Преходът ще свърши, когато повярваме, че самите ние сме държавата и от нас зависи дали ще има промяна

26-годишният период през студентските очи


Все по-малко остават хората, които си спомнят повратния ден, в който Тодор Живков най-неочаквано подаде оставка, а всъщност беше принуден да го направи от най-близките си съпартийци. Все повече българи не желаят и да си припомнят за този ден, защото днешната им равносметка е много мрачна. А за нас, които още помним чувствата си от онзи ден, той се свързва с огромната радост, че сме се разделили с едно сиво, мрачно и безнадеждно минало, но и с еуфоричното очакване на радостното бъдеще. Днес това звучи смешно и тъжно, защото онези чувства изглеждат непростимо наивни.
Измина повече от четвърт век от началото на промените в България, а ние още спорим дали пътят ни към демокрацията и пазарната икономика е завършил или не, кой носи по-голямата вина за това, че нещата не се развиха така, както повечето българи искаха. Днес като че ли преобладава разочарованието от постигнатото за такъв дълъг период, какъвто са 26 години. Само за сравнение ще направя паралел с развитието на България между 1944 и 1970 г. 26 години след 9 септември 1944 г. страната не само е излязла от яростното противопоставяне, наследено от войната, и от силовото налагане на комунистите, а вече е започнала да се отваря към света, ние, тогавашните млади, се опитвахме с облекло и поведение да следваме световните модни тенденции (включително и сексуалната революция), четяхме нашумелите на Запад книги (често на руски), интересувахме се от новата техника и технологии, идващи от Запад.
А как изглежда днешна България, сравнена с онази от 1989 г.? Тя също е напълно различна - днес сме не просто отворени към Запада, а сме част от него, но твърде много българи по желание или принуда вече не са тук, а живеят и работят там. Пазарната икономика изцяло измести централното планиране, но с цената на деиндустриализация, декласиране на големи групи население и масова безработица. БКП се отказа от комунизма и от монопола върху властта, наследничката й бавно залязва, но дошлите на нейно място се стремят към властта с не по-малко страст и сила, а и се възползват от нея с пълни шепи. Безплатните, макар и без право на избор, образование и здравеопазване бяха заменени с нови модерни, но скъпи и често недостъпни за населението от малките населени места. Политическата цензура изчезна, но я замени финансовата зависимост на медиите. Българите получиха правото да избират свободно своите представители, но все по-малко участват в изборите. С други думи, днес имаме пъстра, разнообразна, но много недоволна държава, в която забавленията надделяват над културата...
Могат да се опишат многото разлики между предишната и днешната България, но те всички ни връщат към миналото. А ни е жизнено необходим оптимистичният поглед напред. Затова през последните месеци си направих труда да анкетирам стотина студенти от различни факултети на СУ “Св. Климент Охридски” за тяхната оценка за прехода.
Отношението на младите образовани българи към съвременна България е важно, тъй като те са връстници на прехода, целият им живот е минал в неговите години, не са подвластни на носталгията по миналото, а и както гласи известното клише, тяхно е бъдещето.
Какво мислят тези студенти за днешна България и за прехода?
Ще започна с общата констатация, че няма безкритични оценки за прехода, но мненията на студентите са различават по острота и по обясненията за неуспехите. Почти всички смятат, че преходът в България не е успял, защото не са постигнати някои от основните му цели като истинска демокрация, справедливост, модернизация, ефективност.
По техните думи: “Свободата... остава само в редиците на властта. Народът е ощетен във всяко отношение (здравно, финансово, социално)”, “Не живеем в демокрация, а в смесица от слободия и плутокрация”, “Развива се посткомунистическо олигархо-капиталистическо общество без идеали и с извратена ценностна система”, “една привидна демокрация”, “чудесна, но недъгаво реализирана идея”, “народът няма право на избор”, “наивни са били надеждите за по-добро бъдеще”, “една идея, родила се от добри подбуди, от добри хора, изпълнени с надежда за светло бъдеще..., но реализацията й е била много по-трудна и - меко казано – непосилна”, “държавната собственост изведнъж става частна, придобита от хора, които го правят с насилие, тъй като другият път е по-дълъг”.
И още: “Всичко, което е било построено с тежък труд, е унищожено за няколко години. Не говоря само за промишлеността, но и за образованието, за общата култура.” “България се отваря към света, но си проправят път корупцията и анархията.” “Символите на този преход в България са хора от подземния свят, криминални елементи, които са се превърнали в представителна извадка на обществото или герои в очите на българина.” “Хората масово остават без работа, гладуват и се борят с някаква малка символична сума, за да оцелеят.” Тъжни констатации!
Прави впечатление, че огромният брой студенти не само смята, че преходът не е завършил, но и че едва ли скоро ще свърши: “Трябва да се сменят още няколко поколения, докато дойде момент, в който може да се говори за адаптация към настоящето.” “За пълното заличаване на прехода е необходима смяната на поне още 10 поколения българи.” “Моите родители са деца на прехода, аз съм дете на прехода и вероятно и моите деца ще бъдат.” Още по-категорично: “За преход към демокрация в България не бихме могли да говорим.” Или саркастичното: “Имаме си всичко вече. А щастието ни е в кърпа вързано заради храмовете на нашия преход - Слънчев бряг и Студентски град.” Най-кратка е оценката: “Една ГОЛЯМА измислена ЛЪЖА.”
Дотук нищо ново, подобни мнения можем да прочетем навсякъде в социалните мрежи. Но като млади хора, стремящи се да гледат с надежда към бъдещето, студентите виждат и положителното (всъщност какво е хубавото беше и един от въпросите ми): “По-голямата свобода, по-голямата инициативност у обществото.” “Правото на развитие (личностно, професионално).” “Отваряне на границите, свобода на словото.” “Хората получават свободата да изразяват себе си и сами да вземат решения за бъдещето си.” “Получаваме своите естествени права като правото на глас.” “Появяват се нови свободи, като правото на свободно пътуване.” “Информацията достига по-бързо до хората.” “Отварят се изключително много нови врати за младите хора.”
И така, в огледалото на младежките очи можем да видим както суровата оценка за провалите на прехода, така и надеждата, че има бъдеще. Особено ако последваме един от студентските съвети: “Преходът ще свърши, когато повярваме, че самите ние сме държавата и от нас зависи дали ще има промяна!”

*Авторът е преподавател по нова и съвременна история в СУ “Св. Климент Охридски”.