Текстовете в поредицата “Видни българи, убити от българи” са подбрани и подготвени от литературния историк и бивш депутат от СДС Йордан Василев. В тях авторът проследява съдбата на онези българи, останали в историята, чието име е белязано с насилствена смърт или съмнение за такава. Миналия път публикувахме разказа му за края на Никола Вапцаров, Христо Луков, Лиляна Димитрова и Йорданка Чанкова. Предлагаме ви деветата част от поредицата.

Големият журналист Данаил Крапчев (1880-1944, на 63 г.) на младини е бил активен участник в Македонското освободително движение (също в чета с Яворов), а през целия си живот е бил близък със Симеон Радев, чието писмо от Лондон (там е дипломат) е поместено като предговор към втория том с публицистика “Изминат път” (1936-1941, корица на Сирак Скитник) от Крапчев. Второ издание се появи чак през 1992 г. в един том. Когато Симеон Радев остаря и загуби зрение, диктуваше на дъщерята на Крапчев Невена своите спомени.

Редактор в “Зора” е бил и Димитър Талев (земляк от Прилеп), който след идването на комунистическата власт е изпратен в концлагер.

Крапчев е роден в Прилеп, завършва Солунската българска гимназия, където се включва в Македонското движение, а след това и история в Софийския университет (1906). После участва в редактирането на много вестници, но редува тази си дейност с включване в чети из Македонския край. Особено значение има създаването на всекидневника “Зора” (1919-1944), който е изключително авторитетен и търсен вестник, оставил трайна диря в нашата публицистика. Крапчев е директор и главен редактор. Той за пръв път у нас доставя машини и въвежда линотипа, дотогава набирането на текста е ставало на ръка. Постоянен сътрудник е Чудомир. През лятото на 1944 г. има опит Крапчев да бъде убит, когато излиза от редакцията на “Зора”. Това става на ул. “Стара планина”, но журналистът изважда пистолета си и стреля, а двамата нападатели побягват. Това ми разказа дъщерята Невена, с която си ходехме на гости. Запозна ни Лина Огнянова, дъщерята на Григор Василев. Домът на Крапчев е бил на ул. “Добри Войников” 23, а редакцията и печатницата на в. “Зора” се намираше на ул. “11 август” 18, недалеч от моя бащин дом на ул. “Искър”. Сградата е построена след премисляне - на третия и четвъртия етаж е редакцията, на първия и втория е печатницата с големи широки прозорци, през които отпечатаните пакети са спускани върху дъска до паркирания пред тях камион. Всичко е предвидено доста рационално. И се стига до 10.9. 1944 г., когато Крапчев е убит с камъни и тояги на улица в Горна Джумая (сега Благоевград) от новите властници. След това е осъден от т. нар. Народен съд, за да бъде конфискувано цялото му имущество, а семейството му е изселено от столицата и мизерства. В книгата на Цвета Трифонова “Данаил Крапчев и в. “Зора”. Незабравимото”, включваща и 5 писма от Яворов до Крапчев и едно от Тодор Александров, авторката обобщава: “Патриотизмът и родолюбието са неизменни константи на личността и творчеството му”. Книгата на Христо Огнянов “Данаил Крапчев. Спомени” е написана от бившия кореспондент на вестника в Берлин, а по-късно сътрудник на радио “Свободна Европа”. Писмото предговор от Симеон Радев завършва така: “Действително тоя отривист, стегнат език като че ли има един металически блясък. Но това не е недостатък. То му дава една извънредна здравина. Той няма да има бръчки, както толкова други начини за писане, днес бляскави, утре увехнали. Лондон, 5 юний 1936 г.”

Животът на Йордан Бадев (1888-1944, на 56 г.) се дели на два етапа - до 1913 г. и след това, когато той се заселва в София и започва литературна дейност. Роден е в Битоля, там завършва гимназия, а след това е студент в София и Лозана. Завръща се в родния си град (в Османската империя) и става учител, но се включва също в политическа дейност. От 1913 г. в София е учител, но и активен сътрудник на списания и вестници, а през 1931 г. е на работа във в. “Зора”, завежда отдела за култура, сътрудничи на сп. “Златорог”, издава книгите “Заговорът против Тодор Александров” (1924) “Животът и изкуството” (1938), “Даме Груев - живот и дело” (1943, Скопие). След 1919 г. има връзки с ВМРО, а когато се стига до разцепление, той е привърженик на Ванче Михайлов, заедно с това е и масон. Бадев смята, че участието на България във войната заедно с Германия дава шанс за присъединяването на Македония. След идването на комунистическата власт през септември 1944 г. е убит неизвестно къде. Книга с негови творби “Слово и родина” (2010) е издадена с предговор от Божидар Кунчев.

Образованието на Иван Хаджийски (1907-1944, на 36 г.) е доста странно - завършва търговската гимназия в Свищов (1925), но след това философия (1932) и право (1936). Обяснява го с необходимостта да изхранва семейството си. В краткия си живот той съчетава работа на адвокат с вдъхновено творчество - написал е много социологически студии, издава първата си книга “Авторитет, достойнство и маска” (1933) със собствени средства, след това - “Любов и брак” (1936), редовен сътрудник е на сп. “Философски преглед”, проф. Димитър Михалчев го цени. Печата и в сп. “Изкуство и критика”. През 1935 г. се оженва за Петрана Ахчийска, сестра на Крум Ахчийски. Публикациите на Хаджийски от тези списания са издадени от Нешо Давидов в книгата “Оптимистична теория за нашия народ” (1966).

Основната си творба “Бит и душевност на нашия народ” Хаджийски създава след продължително обикаляне на страната пеша или с велосипед. Първият том се появява през 1940 г., вторият в 1944 г., а третият остава в ръкопис и е изгубен, но дъщеря му Мария Хаджийска успя да го възстанови отчасти по стенографски записки и го издаде в 2002 г.

Интересно е идейното развитие на социолога. Той става член на БКП (1929), дори заема ръководна длъжност, но постепенно се разочарова и се отдалечава от левите среди. През 1941 г. бившите му съидейници го канят да се заеме с миноподривната работа на нелегалната партия, но той знае, че това е тероризъм и отказва. Вапцаров поема тази работа и е осъден на смърт.

Когато комунистите идват на власт през септември 1944 г., Хаджийски бърза да се запише доброволец и заминава на фронта с Втора българска армия, взема със себе си ръкописа на третия том от голямата си книга и го поверява на командира ген. Кирил Станчев. Очевидно е имал лоши предчувствия. Трупът му е намерен в една горичка далеч зад фронта. Посетих в Русе (човек от Троян, преселил се) бившия фронтовак, който е намерил тялото, и той ме увери, че там битка не е имало, а раната е на гърба. Явно е бил убит не от противника. Дълго време събирах данни за него и анализирах творбите му. Така се роди книгата ми “Иван Хаджийски в българската култура” (1988). Преди това защитих вариант на текста като дисертация. Рецензент ми бе проф. Исак Паси, който ме насърчаваше да завърша изследването.