Любовта ми се умножи, откакто имам Иван и близнаците
Целият ми живот е подходящ за филмов сценарий
- Йоана, новата ти роля е в постановката “Котка върху горещ ламаринен покрив”, като преди теб в образа на Меги-Котката са се превъплъщавали легендарни актриси, като Елизабет Тейлър, Джесика Ланг, Натали Ууд, както и Виолета Гиндева. Какво те привлече?
- Предполагам, че са мaлко актрисите, които не мечтаят да изиграят Котката. Аз рядко казвам, че една роля е като че ли писана за мен, но смело мога да твърдя, че Меги (Маргарет) -Котката е мой типаж, не само заради зелените ми очи. Като чувствителност, женска природа и светоусещане тя ми импонира много силно. Всички големи актриси, изпълнявали тази роля са велики учители в актьорството за мен и техните интерпретации ме вдъхновиха моята Котка да се роди такава, каквато е, и благодарение на тях аз открих и се убедих в своята призма към образа. Нашата премиера в Ямбол беше белязана от едно необикновено съвпадение.Тя се състоя на Цветница - именния ден на патрона на театъра Невена Коканова и денят, в който си отиде Виолета Гиндева... За съжаление не съм я гледала наживо в този спектакъл, все пак премиерата му е била през 1982 г., но изчетох всички публикации и интервюта, свързани с Виолета и тази емблематична за нея роля в Народния театър, и то в партньорство с моя незабравим колега, учител, режисьор и приятел Илия Добрев, в ролята на Брик.
- С тази постановка под режисурата на Бойко Илиев отпразнувате 70-годишния юбилей на пиесата, нали?
- Да, заедно със 70-тия юбилей на професионален театър “Невена Коканова” в град Ямбол. А за мен това се превърна в истински професионален празник, защото отново се срещам на сцената с Янина Кашева, след изключително успешната постановка “Срещи в сряда”, която направихме преди повече от 10 години с Боил Банов като режисьор. Янина е изключителна в ролята на майката на Брик в новия ни спектакъл”.
- В пиесата се говори за битката за любов и запазване на семейството, което е много актуална тема и днес…
- Времето, в което живеем, има разпад на идеали и обезсмисляне чрез обезценяване на човешките ценности, към които интуитивно хората се стремят. И семейството е онази важна крепост, която не бива да губим, като попътен ориентир. Няма съвършени хора и перфектни взаимоототношения, но това не значи, че не се бориш за партньора си, когато той е загубена лодка в морето. Както самата Меги казва: “Когато двама души са в една лодка, те трябва да се грижат един за друг”. Партньорството от обич не е неписан договор за съжителство, а грижа и отговорност за другия. Тук ще си позволя да цитирам и самия Тенеси Уилямс: “Критиката назовава героите ми - малки хора, но има ли такива? Понякога си казвам, че има малки представи за хората. Всяко живо същество, способно да чувства, не може да бъде дребно и като надникна по-дълбоко в душата им, откривам, че те живеят със страстта и вълнението, които са достатъчно големи за мен, като писател”. Тези негови възгледи ни водеха по време на работата ни над пиесата, защото героите му в каквато и сложна ситуация да са, винаги остават като еманация на чистата човечност.
- Ти самата приличаш на котка с тези зелени очи, а в характера ти има ли нещо котешко и колко от деветте си живота вече си използвала?
- Според моята астроложка вече съм използвала поне три живота! Тя смята, че на три места съм се разминала доста сериозно със смъртта. По принцип Котката е любимо мое същество и познавам много от нейните характерни черти. Котката е интуитивна и своенравна, което не значи, че не подлежи на опитомяване. Тя си избира един стопанин като равен в къщата и я брани като лична територия. Те са особени, мистични животни и сигурно неслучайно в египетската митология котките са били пазителки - стражи на границата между този и онзи свят. Котката притежава и умението да отнема болка.
- Тази година ти за първи път игра в моноспектакъл - “Променяне” и то в ролята на музата на Бергман - Лив Улман. Откри ли много допирни точки?
- Идеята отлежава дълго в мен, докато събера творчески кураж и професионален инструментариум и да се реша на този моноспектакъл. Никога обаче не съм подлагала на съмнение върху кой материал ще го направя някой ден - знаех, че това ще бъде книгата на Лив Улман - “Променяне”, която прочетох още преди 16 години. Там припознах себе си в толкова голяма степен,че бях потресена и успокоена едновременно. Но се оказа, че така е и с всяка жена, която е прочела книгата - не случайно тя е бестселър повече 40 години. Щастлива съм, че сега покрай моята премиера на моноспектакъла се изчерпа и последният тираж на “Промяна” на издателство “Колибри”, който те направиха специално 2018 година през март послучай 80-годишния юбилей на Лив Улман.
- С този моноспектакъл ти ще имаш честта да откриеш фестивала “София Моно” на първи юни.
- Да, за мен това ще бъде едно вълшебно преживяване. Представлението на “Променяне” в парка на Военната академия ще бъде единение между театър, кино, актьор и природата, а катализаторът винаги са зрителите - със или без участието си в спектакъла на личните им смартфони. За този спектакъл сме изработили специално приложение - App “Променяне” на съответните платформи. Всяка жена, която ми споделя, че го е гледала, казва как е плакала на някои места. Всеки открива собствените си моменти в представлението и хората си тръгват променени след спектакъла, по-леки сякаш. Книгата на Лив Улман излиза през 77-ма година, когато съм родена и ужасяващото е, че социалното звучене за мястото и ролята на жената в социума и отношението към нея не се е променило! Няма значение дали си Лив Улман, дали си световна величина, или домакиня - все още стигмата върху жената битува и тепърва се предприемат крачки в обществото ни, за да бъде равнопоставена с мъжа.
- Можеш ли да сравниш Йоана от “Дунав мост” с Йоана от “Откраднат живот”?
- Чувствам се пълнолетна - това са 18 години. Мисля, че всеки който е гледал двата сериала, може да види моите търсения като актриса. Ако трябва да ги съпоставя, като оценка на зрителската аудитория - за ролята на Стела получих “Златна ракла” за “Най-добра актриса на 2000 г.”, а през 2018-та получих наградата “Любима актриса на публиката” - за Виолета Захариева. Мисля, че когато получи наградата на публиката, един актьор вече може да бъде сигурен, че е избрал точната професия. Йоана в “Дунав мост” още не беше сигурна дали ще може да защити изцяло актьорското си поприще, точно защото още тогава, в “Дунав мост” Иван Андонов има куража и увереността да ми предаде щафетата лично от Невена Коканова - чрез специална сцена между двете ни в сериала. “Дунав мост” е последният филм, в който тя се снима. За мен Невена е била винаги Недостижимата и мисля, че като актриса се нарежда в иконостаса не само на големите българските актьори, а е от рангът на световните величия.
[modula id="3156994"]
- Как стана това предаване на щафетата между вас?
- Иван Андонов засне една сцена, която я нямаше по сценарий. Някой казва на Невена, че искам да ставам актриса и тя ме хваща за ръката с думите: “Това е много тежка професия моето момиче, ти готова ли си за това?” И буквално ми предаде щафетата, като ми стисна ръката и се усмихна. Тогава бях в трети курс в НАТФИЗ, имах вече няколко роли, но в началото всеки актьор е дълбоко неуверен и мисля, че само с практиката започваш да правиш по-големи и по-смели крачки в професията. “Котка върху горещ ламаринен покрив” е моята 85-та роля -изненадах се - наскоро някой ги преброи в творческата ми биография.
- Играла си с Антонио Бандерас в международната продукция “Security”. Какво те впечатли най-много в него?
- Неговата човечност и земност. Още в началото ми каза, че няма проблем, ако искам да го прегърна и да го целуна, когато снимаме сцените, а аз му отговорих: “Благодаря ти, но ако смятам ,че е нужно за сцената, щях да го направя и без да ми разрешиш”. Аз играех неговата съпруга и го посрещах с детето ни. Оказа, че Антонио е роден на една и съща дата с близнаците ми - 10 август и се надявам и те да са толкова уверени, стоици и успешни в живота. Антонио беше впечатлен от работата на колегите си в България и каза, че всеки път се изумява, че в такава малка страна, има такива професионалисти - не само в киното.
- Твоите деца проявяват ли вече артистични заложби, на какво се учиш от тях?
- О, децата са най-добрите и най-големите ми учители, защото показват онази красота на живота, за която всички сме обръгнали, а те се удивляват и откриват непрекъснато и те зареждат по толкова положителен и слънчев начин, както само децата могат да виждат света. Благодаря им за светлината, която ми подаряват всеки ден и не ме оставят сляпа и безразлична за нея. В момента те имат много интереси - ходят на балет, пиано, английски, футбол, таекуондо - не ги спираме от нищо, което ги увлича.
- Любовта ви със съпруга ти продължава ли да е все така романтична?
- О, любовта в един брак преминава през своите еволюционни фази. Мисля, че влюбването наистина продължава около три години, а след това то пораства в обич, с приемане и партниране в двойката. След като се появят децата, романтиката се пречупва вече не само през призмата на двама, а на трима, четирима… и от аз и ти, се превръщаме в ние. Моята любов в мен се е утроила, откакто имам Иван и близнаците и се чувствам неизмеримо щастлива като жена.
- Кое е събитието, което те развълнува най-силно в последно време?
- По повод 24-ти май ме поканиха да връча наградите на учителите, директорите и културните дейци на община Пазарджик. Такива прочувствени, човечни и проникновени речи се поднесоха, че аз, която съм водеща и трябва да съм овладяна, на няколко места изобщо не се сдържах - толкова силна и чиста емоция се споделяше между директори, класни и техни възпитаници, които също бяха сред наградените, вече като преподаватели... Това тържество беше организирано с грижа и внимание към интелигенцията на Пазарджик, в чийто театър имаме удоволствието да играем комедията „Една седмица, не повече“ с Емил Марков и Димо Алексиев. Тогава за пореден път усетих, че 24-ти май е най-истинският духовен български празник. Припомня ти на душата , че всички ние сме българи, от кога сме тук, на какъв език говорим и пишем, през какво сме преминали и продължаваме да преминаваме – българите сме оцеляващ вид!
- Какъв е най-хубавият комплимент, който си получавала от твой почитател?
- Покрай “Откраднат живот” получих толкова много вдъхновяващи и разплакващи комплименти, особено през фейсбук, че няма как да ги цитирам всичките... За мен най-голямата награда си остава, да ме спрат на улицата и да ми кажат: “Мога ли да ви прегърна?” Ти отначало си леко смутен и си мислиш: “Този сега дали е луд, или ме е гледал някъде?” Но когато това са жени, те обикновено ми споделят, че са ме гледали например в “Госпожица Юлия”, или в “Есенна соната”, или в някой филм и ми казват: “Искам да ви прегърна, защото катарзиса и емоцията, които преживях заради вас бяха невероятни”.
- А кой момент от живота ти би бил най-подходящ за филмов сценарий?
- О, целият ми живот. Моята майка, светла є памет, беше решила, че ще събере всички възлови моменти от моя живот и ще напише сценарий, но тя си отиде …
- Най-красивият ти спомен с Чочо Попйорданов?
- Част от енигмата и харизмата на Чочо беше да оставя красиви спомени след себе си. Той за мен винаги е бил като Питър Пан в тяло на мъж. Наскоро прочетох, покрай кончината на Ласкин, нечий коментар, който е поразително верен - “Лошите момчета си остават завинаги момчета. Порастването е сложен процес, не всеки може да го понесе”.
- Продължаваш ли да усещаш невидимото присъствие и помощ на твоята майка, въпреки че вече физически не е до теб?
- Да, както и с всеки следващ мой близък, който си отива от този свят. Това са онези нерационални, необозрими сили, които обаче като не ги отричаш и вярваш, че са за добро - те наистина ти помагат. Вярвам в прераждането и че душата наистина не умира, а съществува под различни форми. Ние сме дошли на този свят, за да станем малко по-добри и обикновено това става чрез болка и страдание...
- Любима мисъл?
Напоследък това е молитвата на Свети Франциск, която нося на кожена гривна около китката си. “…Господи, направи ме инструмент на своя мир : където има омраза, нека сея любов; където има рана - милост; където има съмнение - вяра, където има отчаяние - надежда, където има тъма - светлина, където има тъга - радост…”.
НАШИЯТ ГОСТ
Красивата актриса Йоана Буковска-Давидова печели първата си награда за главна женска роля едва 17-годишна, когато е отличена за превъплъщението си в спектакъла “Ромео и Жулиета”. Когато е трети курс в НАТФИЗ в класа на проф. Снежина Танковска и доц. Андрей Баташов, тя е избрана за ролята на Стела в “Дунав мост”, с която става много популярна и също печели награда. През 2009-та г. на Йоана е присъдена и наградата за “главна женска роля” на Международния филмов фестивал в Бердянск- Украйна, за ролята є във филма на Дочо Боджаков “Моето мъничко нищо”. Йоана има и много запомнящи се роли на театралната сцена, сред които са “Железният светилник”, “Госпожица Юлия”, “Симулатор за чифтосване”, “Мъжете предпочитат да излъжат”, “Поручик Бенц”, “Променяне” и “Есенна соната”, за която печели “Аскеер”.