Оскотяваме и затъваме в еснафски си свят, в който от нас нищо не зависи

Писала съм по други поводи, че някак странно се завъртя историческото колело в последните години и ни върна пак в началото на 90-те. Като културно-езотерична (така да се каже) среда. Като колоритност (така да се каже) на хората, които напират да влязат в политиката - течащата в момента кампания за местни избори е красноречив пример. И не на последно място - като мутровизация. Само че този път мутровизацията е масова, повсеместна, дело на всеки. Мъжете бият, жените бият, децата бият. Както се разбра тези дни - политиците също. Защото основното правило в мутренския кодекс на честта е „Бий, за да те уважават”.

И ние бием ли, бием. Бием си децата, бием си жените, бием си родителите, бием си съседите. И учителите бием. За лекарите - да не говорим. Всичко това се е превърнало в рутина и май на никого вече не му прави впечатление. Какво да се прави, рисковете на професията (възрастта, пола, социалната среда...). Журналисти също вече бием, и да, журналистиката поначало е рискова професия. Когато си военен кореспондент. Или когато разследваш мафията. Когато искаш да вземеш интервю от кандидат за общински съветник, не би трябвало да е така. Но как „би трябвало да е” и как е в действителност, у нас нямат много общо.

Лесно би било да извадим етническата карта, да кажем „циганска му работа” и да скочим да бием циганите реципрочно. Не че това не се случва и сега. Но нещата, уви, не са толкова прости и едностранчиви. Убедена съм, че ако българите живееха в същите условия на безнаказаност и със същото самочувствие на недосегаеми, щяха да бият по същия начин. Ако можеха да не си плащат сметките без последствия, ако в кварталите им не смееше да припари полиция, ако си строяха къщи където и както им падне. И най-вече - ако всички политици ги ухажваха и им трепереха, защото се нуждаят от гласовете им.

Тези биячи държавата си ги отглежда старателно вече 25 години. Преди това беше лесно - искаш-не искаш, гласуваш за Партията, то няма и за кой. Демокрацията обаче е нещо друго. И пазарната икономика, в която купуването и продаването на гласове е престъпление, но това не пречи да се извършва с пълна сила. Така че биячите си бият, а държавата очевидно си ги уважава, след като не предприема нищо. Мотивацията е налице.

А междувременно всички ние като нация оскотяваме все повече и повече. Затъваме в дребния си еснафски свят, в който всички са маскари, от нас нищо не зависи, светлина в края на тунела няма, а отчаянието и липсата на вяра полека-лека ни смачкват и ни отнемат човешкото лице. И единствено боят и насилието ни дават краткотрайната илюзия за сила, власт и авторитет. В някои случаи - и за безнаказаност. В този мъничък свят на омерзение и бездуховност държавата се ослушва, докато ние се избиваме помежду си, а боят полека-лека се превръща в единствена форма на комуникация. И накрая колкото и да бием, вече няма да има кой да ни уважава. А що се отнася до държавата - ние и сега не си я уважаваме. Сигурно има защо.