Победите на Момчил юнак: Там, където се роди Римската империя

Българските знамена са се развявали над град Филипи още при хан Пресиан

През средновизантийския период Драма се развива като мощна крепост

Завземайки византийската територия край Егейско море през 1344-1345 г., Момчил юнак, новият господар на Беломорието, не може да не е обърнал внимание на плодородните полета край древния Филипи и важния град Драма, опиращи на североизток до склоновете на Родопите. Така владенията му добивали завършен вид и се свързвали с планинската област Меропа, откъдето тръгвали неговите завоевания.

По този начин победоносните конници на Момчил по всяка вероятност са препускали и край стените на Филипи, намиращ се на 15 км северозападно от Христуполис (Кавала). Там през 42 г. пр. Хр. става съдбоносната битка на Октавиан Август и Марк Антоний срещу убийците на Цезар, Брут и Касий, която решава създаването на Римската империя. Ще припомним, че българските знамена са се развявали над този град още при хан Пресиан, който, според открития във Филипи надпис, го присъединява през 837 г. към държавата си.
През XIV в. градът от античната епоха тъне в руини. Над него обаче се извисява стръмен връх, на който някога се е намирал Акрополът от IV в. пр. Хр. Тази крепост не е изоставена и в следващите векове, но е преустроена от ромеите през Х в. Най-импозантна и запазена е четириъгълната кула-донжон за последна защита на бранителите от XIV в. Тя е аналогична на кулата Елефтери и на много други подобни фортификационни съоръжения от епохата. Входът тук също е на 1.5 м височина от повърхността, като при опасност дървената стълба e била вдигана. Интересни са изпълнените от тухли кръстове и мотив “рибя кост” по фасадите на кулата.

Точно насреща на Филипи в склоновете на Пангей е крепостта Вранокастро край с. Палеохори. Според някои данни названието на замъка идва от името на византийския аристократ Алексий Врана, който го ремонтира през XII в. Но от археологическите данни се разбира, че твърдината е построена още във времената на македонската доминация за защита на златните мини в района на Пангей. През късноантичния период тук има малка стражева крепост, възобновена във византийската епоха. Тя функционира до 1383 г., когато е обсадена и превзета от османците.

Ще завърша преглед на завоеванията на Момчил със средновековната крепост на Драма, която се намира в последните южни ридове на Родопите, наречени Фалакро (планината Боздаг). Останките от стените є са пръснати на различни места из днешния град и най-вече в северната част до църквата “Св. София”. През средновизантийския период Драма се развива като мощна крепост със стратегическо значение, а административно и църковно е подчинена на Филипи. През 1204 г. тя е в ръцете на латинците, през 1223-1224 г. е взета от Теодор I Комин, в 1230 г. е заета от българския цар Иван Асен II, а през 40-те години на века ромеите си връщат града.

През първата половина на XIV в. Драма е въвлечена във византийските граждански войни. По време на междуособицата между двамата Андрониковци през 20-те години на столетието градът е резиденция на императрица Ирина, съпруга на Андроник II, която умира и е погребана там. При втората гражданска война през 1341-1347 г. Драма често преминава от ръце в ръце.

Изглежда, че запазените стени на крепостта са изцяло от византийската епоха, защото няма никакви данни за по-ранно укрепление. Като цяло те обхващат естественото възвишение, което се намира в старата част на съвременния град. Доколкото може да се изчисли от съществуващите днес по-късни сгради, крепостта е имала площ от около 60 дка при дължина на стените от 850 м и дебелина на зидовете от 1.7 до 3 м. На всеки 60-80 м има правоъгълни кули, като четири са от източната страна, една - от север и една на североизточния ъгъл. Най-добре запазена (височина 14 м) е северната кула, в която ясно личат гнездата за дървените греди-сантрачи. Липсват данни какви са били сградите във вътрешността на средновековния град.

В края на нашето описание на вероятните владения на Момчил в западна посока искаме да наблегнем на едно много важно, макар и косвено, доказателство. Става дума за участието на сърбите в “преразпределението на византийското наследство”, което става особено осезаемо през 1345 г.

В началото на 1343 г. крал Стефан Душан се възползва от гражданската война във Византия и завзема района източно от река Вардар заедно с богатия град Мелник. Той придава голямо значение на завоюването на ромейските градове, което по-късно се вижда от титлата, която си присвоява. По това време кралят разтрогва съюза си с Йоан Кантакузин, като за причина се изтъква превземането от узурпатора на важния град Верия, към който сърбинът също има претенции. Така Душан се присъединява към страната на регентството в Константинопол.

Ще припомним, че по това време Момчил е назначен от Йоан Кантакузин за владетел на Меропа със задача да разорява вражеските градове. От своя страна през май 1344 г. воден от воевода Прелюб сръбски отряд напредва към Беломорието през Серес (Сяр), но е разбит при Стефаниана от съюзните на Кантакузин турски войски.

И тук идва най-интересният момент. След многобройните обрати на събитията през втората половина на 1344 и първата половина на 1345 г. Момчил се обявява за независим и разширява владенията си в цялото Беломорие. На 7 юли обаче той е убит в злощастната битка пред стените на Перитеорион. И ето, че в самото начало на септември 1345 г., буквално дни след гибелта на българина, армията на Стефан Душан се придвижва на югоизток и заема Серес и всички градове западно от Христуполис (Кавала). В сръбски ръце пада и Халкидики заедно с Атон.

Излиза, че Стефан Душан само е чакал отстраняването на Момчил, за да нахлуе в освободените територии на неговата унищожена държава. Същото се отнася и за земите на Матей Кантакузин на Халкидическия полуостров, които са били главна цел на българина през последните месеци на неговото управление. Синът на Кантакузин е бил буквално натикан в морето от необезпокояваните от никой сръбски войски.

Има достатъчно примери в подкрепа на идеята, че именно благодарение на тези завоевания Стефан Душан добива самочувствие и през декември 1345 г. се самообявява за цар в Серес. Действията на Стефан Душан ни помагат да си обясним защо българинът толкова настойчиво е атакувал преди Халкидики. Още през ноември 1345 г. сръбският крал изпраща на Атон логотета Хриз със задача да убеди светогорската управа (протата) да го признае за законен владетел. Накрая е намерено компромисно решение - във всички атонски манастири при служба да се споменава името на Стефан Душан, но след това на византийския император. От своя страна сърбинът потвърждава правата на атонските обители и прибавя много нови.

Стъпвайки върху сведенията на Йоан Кантакузин, може смело да допуснем, че подобни действия е замислял и Момчил. Краткото време и катастрофата при Перитеорион му е попречила той да се опита да легитимира своето царско достойнство, както прави Стефан Душан на 16 април 1346 г. в Скопие.

Въпреки неуспеха на Момчил юнак, създаването на неговото просъществувало едва две години царство в Беломорието е незабравима страница в българската история. Родопчанинът ще остане в аналите и като първият балкански владетел, който се противопоставя на прииждащите от Азия турци. Ето защо ние, неговите потомци, няма да забравим делото му и ще го тачим достойно.