Проф. Христо Матанов е преподавател по история на Балканите в Софийския университет. Автор е на над 15 книги и на над 80 учебници и научни статии. Специализирал е в САЩ, Германия и Гърция. Последната му книга е „В търсене на средновековното време“, в момента подготвя книга за падането на България под османска власт.

- Проф. Матанов, всяка година университетът изтръпва от новия поток студенти, защото вместо академична подготовка се очаква вие, преподавателите, да започнете да ги ограмотявате тепърва. Дали тази тенденция се запазва и сега? И по-важното е, кой е виновен да се скъса връзката между училището и университета? Пак ли политиците?

- Всяка година студентите са различни, но тази година поне аз имам положителни впечатления. С колегите си говорим, че във всеки факултет има групи от студенти, които са мотивирани, интелигентни и знаещи. Това е причината ние, преподавателите, да държим на работата си.

Не обичам да обвинявам политиците, не смятам, че имат толкова власт, че да са отговорни за всичко. Не са чак толкова могъщи, че да им го приписваме. Причините са няколко – първо, падна качеството на средното образование, след това голяма част от най-знаещите млади хора избират да учат в чужбина. Но онези, които влизат във висше училище с идеята, че това не е важно за бъдещето им, е най-притеснителната, поне за мен. Това е групата, която не припознава образованието като ценност. Тази група категорично не смята, че високото образование е гаранция за професионална и личностна реализация. Точно обратното, голяма част от нея е убедена, че е по-лесно да си намериш работа с ниско образование. Това мислене, тази тенденция на поведение е неприсъщата на българина по принцип. В съвременния свят е немислимо да продължиш напред, да се реализираш, без да имаш висококачествено образование, без да имаш нужните знания.

- Не мислите ли, че тази група има основание да смята, че високото образование не ни е нужно?

- Разбира се, че имат такова основание. Отношението към образованието е една от съвременните обществени язви, а от десетилетия се смята, че не знанието, а дипломата е важна. Младите хора, които избират да останат в България, като цяло не са убедени, че знанието ще им донесе успех и по-голяма степен на реализация. Теза абсолютно обратна на приетото в нормалния свят.

Но тук, у нас, някой с диплома се явява за работа, приемат го и се оказва, че няма нужните компетентности, работодателят е недоволен, инвестира в курсове, чувства се измамен, работникът също, защото разбира, че не му е осигурена нужната подготовка. Аз самият принадлежа към специалност, която не е толкава практическа, но всички знаем, че бизнесът не е доволен от обучението, което е далеч от практиката. Друг е въпросът, че самите работодатели не правят нищо, за да обърнат тази тенденция. И порочният кръг се затваря.

- Защо българинът загуби доверие в образованието?

- Това е обществен проблем. Възрожденският българин има култ към знанието, но после нещата се променят. Причината е, че обществото не е технологично развито. Ако това беше така, е невъзможно да няма глад за високообразовани кадри. Сега такъв глад има основно в сектора на ИТ технологиите, но никой не търси инженери или физици например. Малко от младите хора се насочват в тази посока, търсят хуманитарни специалности, които нямат практическа насочен и според тях лесно се завършват. Да, те се интересуват от бързо завършване, а не от реализацията. А това не бива да е така - още преди да избереш специалност, трябва да знаеш как може да се реализираш чрез нея.

- И как може да се обърне мисленето и да се излекува „обществената язва“?

- О, няма да стане веднага и бързо. Това е типична българска черта - да искаме и да вярваме в бързите решения. Трябват натрупвания. Ние много дълго лекуваме травмите от миналото, не вярваме в оптимистичното бъдеще, обществото има нужда да извърви своя път през пустинята. Първото, което трябва да се възстанови, е качеството.

- Част от вашите колеги в университета подписаха декларация за очаквани промени в Алма матер преди избора на нов ректор и ръководство. Едно от тях е да се направят изменения в магистърските и докторантските програми, защото има опасност СУ да стане „бакалавърски“ вуз. Смятате ли, че това е вярно?

- Чак такава опасност няма. Но има нужда от промени в магистърските и докторантските програми. Тристепенна структура на висшето образование е сравнително нова за България и много неща не са доуточнени. Трябва да има по-голяма яснота колко да са магистърските програми, колко хора да бъдат приети в тях, дали самите те да бъдат по-ограничен брой или не. Или по отношение на докторантите - как трябва да се преодолее практиката един докторант да получава държавна субсидия, но никога да не завърши, нищо че законът е определил 3-годишен срок за защита. За някои промени са необходими не само изменения във вътрешните правила, а и в законовата норма.

- Смятате ли, че университетът се нуждае от мениджър, а не от само от ректор, който да управлява и академичните, и финансовите дела. Тази идея излиза в публичното пространство всеки път когато висше училище сменя ръководството си или предстоят законови промени?

- Да, така е. Аз съм от преподавателите в СУ, които смятат, че университетът има нужда от финансов мениджър. Ректорът е представител на академичната общност, той трябва да представлява нея. А сега от него се изисква да управлява неща, от които той не би трябвало да разбира. Няма гаранции, че един литератор, историк или химик разбира от всичко. Университетът е голям и има много и различни проблеми. Не може един човек да ги разбира и решава в детайли. И още нещо. Правилата, по които сега работи Софийският университет, са приемани в началото на 90-те години. И както се изразяваше един мой преподавател - страдат от известен плебейски демократизъм. Какво имам предвид? Повече от властта, от основните функции за работа, е съсредоточена в общото събрание. А това е орган, който се събира трудно, трудно взема решения и още по-трудно приема промени. Трябват му години, за да промени два члена. Няма я нужната оперативност, която е присъщата на един борд или по-малък управленски орган, който да отговаря за мениджърското управление. Според мен са необходими промени в самите правилници за управление на университета. Мениджърът трябва да има мандат, да носи финансови отговорности, но не и да представлява академичната общност и да взема решения за нейното развитие. Това е работа на ректора. Често СУ се обвинява в управленски неблагополучия, а една от причините е точно тази - ректорът при сегашната система не може да отговаря за всичко.

- А академичната общност ли трябва да определя броя на мандатите на своя ректор?

- Това според мен не е толкова важно. Ако академичната общност прецени, може да го избира и многократно. Тогата, която той носи, показва, че е представител на тази общност.

- Тези брожения, които съществуват в СУ - преподавателите, които пишат декларации, медиите, които вадят информация за финансови далавери, са част от обичайната предизборна кампания за ректор (изборът му е насрочен за 3 ноември, б.р.) или проблемите вече са толкова остри, че трябва да бъдат изговорени на глас и ясно решени?

- И двете. На първо място, това има отношение към кампанията, но има и много натрупани проблеми. Колегията инстинктивно обвинява ръководството, без да осъзнава, че и тя има вина за сегашното състояние. Крайно време е университетът да престане да бъде чиновническа структура. Ако влезете в университета на първия му етаж, където е ректорският кабинет, ще видите колко кабинети на администрацията има. И после може да се качите по етажите, за да видите как работят преподавателите. За съжаление университетът има уклон към администрацията и нейните удобства, а не към подкрепа на преподавателите. Колегията е виновна за това, защото самата тя няма мъжеството да се промени. Тя иска някой друг да я промени. Но този, който го направи, няма да бъде почитан. За разлика от други университети нашият е много затлъстял, образно казано. Има прекалено раздути щатове, хора с неуплътнено работно време или с излишни часове. Това води до ниските заплати, които се вземат, и до редица други проблеми.

- С други думи, ако ректорът, който и да е той, предложи радикални реформи, или няма да бъде избран, или ще бъде обруган. Така ли?

- Ректорът, който бъде избран, реши да направи промени, буквално си слага главата в торбата. Защото промените трябва да са болезнени и решителни. Всички знаят, че има нужда от реформи, но не искат да дойде този, който ще ги направи.