Можем да се озовем недолюбвани не само от Москва, но и от Вашингтон

Русия едва ли е останала изненадана от официалния отказ на България да пропусне нейните самолети за Сирия. Президентът и външното ни министерство са твърде предсказуеми, за да очакваме някакви обрати, преоценки или нетрадиционни ходове. А нашият отказ дори не е от фундаментално значение за развитието на близкоизточната драма. Последствията остават не за Сирия или Ирак, а за България, и по-точно за нейния образ като държава, която реагира без нормален диалог с партньорите си, без смислен анализ на постоянно променящата се ситуация и - както при комедията на Ненчев с танковете - без едната институция да знае какво прави другата.

По същото време, в което Плевнелиев провиденчески инвентаризира товара на непрелетели самолети, грапавият и неравен, но постоянен диалог между САЩ и Русия тече. Срещата Кери - Лавров в Доха откри пътя за коалиционни формати срещу “Ислямска държава”. Конкурират се планове. Вървят телефонни разговори. На преден план в стратегиите на големите играчи излизат ту режимът на Асад, ту Иран, ту активизираната Турция. Пределно грубо казано, не знаем дали в някой недалечен момент Вашингтон и Москва няма да се разберат за сътрудничество в Близкия изток и нов сблъсък в Украйна, или обратно - за сътрудничество в Украйна и противопоставяне в Близкия изток. София не следи внимателно и надигащите се гласове в Европа за ликвидиране на корените на драмата с бежанците чрез стабилизираща намеса в конфликтния регион. И в президентството, и във Външно сякаш не им хрумва, че с все твърдата си, принципна и ценностна позиция можем изведнъж да се озовем в изолация, недолюбвани не само от Русия, но и от САЩ.

Свръхамбициите на Плевнелиев май са ясни на повечето наблюдатели. Логично за всеки действащ президент, той иска да повтори мандата си. Но не разчита на могъществото на Реформаторския блок. Нито на всенародната гражданска енергия на „Протестна мрежа“. Борисов е заявил вече няколко пъти, че стои зад държавния глава, и именно това го притеснява още повече. В отсъствието на вътрешен ресурс Плевнелиев се надява да се хареса на американците, така че щом наближи президентският вот, те да кажат две-три добри думи за него пред Борисов. Само че за какво им е да го правят? Американците са доказали, че могат да работят с различни екипи в българските институции. Самият техен геополитически курс се променя заедно с глобалната картина. За големите играчи в света винаги е по-добре да партнират с авторитетни политици по места, които да ги подкрепят в решителни моменти, вместо с такива, които имитират поведението на слона в стъкларския магазин и допълнително трошат доверието на населението в същите Велики сили. През 1999 г., в разгара на косовската криза, отказахме въздушно пространство на Русия, а цената беше реалният старт на интеграцията ни в ЕС и НАТО. През 2015 г. цената се свежда до втори президентски мандат. А и тя не е сигурна.

От всичко казано все пак не следва, че Плевнелиев няма да бъде преизбран. Засега следва единствено, че България губи тежест.