Какво се случва с българската земя

Около 30% от територията на България е изложена на риск от засушаване и деградация на почвите, а климатичните промени задълбочават проблема

По-високите температури изсушават почвите по-бързо, а валежите все по-често са кратки и интензивни порои

Интензивното земеделие, обезлесяването и ерозията намаляват способността на почвите да задържат вода

Проф. д-р Емил Гачев *

Хлябът, плодовете и зеленчуците започват от почвата. Когато тя губи влага и плодородие, последствията се простират далеч отвъд нивите - към хранителната сигурност, водните ресурси и устойчивостта на цели екосистеми. В България климатичните промени вече засилват риска от засушаване и деградация на почвите, а обезлесяването и част от земеделските практики допълнително задълбочават проблема. Така в някои райони страната постепенно губи едно от най-ценните си богатства - плодородната земя.

Когато почвата прогресивно губи влага, а качеството ù се влошава, говорим за процес на опустиняване (desertification или т. нар. аридизация). Това води до силен спад в биологичната маса и плодородието ù.
Засушаването е временен недостиг на почвена влага. То може да продължи месеци или години, но обикновено е обратимо. Опустиняването е дългосрочен процес на деградация на почвите и растителността, при който земята постепенно губи своето плодородие.

Засушаванията не са необичайни за България, но климатичните промени през последните десетилетия засилват тяхното въздействие. В резултат рискът от деградация на почвите и опустиняване нараства, като днес около 30% от територията на страната е уязвима. Най-застрашени са Югоизточна и Североизточна България, където релефът е предимно равнинен, огромен дял от земята се обработва, а валежите на годишна база са сравнително малко.

Повишаването на температурите увеличава изпарението и води до по-бързо изсъхване на почвите. Така при безвалежни периоди със същата продължителност, каквито са имали и в миналото, днес почвената влага намалява по-силно.

В историята на метеорологичните наблюдения в България годишното количество валежи в България не показва ясно изразена тенденция на промяна, с изключение на известно намаление в планините на Югозападна България. Но в някои части на страната, включително Северна и Западна България, се наблюдава тенденция на намаляване на валежите през топлото полугодие. Освен това все по-голям дял от валежите пада под формата на потенциално опасни валежи (над 60 мм за едно денонощие). Такава тенденция се установява в части от Централна Южна България, особено в Родопите, както и в североизточната част на страната.

Това означава, че между отделните силни извалявания остават по-дълги периоди с малко или никакви валежи.
Рискът от засушаване се променя през различните сезони. През пролетта и лятото най-уязвими са Черноморското крайбрежие и Горнотракийската низина. С настъпването на есента зоната на риск се разширява и обхваща голяма част от Северна България. През зимата най-често засушавания се наблюдават в Източна Добруджа, Горнотракийската низина и Северозападна България.

Климатичните промени поставят почвите под двоен натиск. От една страна, по-високите температури и по-продължителните засушавания ги изсушават и увеличават риска от пожари и ветрова ерозия. От друга, зачестяващите поройни валежи отмиват плодородния почвен слой и ускоряват водната ерозия.
Растителността играе изключително важна роля за съхраняването на и без това недостигащата влага в засушливите райони на планетата. Растенията поемат вода от почвата и подпочвените хоризонти, задържат дъждовните капки и намаляват директното изпарение от повърхността. Те отдават влагата равномерно в атмосферата и в същото време корените им укрепват почвата и я правят по-здрава.

При нарушена или липсваща растителност, горният почвен слой лесно изсъхва и се разпрашва. Така той става много податлив на ветрова и водна ерозия.

Други проблеми идват от практиките в класическото растениевъдство. Разораването на земята и оставянето ù гола за определено време - например в периода до сеитбата, излага плодородния хумусен почвен слой на риска да бъде отвят от ветровете или отнесен от дъждовни води. От друга страна, е вредно и прекомерното напояване, което води до засилено изпарение и отлагане на соли в почвата. Това е още един механизъм, по който тя може да стане негодна за обработка и неплодородна.

Всичко това показва колко важно е да опазим почвите и да повишим тяхната устойчивост към засушаване. Добрата новина е, че решенията са известни отдавна. Сред тях са почвозащитните практики в земеделието, залесяването и изграждането на полезащитни пояси, които намаляват ерозията и помагат за съхраняването на влагата.

Историята показва, че подобни мерки дават резултат. Катастрофалните прашни бури в Големите равнини на САЩ през 30-те години на ХХ век водят до разработването на по-устойчиви методи за обработка на земята. В България силните прашни бури през 50-те и 60-те години стимулират създаването на системата от полезащитни горски пояси в Добруджа.

Днес предизвикателството не е да открием нови решения, а да създадем икономически и социални стимули за широкото прилагане на вече доказалите се практики.

Сред най-важните мерки е залесяването: на силно оголените терени трябва да се засаждат с бързорастящи видове, а на по-умерено обезлесени - подходящите за конкретните климатични условия.

България вече има успешен опит в тази посока. След приемането на Закона за защита на родната природа през 1928 г. започва мащабна кампания за залесяване на ерозирали и обезлесени крайселски земи. В следващите десетилетия горските площи нарастват значително, а горите се превръщат във важен фактор за ограничаване на ерозията, регулиране на водния режим и съхраняване на почвената влага.

Част от тези успехи обаче днес са поставени под въпрос. През последните десетилетия интензивната сеч и унищожаването на ценни горски масиви отслабват способността на горските екосистеми да задържат вода, да ограничават ерозията и да намаляват риска от все по-честите и катастрофални наводнения и пожари.

Ето защо възстановяването и опазването на българските гори отново е от ключово значение. Особено важни са старите гори, които изпълняват незаменими функции за съхраняването на водните ресурси, биоразнообразието и устойчивостта на екосистемите. Тяхната стойност като местообитания и естествен регулатор на природните процеси е многократно по-голяма от цената на добитата от тях дървесина. Затова сечта в старите гори трябва да бъде ограничена до минимум и подложена на много по-строг контрол.

Важна мярка е и да се доразвие и разшири системата от полезащитни горски пояси - изкуствено създадените горски ивици в откритите равнини, предназначени да намаляват скоростта на вятъра. Те доказано предпазват земеделските земи от ветрова и водна ерозия, суховеи и засушавания. България има дългогодишен опит в тази област - в средата на миналия век в Добруджа е създадена една от най-мащабните системи от полезащитни пояси в Европа.

В селското стопанство вече се насърчава иновативната практика на неорното земеделие (no-till обработка), при която семената се засаждат директно в дълбочина, без горният почвен слой да се разорава и обръща. В периодите, в които земята е свободна от основните култури, почвата може да бъде покрита с органични материали - слама, листа и др. или засадена с тревни видове (т. нар. зелено торене). Затревяване може да се прилага и между дърветата в овощните градини.

Всичко - от храната на трапезата ни до чистата вода и богатото биоразнообразие - започва от почвата. А в основата на опустиняването, както и на всички други екологични проблеми, стои едно противоречие: в цената на продуктите и услугите много рядко влиза цената, която плаща природата - за изхабяването на природни ресурси, замърсяването и увреждането на екосистемите. Благата, които използваме, са много по-скъпи, отколкото финансово плащаме за тях. Осъзнаването на стойността на почвата е първата стъпка към нейното опазване.

Опустиняването отдавна не е проблем само на далечни засушливи райони. Част от България вече е изложена на риск, а климатичните промени могат да задълбочат процеса. От решенията, които взимаме днес за почвите, водите и земеползването, зависи дали ще успеем да съхраним плодородната земя за следващите поколения.

(От climateka.bg)

* Авторът е професор в секция „Води“ на Института за изследвания на климата, атмосферата и водите при БАН. Има докторска степен по специалност „Ландшафтознание“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Занимава се с изследвания в областта на хидрологията, геоморфологията и климатичните промени.