Националната революция, Българската православна църква и християнските ценности

В създадената от Левски революционна организация местни свещеници играят значима, понякога водеща роля

Мнозина от активните дейци на ВМОРО, сред които и апостолът Гоце Делчев, са учители в училищата на Българската Екзархия

В навечерието на големия християнски празник Рождество Христово нека хвърлим поглед към ролята на духовенството и християнските ценности в борбата за освобождение и възкресяване на погиналата преди векове българска държава. Наистина, тази борба е политическа и с подчертано светски характеристики, като е в съзвучие с модерните европейски демократични идеи. От друга страна, идеолозите на националната революция Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев, Гоце Делчев, Даме Груев, техните съратници и последователи, остават верни на вековните духовни традиции на своя народ. Вярно е, че революционерите, принадлежащи преди всичко към тогавашната интелигенция, отправят остри критики срещу проявите на клерикализъм и консерватизъм от страна на висшето духовенство. Въпреки това те не поставят под съмнение християнския мироглед, моралните императиви и ценности на вярата.

Васил Левски (1840-1873), създателят на комитетската организация “в Българско” - в Мизия, Тракия и Македония,- за своите съратници е “Дякона”, монахът-воин на революцията! В почти всички местни революционни комитети свещениците играят значима роля, понякога и водеща роля. Клетвата на всеки новоприет в революционната организация е пред поставени на кръст револвер и кама върху Евангелието. В писмо до новоприети дейци самият Левски заявява: “Братя, от днес радва се всяко българско сърце, от днеска захващате християнския път, защото оставяте всичко и вземате кръста си - или сте истински християни, както ни казва вярата, или смърт ... Бог нека ви е напред и честта българска...” 

В създадената от Апостола на свободата мрежа от комитети се открояват имената на отец Матей Преображенски, архимандрит Макарий от Троянския манастир, йеромонах Генадий Драгалевски, поп Минчо Кънчев и ред други представители на духовенството. Християнските ценности присъстват категорично по време на Априлското въстание (1876 г.) - българската “революция морална и с оръжие”. Стотици свещеници и монаси по един или друг начин са съпричастни към каузата, други участват с кръст и оръжие в ръка. В освещаването на въстаническото знаме, ушито от “Райна княгиня” (Райна Попгеоргиева, дъщеря на панагюрски свещеник) вземат участие петнадесет духовници! Съратници на Бенковски са поп Груйо Бански, поп Недельо Иванов, йеромонах Кирил... Голямата чета, прочула се в битката за Дряновския манастир, е водена от монаха поп Харитон Халачев. Един от членовете на щаба на Ботевата чета е яркият патриот поп Сава Катрафилов. Революционното действие е съпътствано от религиозни церемонии, а християнските храмове се превръщат в последно убежище в неравната борба.... Църквата в Батак - светиня на нашия народ,- е лобното място за стотици мъже, жени и деца...

Сборникът ''Априлското въстание и Българската православна църква'' - 1976 г.

В обстановката на революционен кипеж през 70-те години на ХIХ в. положението на духовенството, особено на екзарх Антим I и висшия клир, е повече от сложно. Духовният глава на българите и неговите сподвижници отдават предпочитание на еволюцията и легитимните форми на отстояване на народните права. От друга страна, водачите на Екзархията споделят стремежа на своя народ и най-будните му синове към извоюването на мечтаната свобода. Най-голямата предосвобожденска дипломатическа акция, целяща да запознае цивилизования свят с “Българския въпрос” (мисията на Марко Балабанов и Драган Цанков в ред западни столици), е заслуга на Екзархията. В отговор османското правителство сваля екзарх Антим и го изпраща на заточение, но българският глас е чут от международната общественост. След Освобождението, макар и само на част от българските земи, ролята на Българската Екзархия остава значима, включително по отношение на революционното движение в неосвободените земи. Нещо повече, своеобразен водач на Кресненско-Разложкото въстание е видният духовник Натанаил Охридски! Положението на църквата е сложно. И все пак, политиката на младата държава успява да съхрани присъствието на висшата духовна власт в Цариград / Истанбул, което е изключително важно за българите в Македония и Одринска Тракия. Същевременно църквата участва в изграждането на новата българска държавност - Учредителното събрание в старата столица Търново през 1879 г. е председателствано от бившия екзарх Антим. Църквата полага сериозни грижи за съхраняването на българщината в останалите под османска власт земи. Дейността на българските правителства в областта на образователното и църковното дело среща разбиране и помощ от страна на Екзархията - единствената легитимно призната институция на българите в пределите на Османската империя. Ръководена от екзарх Йосиф, църквата води упорита борба с нарушаването на правата на българите от страна на “Високата порта” и решително се противопоставя на враждебната политика на Цариградската патриаршия. Екзархията и нейните дейци трябва да бранят своето паство от бруталната не само политическа, но и въоръжена “пропаганда” на Гърция и Сърбия. По места тази антибългарска политика, в която са използвани всички възможни средства (пари, доноси пред турските власти, кръвопролития и т. н.), среща решителния отпор на екзархийските дейци, свещениците, учителите, обикновените българи. За съжаление, след Освобождението са факт и негативните процеси, рушащи националното единство, преди всичко в отнетите от иначе християнските ни съседи български земи. Румъния и Сърбия последователно унищожават и фалшифицират българското християнско наследство, прогонват българското духовенство и интелигенция, прокарват курс на народностна асимилация в Поморавието и в Северна Добруджа. Настъплението на сръбската и гръцката “пропаганди” в Македония (агресивни действия на паравоенни формирования, придружени с насилие и кръвопролития) е подкрепяно от Цариградската патриаршия, пряко или косвено от руската политика на Балканите, от самите османски власти. Въпреки всичко, с усилията на българската дипломация и упоритата борба на останалите под османска власт сънародници се стига до забележителни резултати. Благодарение на правителствата на Стефан Стамболов и Константин Стоилов в Македония са назначени седем български митрополити, а девет епархии се ръководят от екзархийски наместници. До началото на ХХ в. институциите на Екзархията бележат постъпателно развитие. В перманентната битка с гръцката и сръбската интервенция откриването на български училища има решаващо значение за запазване на българския дух и културни характеристики на сънародниците ни в Македония и Одринска Тракия. Под ръководството на църковните общини отворят врати мъжка и девическа гимназии в Солун, както и педагогическа гимназия в Одрин. Към 1903 г. българските училища в Македония и Одринска Тракия наброяват респектиращото число 942. В тях се учат над тридесет хиляди ученици, а учителите са около хиляда и петстотин.

ВМОРО (Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация), независимо от проблемите в отношенията си с църквата, вижда в Българската Екзархия необходим, а и естествен съюзник - проблем, който е проучен от доц. Милен Михов в книгата “С кръст и меч” (2002). Мнозина от най-активните дейци на организацията, вкл. нейните водачи Гоце Делчев, Даме Груев, Христо Матов, Гьорче Петров, Ефрем Чучков и Тодор Александров, работят като учители в екзархийските училища. В заключение нека припомним ярката личност на отец Търпо Поповски (1848-1928) от с. Косинец, Костурско, самоотвержен деец на Екзархията, но и на ВМОРО - за съвременниците той е „... поборникът свещеник, революционер и сеятел на българската азбука в град Костур и околните български села...”, а и в по-широките предели на поробената българска земя Македония.