“Понякога дори учителите се страхуват да изминат пътя до кабинета на директора. Особено ако като мен имат тайна, която всячески се опитват да запазят. През последните 15 години, през които работя като преподавател по английски език, само един колега разбра, че освен учителка съм и медиум, който комуникира с това, което наричам “Другата страна”. От страх да не загубя работата си, го заклех да пази тайна. След това се случи нещото, от което най-много се страхувах...”

Така започва разказът на Лаура Джаксън - учителката, която говори с мъртъвци. Британското издание “Дейли мейл” публикува откъси от книгата й, която разказва какво се случва, когато границата между света на живите и този на мъртвите се размие. Лаура успява да се справи с двойствения си живот до момента, когато група преподаватели не решават да отиде на един от нейните сеанси:

“Сърцето ми заби силно. Знаех, че сега трябва да кажа на директорката Джейн за другия си живот - разказва учителката. - Предчувствах, че тя ще реши, че да бъдеш медиум е несъвместимо с това да бъдеш рационален и отговорен преподавател, затова се отправих на дългата самотна разходка към нейния офис, а ръцете ми трепереха, когато седнах срещу нея. „Трябва да ви кажа нещо. Извън училище имам съвсем различен живот и никой не знае за него”, престраших се да кажа.
Джейн изглеждаше обезпокоена. По-късно научих, че си помислила, че ще й кажа, че съм проститутка. Признах си, че извършвам доброволна работа като медиум и говоря с мъртвите, като се опитвам да облекча страданията на близките им. Последва дълго мълчание, докато тя се взираше в очите ми. След това се наведе над бюрото и прошепна: “Лаура, виждаш ли сега някой около мен?” В същия миг съзнанието ми се отвори и започнах да получавам купища информация от “Другата страна”. Не исках да „чета” Джейн, но се оказа, че говоря с майка й, която починала няколко десетилетия по-рано. Когато казах на Джейн, че името й е Маргарет, тя ме погледна с отворена уста, стана и затвори вратата на кабинета. “Майка ти те е отгледала много стриктно. Била е католичка и те е възпитала спрямо всички правила. Знае, че понякога е била много сурова, но иска ти да знаеш, че всичко, което е направила, е било за твоето бъдеще.“

Очите на Джейн се изпълниха със сълзи. Аз й предадох благодарността на майка й, че се е опитала да направи живота й по-лесен, преди да умре. И това беше само началото. Получих информация за децата на Джейн. Дори видях бебето, което трябваше да се появи като нейна дъщеря. Преди да се усетя, бяха минали 40 минути. Прекъсна ни училищният звънец. Джейн стана и ме прегърна. „Дарбата ти е прекрасна”, простичко каза тя. Това не беше реакцията, която очаквах. През всички тези години бях убедена, че ако тайната ми се разкрие, нещата няма да се развият добре.

След срещата се почувствах освободена и това ме накара да искам да използвам таланта си, за да помагам на другите. Ако ме срещнете във всекидневието, въобще няма да предположите за уменията ми. Имам съпруг, три деца и нормална работа. Не гледам на чай, кафе или карти таро. Не предсказвам бъдещето и нямам кристална топка. Просто съм някой, който притежава дарба, която остава скрита вътре. Наистина, аз съм един от 19-те души в Америка, обявени за медиуми от Института за изследване на човешкия потенциал. Това е талант, който имам от детството си и понякога го усещам повече като проклятие, отколкото като благословия.
В университета осъзнах, че мога да го използвам, за да помагам на хората. Започнах да провеждам сеанси, лични и по телефона. Мълвата се разнесе и последваха срещите. Една от най-разтърсващите беше за родители, загубили дете. Пътуването ми до Ню Йорк беше дълго, а тревогата ми растеше. Ами ако не успея да се свържа? Ами ако ги накарам да страдат повече? И точно в момента, когато бях най-притеснена, децата дойдоха при мен. Това е като да си в стая, пълна с хора, само че около мен имаше 15 деца, които никой друг не можеше да види. Бях залята от безкраен поток от истории, пълни с имена и описания. „Почакайте малко”, казах им, за да взема лист и химикал и да си записвам. Съобщенията им бяха много лични и повечето завършваха с: „Кажи им, че още съм част от техния живот.”
Когато най-накрая стигнах до срещата, заварих родители с измъчени лица. Децата ви са тук”, обърнах се към тях. Започнаха да идват едно по едно при мен, да ми показват своите родители и да ми споделят историята и съобщенията, които трябваше да предам. Мога да си спомня всяка от историите, но ще разкажа за 15-годишно момиче, чиято смърт оставила родителите й с разбити сърца. „Тя иска да ви благодари за пеперудите”, казах на родителите й Джо и Мариан. По-късно разбраха, че те й бяха сложили нова надгробна плоча с гравирани пеперуди. Разказах им историята за котката на момичето, която се наложило да свалят от едно дърво.

Третото доказателство, което остави дъщеря им, беше свързано със синята полицейска шапка. Баща й ме изслуша изумено.
Преди да почине, Джеси отишла на лагер, организиран от служителите на реда. Баща й дал пари да купи шапка на единия полицай, тя обаче забравила и похарчила парите за друго. На погребението на Джеси се случило нещо неочаквано. Полицай се приближил до Джо и му дал една шапка. “Не знам защо, но мисля, че трябва да ти дам тази шапка”, казал му той. Джо не знае какво да си мисли за случилото се, но обяснението е просто. Всеки може да бъде вестоносец, стига да е склонен да отвори сърцето и ума си, за да може връзката с “Другата страна” да се осъществи. Джеси ме накара да им кажа, че са били прави да изключат системите, които поддържат живота й, защото така или иначе в мозъка й вече е имало кръвоизлив.
Когато децата спряха да идват при мен, осъзнах, че в дъното на стаята седи жена. Нейното дете не беше дошло при мен и разбрах, че нещо не е наред. Изглежда дъщеря й е искала да бъде последна, за да може майка й да е сама. Разбрах, че момичето се е самоубило. То искаше да предам на майката, че съжалява за стореното и че едва след като е станало твърде късно, е осъзнало последствията от стореното и какъв ценен дар всъщност е животът. Прекарах 40 минути с майката и вместо изтощена, се чувствах изпълнена с енергия. Бях прекарала 4 часа със скърбящи родители и им помогнах да разберат, че децата им са добре и никога няма да ги изоставят.”

Въпреки обещанието никога да се смесва работата си като преподавател с умението си да говори с мъртвите, на Лаура й се налага да го наруши. Един ден учениците й я посрещат с въпроса: „Вярно ли е, че сте медиум?” Преди дни учителката помага на известна певица и след сеанса позира за снимка с нея. Изпълнителката споделя за срещата си с Джаксън в мрежата и новината за дарбата й се е разчува. Лаура е много изненадана, когато вместо за певицата учениците не спират да я засипват с въпроси за способностите й. Когато нейна ученичка я моли за помощ, тя се оказва неспособна да откаже...

След като границата между двата й свята изчезва, преподавателката се чувства и достатъчно готова да сподели всичко преживяно в книга. „Светлината между нас: уроците от небето, които ни учат да живеем по-добре тук и сега” излиза в края на октомври и се радва на успех в Америка.