Зелени чушки, лятна манджа и новата балканска звезда

Дълбок провинциален комплекс демонстрира премиерът на Северна Македония Християн Мицкоски след срещата в Тиват

Какво е общото между висшия пилотаж в кулинарното изкуство и регионалната политика в Западните Балкани

Винаги съм казвал, че няма нужда да се гледа календара на стената, за да се разбере кога при съседите край Вардар идва месец септември. Достатъчно е човек да подуши въздуха и да усети мириса на печени червени чушки, който се носи над столицата Скопие, а и над цялата държава. Сезонът на местната лютеница - айварът, вече е започнал.
Няма нужда да се гледа календара, за да се разбере кога в Северна Македония идва астрономическият край на пролетта и лятото настъпва енергично. Достатъчно е да мине през зеленчуковите пазари на страната, за да се види, че зелените чушки вече са на масите за продажба. Обикновено разделят купчинките на две - на едната пише „люто“, на другата - „благо“. Значи, имаш избор - люто или сладко. Заедно с този факт идват и първите репортажи за това колко голяма е реколтата, колко усилия е струвала тя на своите производители, как държавата с нищо не е помогнала и така нататък, всичко по реда си. Онзи ден видях един такъв текст, в който фермер от Щип се хвалеше колко са вкусни неговите зелени чушки, които на пазара струват „само“ 70-80 денара. Значи, около евро, евро и тридесет цента. Ако това ви се стори прилична цена, тръгвайте, ей го къде е Щип.
След като решихме въпроса с пиперките, не ни остава нищо друго освен да хвърлим едно око и на местната кулинария. Попадна ми препоръка как да си приготвим така наречената лятна манджа, която общо взето не е нищо друго освен българския миш-маш. Чушчица, доматче, извара, мазнинка, такива работи. И за нея не е нужно да гледаш календара, защото тя се появява в менютата на ресторантите из цялата република в началото на лятото. Затова и носи въпросното име. Както се казва, има пиперки има и „лятна манджа“. Въпросният репортаж, за който ви споменах, се опитваше да убеди читателите, че истинското кулинарно изкуство, висшият пилотаж в готвенето се проявява в подготовката на най-лесните наглед блюда. „Лятната манджа“, или миш-машът били точно този пример. Приятели в Скопие са ми казвали, че когато клиентът си я поръча, първата работа на готвача в кухнята е да огледа какво му е останало на масата от предишните ястия, да го събере със шепи и да бутне в тигана, после, както казахме, малко мазнинка, доматче, извара и така нататък, да не задълбаваме. Висш пилотаж!
Когато премиерът Християн Мицкоски се върна от Тиват в Черна гора обратно в Скопие, взе че се похвали, че и той е направил нещо като висш пилотаж в политиката. Винаги сме знаели, че е лишен от скромност и че не му липсва самочувствие, но този път надхвърли дори своите стандарти на самохвалство, заявявайки, че на срещата на върха Европейски съюз-Западни Балкани, той е бил звездата. Няма Вучич, няма Рама, дори Румен Радев го няма в тази класация. Само той, премиерът на Република Северна Македония, страна кандидат за членство в Европейския съюз, бил имал отделни срещи с двама от европейските лидери - френския президент Емануел Макрон и с германския канцлер Фридрих Мерц. Което предполага, че всичко останало е било масовка, над която вече блести една нова звезда на политическия небосклон на Западните Балкани. Да, самият той, Християн Мицкоски се определи така - нова звезда. Срещите му с двамата държавници от Франция и Германия му дали много, за да разбере той какво оттук нататък ще се случва с европейския път на Северна Македония.
Сега, да вземем да слезем на земята и да се опитаме да приземим и фукнята на Мицкоски. Първото, което ще кажем е, че той спази напълно маниера, характерен за поведението на неговите министри и съратници да мълчат навън и да проговарят чак когато се върнат у дома. Което си е потвърждение отвсякъде, че всеки политически ход има смисъл да бъде анализиран и представян като успех предимно за консумация от вътрешната, домашната публика. Вече писахме за начина, по който министърът на външните работи и на външната търговия Тимчо Муцунски действаше, за да демонстрира твърдата си позиция след срещите и разговорите си, например, с новия негов колега от България Велислава Петрова. Същото, с далече по-драстично бутафорни елементи направи и самият Мицкоски, който в разговорите си преди десетина дни в Скопие с високия си гост от Брюксел Антониу Коща мълча, когато португалецът заяви недвусмислено, че „договореното е вече договорено и трябва да се изпълнява“. Ставаше дума за записаното в Преговорната рамка условие за включването на българите от Северна Македония в конституцията на страната, както и за изпълнение за точките от двата протокола, неотменима част от рамката. Чак когато Коща си замина, чак тогава Мицкоски се напъна да твърди, че няма да отстъпи милиметър от твърдата си позиция като премиер, все докато той е начело на изпълнителната власт. Що не се опъна пред Коща, дошъл ти бе на крака, пък и заедно дадохте пресконференция, можеше там да оспориш настояването му. Избирателите и симпатизантите ти само биха ти ръкопляскали, май. Няма такова чудо. Виж, когато Коща вече е далеч от Скопие и не може да реагира на място, тогава ще се направим на герой. Маниер на провинциалист, какво да се каже.
Моите колеги и приятели край Вардар много често са ми се обиждали, когато неволно, в повечето случаи, съм ги обвинявал в дълбок провинциализъм. Допускал съм за някои действия дори и определението „примитивизъм“, но то е било в конкретни случаи и в моменти, когато съм бил убеден в дълбоката несправедливост, отправяна към България като моя родина. Но я ми кажете, не е ли проява на провинциализъм начина, по който мериш собствената си стойност като човек, политик или държавник чрез оценката, която ти дават отвън, а не от твоите сънародници, да речем. Не казвам, че това е типична и характерна черта само за хората край Вардар, напротив, бих се осмелил да твърдя, че и това е един от белезите, че сме много близки от двете страни на границата. Ето го сега и Мицкоски - по свои причини и със свои мотиви Макрон и Мерц го отделили от останалите неговите колеги от страните от Западните Балкани и му оказали честа да разговарят с него отделно от другите. И това му дава основание вече да се самоопределя като звездата на срещата в Тиват, а и извън нейните рамки. Толкова ли не може да му хрумне, че това тяхно предпочитание може да се дължи на загрижеността им, че нещата по европейския път на Северна Македония не вървят както трябва и че тъкмо той, премиерът на страната Християн Мицкоски, има основната вина за това. Защо Макрон и Мерц не се срещнаха поотделно с премиера на Черна гора, да речем, или с онзи с голямата уста Еди Рама от Тирана? Защото нещата при тях вървят, отварят се нови и нови глави от клъстърите, други се затварят. Ето, че и в Тиват бе потвърден близкият хоризонт на Черна гора за членство в Европейския съюз и това не беше проява на куртоазия към домакините и организаторите на форума. Подгорица върви уверено напред, макар със своите си проблеми, но и с желанието и упоритостта те да бъдат решавани. Хайде да не сипваме допълнително сол в раната, но преди двамата държавници от Париж и Берлин да се видят с Мицкоски, новият български премиер Румен Радев го направи. И с двамата! Първо в Берлин, после в Париж и Брюксел.
 Сърби ме езикът да кажа нещо - хич не искам да започвам дебат или да споря с колегите от Скопие, но понякога просто се налага. На цяла страница в „Нова Македония“, да, онази същата „Нова Македония“, която след много трусове и завои продължава да бъде рупор на македонизма, имаше цяла страница, посветена на първата визита на премиера ни Румен Радев извън граница. Разбира се, беше цитирано устойчивото клише, че от избора на столица, която първо да посети до голяма степен се определят и приоритетите на външната политика на всеки нов държавник. И понеже Румен Радев предпочел това да бъдат Париж и Брюксел като първи дестинации, се правеше изводът, че той отива там, за да настоява Макрон и Урсула фон дер Лайен да натискат Скопие за изпълнението на условията от Преговорната рамка, както край Вардар продължават да наричат със словосъчетанието „френско предложение“. И тази теза, опъната на цяла вестникарска страница. И нито дума за това, че все пак Радев най-напред отиде в Берлин, нали така? Поне да бяха си направили труда и да прочетат повече. Но не, Берлин някак си не им пасва на основната теза, според която каквото и Радев в случая, а и всеки български политик направи някъде по Европа или света, то непременно и свързано с непризнаването на особената македонска идентичност, история, култура и език. Бедна работа! Провинциална!
Пък после ми се сърдете, че когато говоря и пиша за новата звезда на политическия небосклон на Западните Балкани Християн Мицкоски, го вкарвам в контекста на зелените чушки за 80 денара килото и за лятната манджа, която ние в България наричаме просто миш-маш!