Минаха години без да те забравя...

Смъртта на Владо Яневски отново извади на показ въпроси, чийто отговори идват не от изкуството, а от политиката

Яневски наистина бе певец на скопияни - на кореняците, но и на всички

Този път ще напиша нещо лятно и по-леко, макар че ще стане дума за починал човек. През миналата седмица поне десетина пъти си пусках да чуя и изслушам отново и отново песента на Владо Яневски „Црно тиквешко!“. Певецът почина на 66-годишна възраст и в сряда бе погребан в централните гробища „Бутел“ на Скопие. За тези, които не знаят и не им е това работата, Владо Яневски бе една от емблематичните фигури на популярната музика в Република Северна Македония, чиято кариера съвпадна по време с годините, през които съседната ни държава се откъсна от вече несъществуващата СФРЮ и живееше като свободна, суверенна и независима държава. Нека да не звучи пресилено, ама от една странична гледна точка като моята (макар че съвсем не бе странична!), цялата противоречивост на творчеството на Яневски бе сходна с развитието на страната в периода на „транзиция“, както край Вардар наричат прехода, който започна през есента на 1991 г. и на който краят съвсем не се вижда.
Владо Яневски бе певец на жителите на Скопие. На кореняците от Чаир, кварталът, където се бе родил и който през последните тридесетина години рязко промени своя етнически профил от „македонски“ на албански. В началото на 90-те години на миналия век, когато започнах работа като кореспондент на Българското национално радио в Скопие, приятели ме убеждаваха, че Чаир е „малката България“. Може би защото там, в този район бе роден и израснал легендарният българин Борис Дрангов, може би и заради все още тук-там запазеният дух на българското, съхранен в годините на Титовия тоталитаризъм. Днес Чаир е „друга бира“ и това може да се види и с невъоръжено око веднага щом се мине зад най-големия в Скопие зеленчуков пазар, странно наречен Битпазар. Но така или иначе етническият профил на квартала, или района, както предпочитате, вече е друг. И никак не беше случаен фактът, че когато в средата на 90-те години Албания откри свое посолство в суверенна и независима Република Македония, и къщата, в която дипломатическата мисия бе настанена, и резиденцията на посланика бяха на левия бряг на Вардар, оттатък пазара, в Чаир. Неформалното, но строго правило чуждите държави да търсят сгради за посолства и резиденции на десния бряг на реката, в полите на хълма Водно, бе нарушено тъкмо от страна на албанската дипломация. Очевидно мотивът пратениците от Тирана да се чувстват свободно в своя естествена езикова и етническа среда, бе по-силен от всяка друго правило. Е, и американците по-късно разположиха своята мисия оттатък реката, но я качиха на най-високото място над тихите води на Вардар, за да се вижда отвсякъде и от всяка гледна точка.
Май се отклоних, но ще се наложи и още веднъж да го направя. Това с „малката България“ тогава вероятно много ме е впечатлило, но скоро, пътувайки служебно или не из младата република, научавах, че почти във всяко населено място имаше квартал или някаква малка част от него, за която ми казваха, че е или „малката София“ или „малката България“. И в Скопие бе същото, където освен Чаир и Драчево, да речем, също бе някаква хипотетична част от родината ни. Толкова много бяха връзките с България, така бе нашарена картата на Република Македония от тях, че сега, години оттогава се питам къде останаха всички тези „малки Българии“ и „малки Софии“. И си мисля, че ако тогава това е бил някакъв знак за ребългаризация на Република Македония, идващ от запазената историческа памет, започнала да се проявява без особен страх в първите години на надежда след откъсването от СФРЮ, как да приемем твърденията на сегашните власти в Скопие за опасността от „побългаряване“ на обществото на Република Северна Македония. И за да не стане така и да ми се разсърдите, че ще напиша текст без да споменавам в него премиера на страната Християн Мицкоски, ето, ще го кажа така: не виждам никаква разлика между неговите ежедневни призиви гражданите на Северна Македония да се пазят от „бугаризация“ на държавата с констатацията, направена от трибуната на парламента в средата на 90-те години от стария белградски комунистически апаратчик и тогава президент Киро Глигоров, че на институционално държавно ниво процесът на дебългаризация в Република Македония е приключен и че ако такова чувство все пак някъде в обществото има, то е „само в някои семейства“.
 Е, сега може да се върнем към повода за днешния текст. Владо Яневски наистина бе певец на скопияни. На кореняците, но и на всички, които през годините на развитието на столицата бяха намерили житейски пристан в нея. Яневски не бе човекът на младите хора в града и в държавата, които си имат своите музикални и естетически предпочитания в други жанрове. Неговата публика бе сред еснафа на Скопие, тоест на средната класа, както сега са нарича и доколкото такава я има край Вардар.
 С други думи Владо Яневски си имаше своята публика. Бил съм на негови концерти в Универсална зала, която преди време България подари на Скопие след катастрофалното земетресение там през юли 1963 г. Някога това беше единственият обект и за митинги, и за партийни сбирки и сборища, и за концерти в града, нямаше друг. Залата бе пълно копие на цирка в София на Солни пазар, където сега се издигат модерните небостъргачи на Профсъюзите и на новия хотел „Мариот“, целият в стъкло. По странно стечение на обстоятелствата, или като припомняне да не се забравя символната връзка между София и Скопие, и двете сгради, лика прилика една на друга, пострадаха при пожар. В София шатрообразната сграда изгоря напълно, докато в Скопие, въпреки заканите на всеки нов кмет на града да я поправи, тя все още стърчи грозно с охлузената си конструкция. При това на централния скопски булевард, който се нарича „Партизански одреди“.
Да, Владо Яневски бе популярен, но около него нямаше митология. Както към Тоше Проески, например, чието име днес носи централният стадион в Скопие, музеят в родното му Крушево и още много други обекти. Тоше е мит, докато за Владо Яневски никак не е сигурно, че няма бързо да бъде забравен. А не бива. В първите часове след съобщението за смъртта му колеги журналисти отбелязаха с учудване, че нито една от многото телевизии в Скопие не прекъсна програмата си не започна да излъчва негов концерт, например. Като при Тоше и неговата гибел. Някак си безразлично новината за кончината му бе приета от обществото и без това настръхнало от лавината натрапвани новини за липсата на напредък по пътя на европейската интеграция и за опасността, която идва от страна на „източния съсед“ да го „българизира“. Да, май в тази обстановка на прекомерен патриотизъм, излизащ извън всякакви нормални рамки и нагнетяван ежечасно от медии и политици, доста хора не можаха да му простят, че Яневски участва активно с песните си в пропагандата на референдума, който премиерът Зоран Заев организира и проведе, за да получи подкрепата на обществото за промяна на името Северна Македония в изпълнение на Преспанския договор с Гърция. Това май не се прощава и до днес, въпреки популярността. Припомниха, че през 1992 г. само месеци след обявяването на суверенната Република Македония е участвал във фестивал на югославската музика, а е отказал да пее на подобен в Република Македония. И други неща извън творчеството му бяха напомнени и това не е невъзможно в едно болно общество като това край Вардар. Добре, че неговите колеги от популярната музика направиха така, че все пак Владо Яневски да бъде почетен и изпратен в по-добрия свят на музиката и политиката като певец, композитор и автор на хубави текстове.
Добре, де, а какво общо има тук „Црно тиквешко“? Ами това е една от най-хубавите песни, които Владо Яневски създаде и изпя. Някои даже вече я приемат като втория химн на държавата, макар че и това е пресилено. Става дума за черното вино, на което ние казваме червено и което се произвежда в района на Тиквешията по поречието на Вардар, като символ на... а бе, на много неща. Харесвам я много и затова вероятно, както казах в началото, през миналата седмица поне десетина пъти си я пусках да я чуя отново. И отново. „Црно тиквешко“.