Трагедията с конвоя към Шар планина

Навършиха се двадесет и пет години от трагедията по пътя от Скопие за Тетово, при която ненужно загинаха десет запасняци от Прилеп

По отношение на Северна Македония българската дипломация не се учи от собствените си грешки

Започнах да пиша този текст в събота, 8 август. Имах си професионални, но повече и лични причини за това. Защото датата 8 август отпреди двадесет и пет години е останала в паметта ми (и вероятно ще бъде там до края на живота ми!) като деня на една от най-жертвените трагедии, на които съм бил свидетел.

На този ден, 8 август 2001 г., на шосето от Скопие към Тетово, посред бял ден в дефилето Карпалак загинаха десет войника на Армията на Република Македония, тръгнали да придружават конвой, с който на воюващите по ридовете на Шар планина трябваше да бъдат доставени муниции. И десетимата загинали бяха от Прилеп, родното място на писателя Димитър Талев, а и не само на него, което той увековечи като неговата любима Преспа. Случаят е пример за това как войната взима ненужни жертви, независимо от коя страна на фронтова линия са те.

Отлично помня този ден, както и почти всички останали от тревожната пролет и лято на 2001 г. Вече се очертаваше краят на въоръжения конфликт с активната и сериозна намеса на представителите на ЕС и на НАТО.

Тогава в репортажите си ги определяхме с достатъчно безличното „международната общност“, но хората, които тези съюзи пратиха да търсят мира в Скопие по време на кризата, си свършиха работата. Даже се чуваше все по-ясно, че на 13 август ще бъде подписано мирно споразумение за слагане край на въоръжения конфликт и на жертвите, които той взе и от двете страни - от бунтовниците от Армията за национално освобождение (АНО) на Али Ахмети и от силите на държавата и правителството на премиера Любчо Георгиевски. Кой да допусне, че само пет дни преди тази важна дата коварството и жестокостта ще вземат още жертви. Кой да допусне, че това ще се случи толкова ниско сред полето и толкова далеч от „фронтовата линия“, която през целия период на конфликта се беше очертала по билото на Шар планина.

Още в ранните утринни часове на 8 август 2001 г., сряда, в Скопие се чувстваше някакво особено напрежение. Вече си бях предал кореспонденцията за обедната емисия на „По света и у нас“, когато дочух, че нещо се е случило на пътя от Скопие за Тетово. Да е било 9 часа, девет и нещо, там някъде... Разбира се че веднага се свързах с говорителя на правителството тогава Антонио Милошоски. Тогава, по онова време, преди двадесет и пет години, бяха му възложили задачата да осигурява връзките с медиите. Познавахме се добре и затова, когато му звъннах, той веднага вдигна. И без да изчака дори да му кажа за какво го търся, той буквално изхлипа в слушалката и на пресекулки ми каза: „Господине Филипов, Коста, случи се нещо ужасно... на Карпалак... десет жертви... повече сега не мога да ти кажа...“ 

По-късно през деня нещата се изясниха. Рано сутринта военен конвой тръгва от казармата „Гоце Делчев“ в Скопие за Тетово. В един от военните камиони са натоварени сандъци с боеприпаси, които трябва да стигнат до воюващите части на Армията на Македония. Като израз на пълното безхаберие в организацията и дисциплината, което доста често се проявяваше от страна на военните по време на целия въоръжен конфликт, в същия камион са качени десетина резервисти, всички от Прилеп, които трябва да отидат на смяна на своите бойни другари някъде около Тетово.

Избързвам да кажа, че в разгорялата се дискусия в навечерието на двадесет и петата годишнина от онзи 8 август, главният въпрос, който се задаваше и продължава да остава без отговор е кой, бе джанъм, кой беше този армейски командир, който позволи на конвоя да тръгне, без да има каквито и да е гаранции за сигурността на войниците, пътуващи в него. Изказаха се тогавашни военачалници, сега вече в запаса, говориха политици и държавници, свидетели и участници в онези събития. И никой от тях, ама наистина никой не си отвори устата да каже как се стигна до трагедията.

И как така бунтовниците от АНО са знаели маршрута и времето на преминаване на конвоя и са избрали тъкмо единствената теснина по пътя от Скопие за Тетово в дефилето при Карпалак, та там са поставили хората си с гранатомета, улучил тъкмо камиона с боеприсапите и десетимата прилепчани в него. Не стана ясно и кой точно е бил бунтовникът от местната УЧК, натиснал спусъка на гранатомета и уцелил камиона. Може би защото е някъде по високите места на политиката и държавата. Нали тъкмо от политическото крило на АНО се роди Демократичния съюз за интеграция, дълги години партньор във властта на всяка от двете основни партии на македонците - ВМРО-ДПМНЕ и СДСМ. Пълно мълчание с четвъртвековна давност. Срам!

Никой от десетимата не оцеля. И как да се спасиш, когато седиш върху истинско буре с барут, образно казано, под формата на сандъци с боеприпаси, които дори само при по-силен удар са готови да се взривят. Прилеп бе почернен, а както реакция на жертвите бе подпалена джамията в Старата чаршия на града.

След пет дни бе подписан Охридският мирен договор, с който бе сложен край на въоръжения конфликт. Което просто доказа, че цялата жертвеност на ситуацията от преди пет дни, на 8 август, е била напълно излишна. Напълно! Двама от подписалите документа - лидерите на две от партиите на албанците Арбен Джафери и Имер Имери, не са вече между живите. Другите двама - Бранко Цървенковски и Любчо Георгиевски, са извън активната политика.

Али Ахмети, който се приема като победител в конфликта без неговият подпис да стои под Договора, заедно с неговата ДСИ в момента е в опозиция, но е може би единственият сериозен фактор, който брани пълнотата на ангажиментите, които държавата прие по отношение на местните албанци. От друга страна обаче това, че правителството на Християн Мицкоски открито търси ревизия на съдържанието на документа, е повече от очевидно. Но това е тема за следващ разговор.

Такава държава, която не уважава приетите от нея документи и такива държавници, които не спазват подписа си, не заслужават респект. И към нея трябва да се отнасяме по начин, който самата тя е предизвикала. Затова се чудя защо толкова време не се намери форма да се изпълни желанието на Ива Михайлова от Кочани да се лекува в България. Толкова ли за всички тези години не се научихме как да постъпваме като държава при подобни казуси. Те, тези казуси вече си имат своята история, но трябва да имаш памет за нея, както дипломацията като консервативна дейност повелява.

Владо Панков, лека му пръст, ли не беше, Спаска Митрова ли не беше, Йове Стояновски ли или Люпчо Георгиевски от Битоля ли не е? Или Пендиков от Охрид? Сигурно ще пропусна някой. Сега и Бекир Кадриевски от „Шемето“ щели да го малтретират. И Йотова, и Радев, пък и Петрова-Чамова, казват, че били наясно с кого си имаме работа в Скопие. Разберете - всеки опит чрез традиционни дипломатически и добросъседски методи да се търси съдействие от тамошните власти, за да се разреши на девойката от Кочани да се лекува у нас, е напълно излишен. Писма, молби, призиви - това е вятър работа, когато става дума за политиците от Скопие. Там това се приема като слабост. Натиск трябва, но не в Скопие, а отвън, от онези институции и съюзи, които преди 25 години осигуриха мира в държавата.

А на хората от българското външно министерство, които пишат текстовете на съобщенията по този и други случаи, горещо препоръчвам веднъж завинаги да се откажат да свързват Северна Македония с върховенството на правото и закона. Това са две несъвместими величини, сега, а се съмнявам и за в бъдеще. Знам си хората там. Кочани е градът, който вече толкова време чака справедливост за онази трагедия в дискотеката, за пострадалите от която и България помогна. И то как! Съдът, който съди Ива Михайлова е същият, който отлага тази справедливост, образно казано. Какво да чакаме от него - милост, справедливост, хуманизъм? Забравете!