Труд
Автор:
Костадин Филипов
Уж поназнайвам нещата, а и аз вече взех да се обърквам. При това в спорове, които се водят в публичното пространство в Република Северна Македония по тема, за която съм писал неведнъж и дваж. И точно когато стигам до извода, че всичко е пределно ясно, че повече няма какво да се каже и ето, отново на преден план излизат твърдения, които излизат от устата на важен политически и институционален фактор, така че да не бъдат пренебрегнати.
За да разберем контекста, няма да мине и без малко история. Двама министри на външните работи на Северна Македония са се хванали за гушата и спорят ли, спорят. Единият от тях е бивш - това е Буяр Османи от Демократичния съюз за интеграция (ДСИ), воден от някогашния бунтовнически командир Али Ахмети.
ДСИ се роди през 2002 г. от политическото крило на Армията за национално освобождение (АНО), която предизвика въоръжения конфликт в страната през пролетта и лятото на 2001 г., приключил с подписването на Охридския мирен договор на 13 август същата тревожна година. Това стана възможно заради активната и настойчива работа на международната общност, която пое и гаранцията за спазването на договореностите от Охрид.
Другата „страна“ в спора е сегашният министър на външните работи и на външната търговия Тимчо Муцунски от управляващата ВМРО- ДПМНЕ, създадена в началото на 90-те години на миналия век и ръководена до днес само от трима лидери - Любчо Георгиевски, Никола Груевски и в момента от Християн Мицкоски. Тъкмо ВМРО-ДПМНЕ бе на власт в годината, в която изгря звездата на Али Ахмети като командир на АНО и бе подписан охридският документ. Още тогава, а и през всички години оттогава насам, Али Ахмети живее със самочувствието, че е победител в конфликта, който той разпали, макар че под споразумението, подписано в крайезерния град, неговият подпис не стои. Но духът му бил там, казват.
Всъщност двама от четиримата партийни водачи, сложили парафа си под документа, вече не са между живите. Това са Арбен Джафери, тогава председател на Демократичната партия на албанците (ДПА) и Имер Имери, лидер на Партията на демократичния просперитет (ПДП). То, ако погледнеш, и политическите сили, които те представляваха, вече са извън голямата игра. Едната от тях - ПДП дори и формално вече не съществува, претопена в другите формации на албанците в страната.
ДПА се маргинализира до степен да има свое представителство в парламента единствено чрез лидера си Мендух Тачи, но и той вече май изпадна от политическата каруца, отстъпил мястото си на по-младите албанци. Мендух до последно се опитваше да пази заветите на своя учител и патрон, покойния Арбен Джафери, но не можа да овладее процеса на намаляване на влиянието на партията, започнал тъкмо от дните на въоръжения конфликт. В онези тревожни дни на 2001 г. ДПА бе част от управляващата коалиция заедно с ВМРО-ДПМНЕ и премиерът Любчо Геогиевски бе помомил Джафери да се опита да амортизира опитите АНО да се масовизира чрез рекрутиране на все повече местни албанци.
Тогва съм чувал Джафери с тъга и умора да казва, че колкото повече партията и нейните активисти се опитват да работят на терена против влиянието на бунтовниците от Шар планина, толкова повече неговата ДПА губи позиции. И така до днешния край.
Както съм я подкарал, да взема да кажа две думи и за другите двама партийни лидери, чийто подписи стоят под Охридския мирен договор. За единия вече стана дума - Любчо Георгиевски. За неговата лична и политическа история сме писали неведнъж, но в момента освен да си гледа строителния бизнес, той е може би единственият бивш политик от такава величина, който има свой подкаст и се опитва да внесе повече истина в историята на държавата Република Северна Македония и нейния народ.
За което си навлича и много ругатни, разбира се, защото въпросната истина и днес продължава да създава неудобства със своите заключения. Особено в редиците на управляващата ВМРО-ДПМНЕ, преминала странната трансформация от етекитирана като пробълграска политичеснка сила до днешния ? крайно антибългарски профил. Но и Любчо има вина за тази промяна с личния си и наложен от самия него избор на Никола Груевски за наследник начело на партията.
От името на СДСМ Охридският договор бе подписан от председателя му Бранко Цървенковски.
Премиер, после президент за един мандат, в крайна сметка и той избра пътя на политическия отшелник, но само привидно. Няколкото случая, в които наруши мълчанието си и излезе отново под прожекторите, бяха по повод решения на следващите партийни ръководства, които според Цървенковски носеха опасност от прекалена близост с България, да речем.
Цървенковски и до днес има своите симпатизанти в партията и изобщо в политиката до такава степен, че всяка негова неформална поява в компанията на приятели на кафе или чай някъде из страната веднага се тълкува като опит за връщане обратно на терена с нов проект. До този момент обаче сериозен сигнал за това няма. Макар че, знае ли човек? Понякога личното участие не е задължително, за това си има проксита.
Май малко се отплеснах, но пък пишейки горното ми беше приятно, защото това са събития, които минаха пред очите ми по време на кореспондентстването ми в Скопие за български медии. А двамата министри на външните работи Буяр Османи и Тимчо Муцунски, единият албанец, а другият - македонец /класическа етническа ситуация/, спорят за това Вторият протокол от Преговорната рамка с право ли е част от нея или изобщо не му е там мястото.
При това го правят със страст като че ли от истината зависи живота им. Това се отнася повече за Буяр Османи, който в атаките от страна на Муцунски освен личната си обида вижда и опит да бъде дискретитирана и политическата сила, която той представлява - ДСИ на Али Ахмети. Гледах клип, в който Османи на черна дъска с тебешир в ръка обясняваше философията и структурата на така нареченото „френско предложение“ от 2022 г., което после стана консенсусна позиция на всички държави членки на ЕС. Приятна картинка - бившият първи дипломат на страната да рисува схемички и да обяснява като на първолаци (да не кажа по-тежка и обидна, макар и заслужена дума), че всичко, което правителството на Зоран Заев, в което
Османи бе външен министър, е направило в отношенията с България и по пътя на Северна Македония към европейското членство, е било правилно и най-доброто за конкретния политически момент. И че протоколите от заседанията на междуправителствената комисия на България и Северна Македония са там, където им е мястото.
Муцунски смята обратното - че двата протокола трябва да са извън Преговорната рамка на Скопие с Европейския съюз и че правителството, в което той е министър на външните работи и на външната търговия, няма задължението да изпълнява вписаните там ангажименти. Но в полемиката между двамата, в обясненията за повече яснота нещата така се оплетоха, че в един момент в последните дни се получава впечатлението, че и Османи, и Муцунски говорят едно и също, макар да представят позициите си като коренно противоположни една на друга. Очевидно е, че Османи иска да защити миналото си на експерт по външната политика и правилността на взетите от него решения, докато Муцунски гледа да осигури по-дълго мястото си като шеф на дипломацията и да гарантира кариерата си в бъдещето.
Извън личните мотиви и на двамата, в дебата, който те водят като част от общата дискусия за това имат ли място протоколите в Преговорната рамка, се губи отговорът на главния въпрос за конституционните промени. Експертното, а не преднамереното политическо мнение сочи, че „в самата Преговорна рамка и в заключенията на Съвета на министрите на ЕС, които са съставен дял от френския пакет, стои изразената воля на Северна Македония за конституционни промени. Това е задължение, което македонската страна приема директно чрез рамката, а не (само) чрез протоколите. Това означава, че конституционните промени не са „измислено“ задължение на протоколите, а са част от самата архитектура на преговорния процес, одобрена от всички страни членки“.
Прочетох това на едно място като уточнение за същността на дебата, хареса ми, защото обяснява всичко и слага нещата по местата им като дава яснота и за настървението, с което се отхвърлят договореностите от двата протокола. Източникът е скопски и е сериозен.
