Хавайските острови, с което слагат края на „ерата на линкорите“. Британските войски в Малая останаха без подкрепата от морето, а японските войски успяха свободно да дебаркират със своите войски, да изградят своите въздушни бази, които им послужиха за по-нататъшното завземане на все повече и повече територии. Уинстън Чърчил оцени всичките тези събития като „най-тежкия удар, който неговата страна получи през цялата война“.

При защитата на Филипините беше оказана най-упоритата съпротива на японската императорска армия, което по-специално даде време на Австралия да организира своята защита. Ако не друго, това твърди след войната Чарлз Уилоуби, офицер от разузнаването на Макартър, е че са повярвали, че филипинската кампания е ключовия фактор който ще доведе съюзниците до победата защото тя наруши японския график "по начин, който беше решаващ" за изхода на войната и „след битката при Батаан японците не успяха да намерят достатъчно хора, самолети, кораби и ресурси, за да стигнат до обрат при Гуадалканал“. Битката за остров Гуадалканал от колонията на Британските Соломонови острови, която започва в август 1942 г. често се смята за обратната точка в битките в Тихия океан, тъй като бележи окончателния преход на Япония към отбрана.

Но филипинският историк Теодоро Агонсило обаче твърди, че съпротивата във Филипините „не е била необходима, тъй като е довела до загуба на скъпоценни човешки животи, и не е послужила на никаква стратегическа цел“. Според него само генерал Томоюки Ямашита, който отговаряше за японските войски, мечтаеше за инвазия в Австралия, а правителството на премиера Хидеки Тоджо изобщо не го е подкрепял за това.

Основните етапи от съпротивата във Филипините са битките за полуостров Батаан и за остров Корехидор, които се провеждат през януари-април и май 1942 г. Преди това 14-та японска армия, която нахлува във Филипините на 8 декември 1941 г., бързо превзема остров след остров и навлиза в столицата на Филипините Манила на 2 януари 1942 г.

Генерал Макартър изтегля по-голямата част от своите войски на полуостров Батаан в края на декември. След месеци на позиционни битки, когато съюзниците предават една линия на укрепления и преминават към друга, японските войски започват да губят най-боеспособните си части, прехвърлени да се бият за стратегическите по-важни територии. Освен това те сериозно страдаха и от тропическите болести и дълго време не правеха опити да пробият отбраната на съюзниците. Едва на 3 април, след артилерийска подготовка и бомбардировки, японците преодоляват отбранителната линия Орион-Багак, а на 8 април генерал-майор Едуард Кинг изпраща предложение за капитулация, което е прието на следващия ден.

След капитулацията на съюзническата армия на полуостров Батаан японците започнаха да превземат остров Корехидор, като съсредоточиха всичките си сили върху това. Корехидор беше превърнат в непревземаема крепост, която беше сериозно укрепена по време на Първата световна война и оборудвана с мощна брегова артилерия. Този остров блокираше входа на залива Манила и неговото превземане отвори пътя на японците до северните Филипини. Нападението на Корехидор започва на 5 май и след седмица на артилерийска подготовка, на следващия ден гарнизонът на острова се предава и това отне приблизително толкова дни на истински боеве, колкото бяха необходими за превземането на Батаан и Корехидор, колкото бяха нужни превземането на Британските Малая и Сингапур от много по-мощната японска група войски.

Поражението на съюзниците доведе до окупацията на Филипините за 2,5 години, по време на която японските войски извършиха много военни престъпления. Един от най-ярките примери е така нареченият марш на смъртта на полуостров Батаан. Американски и филипински военнопленници, изпратени в концлагерите, трябваше да изминат пеша дълъг път и умираха по пътя от жега и изтощение. Военнопленниците, попаднали в японските концлагери, бяха държани в ужасни условия, което също доведе до много смъртни случаи. Освен това много затворници бяха откарани в самата Япония, за да работят в мините и фабриките, като това транспортиране се извършваше на така наречените кораби на ада и мнозина не успяха да оцелеят по този път. Според някои оценки близо 40% от общия брой на американските военнопленници загиват в японски плен. Трябва обаче да се отбележи, че в немските лагери на смъртта загиват повече от 60% от общия брой на пленените съветски войници.

(Превод за "Труд" - Павел Павлов)