37 години телефонистката поздравява с „Добър ден! Община Сливен“

Четири стени, прозорец и слушалка - това е царството на една обикновена служителка в местната администрация на Сливен. Мария Георгиева е телефонистката на общината. Няма колега с трудов стаж, дълъг като нейния. За 37 години сигурно стотици хиляди пъти е поздравявала в слушалката: “Добър ден! Община Сливен”

Стаята й се намира на приземния етаж в строената преди близо 180 години сграда. Таванът й е толкова висок, че трябва да извиеш глава, за да го стигнеш с поглед. Старичко бюро, отгоре с подложка от балатум - чист, чак лъщи. Върху него - апаратът за връзка с всички номера от администрацията.

Помещението е до централния вход на общината в буквалния и в преносния смисъл. Край него са минавали президенти, премиери, министри, дипломати, звезди на изкуството и всякакви знаменитости, гостували на града. А всекидневно - кметове и техни заместници, общински съветници и бизнесмени, служители и граждани. Зад затворената врата на телефонната централа цялото стълпотворение е невидимо. Мария има свои представи за промените в живота според хората, които звънят на централата и минават край прозореца й. Важните неща изглеждат съвсем други.

Мария започнала работа в някогашния Окръжен народен съвет през 1978 г., когато негов председател бил Георги Данчев. Кмет легенда. Някои го наричат “последния сливенски възрожденец”. Той построил големите жилищни квартали, язовира за питейна вода “Асеновец”, филиала на Техническия университет, училища. По негово време пътищата и улиците на Сливен били най-хубавите в страната, твърдят старите хора. След него кметували още девет души. Сред тях сегашните народни представители от ДПС и АБВ Янко Янков и Иван Славов, бившият строителен министър Асен Гагаузов (БСП), футболната звезда Йордан Лечков, генералът от резерва Кольо Милев. “С Георги Данчев работих много малко (през 1980 г. той умира внезапно - б.р.), но и до днес сливенци казват, че никой не е направил за града колкото него. С нито един кмет не съм се познавала лично” - изненадва Мария. Никой не се е отбил в стаята й поне веднъж за “добър ден”? “Ама защо да се отбива!? Техните отговорности са други, работата им няма отношение към моята” - обяснява тя. В думите й няма подтекст, искрени са. Само в началото, когато телефонната централа била още от старите - с 6 входящи, 1 вътрешна и 1 директна линия с МВР, се случвало да влезе в устата на началниците. И то заради техниката. Например, докато говорела по едната линия, останалите давали свободно и те виквали: “Къде е телефонистката!?” Мислели, че не е на работното си място. Сега цялата централа, която обслужва десетки вътрешни номера, се командва от един апарат. Няма превключване на кабели, само натискаш копчето и готово.

“Обаждат се най-различни хора, има и доста известни сред тях, разпознавам ги по гласовете. Аз зная кои са те, но те естествено нямат никаква представа за мен. И се е случвало, като ги видя на улицата, аха-аха и да им кажа: “Добър ден!” Спирам се в последния момент, но се е случвало да предизвикам учудени погледи” - усмихва се жената. Най-щастлива се чувствала, когато позвънят я от Ямбол, я от Бургас или Карнобат, за да попитат дали е готов актът за раждане на новороденото им бебе. “Явно акушерите и родилните ни отделения са много добри, щом бременни от други общини предпочитат да раждат в Сливен”, обобщава тя.

Прозорецът на стаята й гледа към площада пред общината. В миналото оттам минавала павирана улица, а по нея се точели всички манифестации. Сега има площад, майките с колички като че ли ставали повече, на това място правели много детски тържества. Най-красивата гледка обаче била към ъгловата къща срещу общината. Преди 1944 г. тя била собственост на фамилията на фабриканта Хощеров. След това сменяла предназначението си, за известно време в нея се помещавал общинския отдел ГРАО. В началото на демокрацията този емблематичен за града имот станал собственост на местен бизнесмен, но той не го използвал и започнал да се руши. “Беше ми страшно да я виждам тази къща всеки ден. Но от скоро има нов собственик (Едоардо Миролио, най-големия инвеститор от Италия у нас - б.р.). Възстановяват я като паметник на културата с всичкия й блясък” , разказва Мария. Заради контраста между красивата постройка, символ на градското минало, и обикновените минувачи по площада или заради възрастта на самата Мария й правят впечатление и други неща. “Гледам през прозореца и не минава ден, без да видя някого с цветя за погребение в ръка. Може да е заради годините ми, не знам, но забелязвам болни, страдащи хора. И не са само възрастни. Това не е хубаво. Младите пък са измъчени, ако нямат работа”, казва тя. Спомня си, че неотдавна, докато била на село, влязла в магазина. На излизане с торбата младежи наоколо й подхвърлили: “Така е, който има заплата - си купува хляб и салам!”

Имало и друг тип изнервени граждани. “Когато бяха ремонтите по водния цикъл с голямо прекъсване на водата, централата прегря от оплаквания, имаше и много ядосани. Но има и такива, които мърморят, а аз не мога да ги разбера! Вечно са недоволни! Да има начин общината да почисти и входовете на блоковете им! Аз съм обикновен човек от село. Там задължително си измиташ двора и на улицата пред къщата. Даже и в Сливен някои редовно почистват пред дома или магазина си. Нямам обяснение защо едни могат, а други не”, вдига тя рамене.

С новата централа Мария по-рядко вдига слушалката, защото началниците вече имат преки линии и гражданите им звънят директно. Обажданията обаче, макар и по-малко, сякаш станали по-... Какви? Тя клати глава в търсене на думата. Всеки си имал по “нещо”, цяла история. Днес често някой звъни, не знае към кого да се обърне. “Тогава го моля да ми разкаже какви са му проблемите, от каква помощ има нужда. Изслушвам, успокоявам и го свързвам с правилния колега. Дали съм получавала похвали, награди? Да, един-два пъти граждани са ми връщали обажданията, за да ми благодарят”, с притеснение за “хвалбата” казва Мария. Значи работата й е много важна? “Аз не я смятам за важна. Но се отнасям с уважение към нея. Вярно, от това седене до телефона си докарах дископатия. Ама така съм се сраснала с работата си, че не мога да си представя живота по друг начин”, заявява тя.