Поредицата „Видни българи, убити от българи“ е подбрана и подготвена от литературния историк и бивш депутат Йордан Василев. В нея авторът проследява съдбата на онези българи, останали в историята ни, чието име е белязано с насилствена смърт или съмнение за такава. Василев започва от Ботев и неговия разстрел през1876 г. и завършва с Людмила Живкова, чиято кончина през 1981 г. продължава да буди догадки. Последователността на имената е според годината на смъртта им.

Когато започваха политическите промени в края на 1989 г., участвах активно в тях и настоявах да няма убийства. Знаех донякъде какво е ставало у нас при всеки завой в политиката и смятах, че тази ужасяваща традиция трябва да прекъсне. Със Средновековието няма да се занимавам, започвам с Христо Ботев (1848-1876, на 26 г.).
Мнозина ще се учудят защо е включен той тук, но аз се доверявам на спомените на участника в Ботевата чета Никола Обретенов (1849-1939, на 90 години). Той описва как във Врачанския Балкан на 20 май 1876 г. привечер битката с потерята стихва и турците се оттеглят. Тогава внезапно еква изстрел и Ботев пада мъртъв. Кой е произвел изстрела остава тайна, която синът на Баба Тонка Обретенова запазва до смъртта си, но явно не е бил от турците, които са далече, а е от нашенец, член на четата...

За Захарий Стоянов (1850-1889, на 39 г.) се разпространява легенда, че при пътуването си до Франция е ял стара храна и се е отровил. Според мен по-вероятно е някой да му е дал отрова там и той умира съвсем млад. А е оставил огромно литературно наследство. Като потвърждение на отношението към него ще припомня съдбата на знаменитата му книга „Записки по българските въстания”. Той не е виждал обемистия том, който ние знаем. Издава първите две части, а третата, която остава в ръкопис, е отпечатана от съпругата му през 1891 г. след смъртта му. После десетилетия името му не се споменава, а второто издание на „Записките” - вече в един обемист том, излиза чак през 1926 г. благодарение на усилията на проф. Александър Балабанов. Преди това той публикува статията „Един класик на българската проза” (1922), възприета от мнозина като поредната приумица на странния професор. Тя е включена като предговор към изданието, което бавно проправя път на „Записките” и на Захарий Стоянов към учебните програми. Автор е на много статии, фейлетони, на книги за Левски (1883) и за Ботев (1888). Всъщност на него поколенията дължат паметта за Ботев, който е забравен след гибелта си. Освен текстовете си, той има заслугата за Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г.

Името на Христо Белчев (1857-1891, на 34 г.) е забравено. Той е учил в Загреб и е публикувал стихове на хърватски. После завършва икономика в Париж (1884), но продължава да пише стхове. От 1890 г. е министър на финансите в правителството на Стамболов. На 27 март 1891 г. двамата се разхождат из центъра на София край Градската градина (срещу сегашния Народен театър, който тогава още не съществува). Пресреща ги убиец, който поваля Белчев. Вероятно целта е бил премиерът Стамболов, но мъжът е сгрешил, тъй като е било привечер. Съпруга на Христо Белчев е поетесата красавица Мара Белчева, която след това се сближава с Пенчо Славейков и остава край него до смъртта му. Улица в центъра на София носи името Христо Белчев.

Твърде необичайна е личната драма на д-р Георги Вълкович (1833-1892, на 59 г.) - като лекар заема висши длъжности в Османската империя, а след това в България, където е и министър. Той е роден в Одрин, но семейството му е от Копривщица, от рода Чалъковци. Завършва Военно-медицинското училище в Цариград, но специализира хирургия в Париж и след това работи в Османската империя - Дамаск и Цариград. Важно признание за качествата му е, че е приет за дописен и после за редовен член член на Българското книжовно дружество (БАН). След основаването на новата българска държава отива в Пловдив и е директор (министър) на земеделието, търговията и общите сгради в Източна Румелия. Той е между водачите на Консервативната партия, избиран е за народен представител в Учредителното и в Първото ВНС (1879), а после в Третото НС (1882-1883). Бил е и министър на външните работи и изповеданията (1881-1883), председател на Държавния съвет (1883), директор на Александровската болница в София (1886). Той активно подкрепя политиката на Стамболов за подобряване на живота на българите в Османската империя и е изпратен като дипломатически представител на България в столицата Цариград. Като дипломат проявява активност, но през февруари 1892 г. (на Заговезни) е прободен с нож в корема на улица в Цариград от български проруски терористи и умира от раните си. Погребан е в Пловдив. В София неговото име носи уличка, успоредна на „Солунска” между ул. „Христо Белчев” и „Ангел Кънчев”.

Съдбата на Стефан Стамболов (1854-1895, на 41 г.) не е никак лека. Той издава в Румъния книгата „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова”, а и своя сбирка (1877). След възникването на Княжество България той е активен политик, седем години ръководи правителството (1887-1894), успява да създаде условия за изграждане на индустрия в младото княжество, отваря политиката си към Западна Европа, полага основите на модерна държава. Когато губи властта, е вече болен и смята да отиде на лечение в Швеция, но му е отказан паспорт. И така на 6 юли 1895 г. привечер, когато се връща с файтон към дома си (на ъгъла на ул. „Раковски” и „Хан Крум”), внезапно изскачат убийци, които съсичат ръцете, му докато той се опитва да запази главата си. Умира след няколко дни. Това е станало на ул. „Раковски”, там, където сега е НАТФИЗ, има паметна плоча. Съпругата му потапя отрязаните ръце в буркани с формалин и ги поставя на прозореца на тогавашната им къща, която се е намирала на партера, за да види всеки минувач как е загинал този голям българин. Гробът му е на около 50 метра от входа на църквата в Централните софийски гробища. До 1990 г. той бе порутен и нямаше паметник. Убийството става при управлението на д-р Константин Стоилов, правителство на Народната партия (народняци). Има една интересна случка преди това. В Санкт Петербург е изпратена наша делегация начело с епископ Климент (Васил Друмев, писател и политик). Не я допускат до руския император. След убийството на Стамболов същата делегация заминава отново и е приета тържествено в двореца.