Големият български дарител изживява с достолепие превратностите
в своя живот

Често ми се иска, направо го мечтая, днешните българи да поискат прошка от нашите възрожденци. От всички невероятни патриоти, които поднесоха живота си „на ползу роду”, както те се изразяват в книги, писма и документи. Защото, нека си признаем с ръка на сърцето, съвременникът ни няма желанието да ги опознае - кои са, какво са направили и защо трябва да ги помни.

Дълги години образованието насаждаше у нас представата, че идваме от дълбините на „народните маси” и нямаме нито род, нито фамилна и национална история. Духовната анонимност пречи да сме горди със своя произход, с генеалогията на своите фамилии, с техните традиции, а оттам и с националната си принадлежност. На фона на тази неприятна картина изниква необходимостта от появата на ново, лишено от политически пристрастия отношение към миналото, към поколенията преди нас, които със своите малки и големи победи, борби, радости и страдания са създали нова България. Към всички, които носят харизмата и събуждат у нас трепета на благодарността, че сме ги имали и трябва да ги носим в душата си.
Един от тези харизматични българи е Хаджи Николи х. Димов Минчоолу, роден през 1826 г. в Търново. Много от читателите ни могат кажат - да, знаем кой е. Негов е ханът в старата ни столица. В него има ресторант и кафене. И толкова. Знаем за себе си от миналото това, което ни е необходимо в реалността.

И така кой е хаджи Николи? В учебниците пише, че той е изтъкнат търговец и активен борец за независима българска църква. Скучна, досадна и непълна характеристика. Личността остава в сянката на академичното описание. Истината за хаджията, който удря шамар на секретаря на гръцкия владика Мегавулис и гони самия владика от Търново в условията на двойното робство - турско и гръцко, е далеч по-интересна и трогателна.

Николи Минчоолу е един от най-известните тежки търговци през Възраждането - не само у нас, но и във Виена, Будапеща и Цариград, има извоюван авторитет пред българи и чужденци. Той изразходва 500 000 златни лева наличен капитал в борбата за черковна независимост. Не само това - отделя цели 23 години от живота си да помага с личното си участие, заедно с цариградските българи, за постигането на своя идеал - свободна България. И завършва земния си път в бедност. Умира на 66 години на 3 септември 1892 г., погребан е от благодарните си съграждани в Търново в двора на църквата „Св. св. Константин и Елена”.

Хаджи Николи произхожда от стара търновска фамилия. Роден е в семейството на хаджи Димо Кожухаря, който е прочут навремето търговец на кожи и един от дарителите на града, името му фигурира в редица списъци като спомоществовател от началото на XIX век. Сестрата на Николи, Анастасия Хаджидимова (умира през октомври 1860 г.) е съпруга на видния търговец Павли х. Иванов, а неин син е Димитър х. Павли Иванов, основател на търновското Народно читалище „Надежда”.
Синът на Димо Кожухаря получава добро за ония години образование. Негов преподавател е поп Евтим, който е враг на гърците и на всички гърчеещи се българи. Благодарение на семейната среда и на своите учители Николи става ревностен родолюбец и израства като почитан търговец. Той се ползва с влияние и пред турските власти.

Търновчанинът се сдружава с друг известен търговец - Евстати Салвели. Тяхната фирма има кантори по горното течение на Дунав, в Одеса и в турската столица. Не случайно, след като изгонва гръцкия митрополит Неофит от Търново, през 1857 г. Николи създава нова търговска фирма в Цариград заедно с русенеца Костаки Маринович и шуменеца Петър Николаев. Хаджията е една от важните, ключови фигури в борбата за църковна и политическа независимост в Отоманската столица в периода 1856-1862 г. Тежката работа, която започва срещу пагубната противобългарска роля на гръцкото духовенство в Търново, със същата енергия и жар я продължава в Цариград. Този път стрелите на бореца са насочени срещу асимилаторската политика на Вселенската патриаршия. Заедно с Христо Тъпчилещов, друг голям патриот и търговец, родом от Калофер, двамата са признати авторитети сред българската диаспора и са главните светски представители на всички форуми, срещи и разговори, засягащи националните ни интереси. Николи Минчоолу и Тъпчилещов подготвят многобройните петиции, молби и други документи за узаконяване на независим статус на нашата църква и ги отправят към официалните турски власти. Тогава, в годините на робството, те са връзката на нацията с тях.
В края на 1858 г. започват заседанията на Вселенския църковен събор в Цариград, на който присъства целият гръцки църковен клир. Организаторите отреждат на българите фиктивно участие с трима представители - хаджи Николи в качеството си на представител на Търновската епархия, Петко Славейков - на Видинската, и Георгаки Чалоглу - на Пловдивската епархия. Съборът продължава повече от година и завършва чак през февруари 1860 г. Между многото остри вътрешни въпроси търновчанинът представя на събора исканията на българите - да имат право сами да избират своите свещенослужители. Мегаломански настроеното гръцко духовенство отхвърля категорично молбата на Минчоолу.

В заключителната си реч ораторът д-р Стефан Каратеодори доказва, че на претенциите на българите не бива да се обръща никакво внимание. Веднага хаджи Николи представя в канцеларията на външното министерство на Портата протест. Той издава и брошура - отговор на словото на д-р Каратеодори. Турското правителство привидно се съгласява да помогне на българите, но официално не предприема нищо в подкрепа на нашите искания. Русия, Англия и Франция също са против молбата ни. Минчоолу, заедно със своите сподвижници и с цариградските българи, води борба на всички фронтове. Най-накрая на 27 февруари 1870 г. султанското правителство издава ферман, с който узаконява обособяването на българска черковна йерархия (екзархия) от Цариградската патриаршия.

На 53 години хаджи Николи се завръща в родното Търново с празни джобове, но с пълно от щастие сърце. Това, за което се е борил, вече е реалност. Личният му живот обаче не е много щастлив. От първата си съпруга Пенка търговецът има шест деца, но всички измират още съвсем малки. Умира и съпругата му. Той сключва втори брак през 1862 г. с Мария. Имат син и дъщеря, но Мария си отива от холера. През 1874 г., в зряла възраст, хаджи Николи се жени за Катинка, която му ражда син Иван и дъщеря Мария. Хаджи Николи има нещастието да изпие горчивата чаша на съдбата в освободената си родина. Младото поколение властници не се интересува от миналото на възрожденците и унищожава тефтерите им, писани на коляно или на тезгяха. Така то хвърля на боклука една вдъхновяваща история...