Две и половина партийната система във Великобритания (както понякога тя е определяна иронично) е на път да отиде в историята. Като проблемите са основно за половинката. В периода след Втората световна война до тази година в страната са приведени 18 парламентарни избори, спечелени по 9 пъти от лейбъристи и консерватори при постоянно трето място (и стабилно парламентарно присъствие) на либералдемократите. Сега Либерално-демократическата партия (ЛДП) не е трета – нито по броя на подадените гласове, нито по количеството депутати в парламента.

Статуквото като сигурност

Кризата обикновено води до бягство към крайностите в политиката и търсене на радикални решения. Глобализацията и кризата на националната държава разтърсиха Обединеното кралство, засилиха позициите на доскоро маргинални политически играчи вдясно, а и вляво, стимулираха търсенето на алтернативи. Но дори и това само по себе си се оказа плашещо за консервативното британско общество. То все още вижда пътя към сигурността не в неизвестността на промяната, а в стабилността на познатото, в утвърждаване на статуквото.

Изборите потвърдиха цялостното изместване на политическата скала в страната надясно. И не само предвид болшинството, спечелено от консерваторите. Партията на независимостта на Обединеното кралство (ЮКИП) спечели само едно депутатско място. Но именно тя до голяма степен наложи тематиката на предизорния дебат, извеждайки на преден план въпроса за имиграцията и заигравайки със страховете, чувството на социална уязвимост и загубата на перспектива у голяма част от средната класа и по-ниските социални слоеве. Тази атака отдясно, отнела значителен брой гласове на консерваторите по време на изборите за Европарламент през миналата година (спечелени от ЮКИП) и довела до прескачане на нейни депутати при Фараж, принуди Консервативната партия като цяло да се придвижи надясно в своите позиции по редица въпроси. Впрочем това не е въпрос на предизборна конюнктура, а идейна тенденция – не случайно британските консерватори напуснаха Европейската народна партия, формирайки нова група в Европейския парламент вдясно от нея. Същевременно лейбъристите не успяха да убедят избирателите: първо, че действително имат нови идеи, и второ, че доколкото ги имат, те са осъществими (тук и бизнесът изигра своята роля, активно противодействайки на намеренията за по-високи заплати, съпътствани от контрол върху комуналните услуги и банките). А либералдемократите просто изгубиха идейна си същност и политическа идентичност: най-европейската партия в продължение на четири години беше част от едно крайно евроскептично правителство, а на изборите всеки, желаещ консервативно управление, предпочете да гласува директно за консерваторите.

Днес със своите почти 4 милиона гласоподаватели (повече от ЛДП и ШНП взети заедно) и 13% от вота ЮКИП реално е третата политическа партия във Великобротания. Мажоритарната избирателна система в 650 едномандатни района без втори тур обаче предопредели огромното разминаване между получените гласове и заработените места в парламента.

Казусът Шотландия – второ действие

Шотландската национална партия (ШНП) с 56 депутати (с 50 повече от 2010 г.) от общо 59 места в Шотландия буквално изтри от политическата карта на “своята” територия националните британски партии. И ако доскоро консерваторите се радваха, когато получат в Шотландия второ депутатско място, то сега тяхната съдба споделят и лейбъристите (загубили 40 депутати) и либералдемократите (разделили се с 10 места) – всяка една от трите партии извоювала по един свой депутат от Шотландия. Тези резултати са своеобразен откат след неуспешния референдум за независимост на Шотландия през септември миналата година – оставайки част от Великобритания, Шотландия на практика вече ще има много по-голяма тежест върху британската политика като цяло. Изисквайки междувременно изпълнението на предизборните обещания на консерваторите за повече автономия, включително и чрез “дамоклевия меч” на евентуален нов референдум за независимост. И изправяйки Камерън пред собственото му “референдумно” огледално отражение по отношение на допитването за излизане на самото Обединено кралство от ЕС.

Референдумът за членство в ЕС – да си отгледаш Франкенщайн

Печелившият изборен коз на консерваторите може да се окаже техният най-голям проблем след две години. Заигравайки с традиционния евроскептицизъм на британците (имащ пряка връзка с колониалното минало на страната и с нейното настояще на център на Британската общност, обединяваща една четвърт от страните в света), както и с антиимигрантските настроения, Камерън пое твърд ангажимент за провеждане на референдум за членството в ЕС през 2017 г. Проблемът тук е колкото национален, толкова и партиен, като особено интригуващ е въпросът за какво точно ще агитират лидерите на самата Консервативна партия. Очевидно Камерън ще използва референдума, за да окаже натиск (някои го определят като рекет) върху Брюксел – за реформи в ЕС, т.е. за съобразяване с британските интереси. Това е една игра по острието на ножа, доколкото както Брюксел, така и Лондон прекрасно съзнават, че излизането на Обединеното кралство от ЕС ще има крайно негативни последици и за двете страни – и икономически, и финансови, и политически. Като може да генерира и вторични центробежни процеси в рамките на съюза. Но пък останалите страни членки вече развиват определена резистентност и нежелание да действат под угроза и ултиматуми. От друга страна, ако Камерън не постигне определени отстъпки, за него ще бъде много трудно през 2017 г. да отстоява тезата, че Обединеното кралство трябва да остане в ЕС, защото това вече е един реформиран съюз.

Лондон се размина с опасността от “висящ парламент” (британският термин за липса на абсолютно болшинство). Но проблемите остават и ще продължат да висят над главите на новите стари управляващи – поне докато в призива на Камерън “икономика, икономика и пак икономика” не се намери място и за човека.

* Авторът е директор на Института за икономика и международни отношения